В здрача на вторник

34

Оперативката беше започнала в седем сутринта, когато все още не се беше разсъмнало напълно. Пред всеки имаше чаша жълто-кафяв чай, който никой не пиеше, и бисквити „Гарибалди“, които никой не ядеше — с изключение на Ивет, която отхапа голямо парче бисквита и се стресна от хрупането, което се чу, точно когато трябваше да говори. Джейк Нютън я изгледа със съжаление.

Тя сложи една таблица на масата и Карлсън, Фрида и Крис Мънстър се наведоха напред, за да я разгледат. Джейк се облегна назад със стола си, балансирайки с показалците си, което притесни Ивет и подразни Карлсън.

— Решихме, че трябва да се опитаме да си отговорим на въпроса как е минавало ежедневието му — започна Ивет, все още преглъщайки бисквитата, — къде е ходил, с кого се е срещал и въз основа на това да изработим определена схема и да се огледаме за евентуални празнини в нея.

— Продължавай.

— Схемата, естествено, няма как да бъде съвсем точна. Ние нямаме достатъчно информация, а и голяма част от нея се основава на спомени. Но погледнете. Това са дните, в които е посещавал Мери Ортън. Оцветени са в зелено. Тези, прекарани с Джасмин Шрийв, са в червено. Дните у семейство Уайът са в синьо. Дните, в които се е срещал с Джанет Ферис, по обясними причини са оградени с пунктир, а има и такива, които не са запълнени. Но всичко изглежда доста подредено, не мислите ли? Повече от очакваното — все едно е следвал някаква система и е отделял време за всеки от хората, от които е искал нещо.

— Виж ти — промърмори Карлсън одобрително. — В това има логика. Браво!

— Странното обаче е, че има определени периоди, в които той изчезва от радара. Например на всеки десет дни или на всеки две седмици се падат по три-четири дни, в които няма и следа от него и в които, доколкото знаем, не е бил в апартамента си.

— Смяташ ли, че е бил при някого?

— Възможно е. Някой, до когото все още не сме стигнали.

— Може би поредната жертва на измама.

— Това е само предположение.

— Има ли обаждания във връзка с фоторобота?

— Десетки хора се обадиха, твърдейки, че го познават, но това бяха фалшиви следи.

— Действал е като градинар — обади се Фрида.

Всички отправиха погледите си към нея.

— Какво означава „действал като градинар“? — попита Ивет. — Какво общо има това?

— Вашата схема ме наведе на тази мисъл — обясни Фрида. — В градинарството има различни етапи. Засаждане на семената, поливане на растенията, бране на плодовете, изрязване на изсъхналите клони. Представям си, че той е минал през различни етапи на култивиране на хората, които познаваме от списъка му. С някои от тях той се е свързал само по телефона или се предполага, че е щял да се свърже в определен момент. Следва младата двойка от Брикстън, откъдето тръгна следата към него, която той е посетил веднъж. Следва Джанет Ферис, за която той е бил идеалният съсед — мил и внимателен. Следва Джасмин Шрийв — имал е някакви намерения спрямо нея, но не ги е осъществил, или поне това знаем. Следва семейство Уайът. Успял е да измъкне пари от Ашлинг и със сигурност е щял да окаже по-голям натиск върху нея. И накрая Мери Ортън, която е успял да измами с огромна сума пари и се е опитал да я накара да промени завещанието си.

— Права си — каза Карлсън.

— Ако има още някой, за когото не знаем, някой, с когото се е срещал в промеждутъците, питам се къде точно се вписва той или тя. Прекратил ли е взаимоотношенията си с този човек? Или тъкмо е започвал? Или пък човекът е бил по-нататък в поредицата от негови познати? Мошениците не мамят хората само с пари. Те обичат да властват над тях. Правени са проучвания на лица, които са подмамвали жертвите си да извършат нещо без никакви финансови облаги — измисляли са грандиозен проект, за да се почувстват важни и значими.

Крис Мънстър, който досега бе мълчал, се обади:

— Това, което бих искал да знам, е, коя, по дяволите, е Сали Лий?

Бумтенето в главата й беше спряло. Острият глад го нямаше, както и замайването. Нещата около нея имаха ясни очертания. Зрението й вече не беше замъглено, а мислите й бяха като остриета.

Тя бе неговият наследник. Нямаше да го предаде.

Стана от тясното легло, от смачканите чаршафи и грубото одеяло. Дрехите висяха от нея и с пръстите си можеше да усети колко остри са костите й: тазовата кост, ключиците, ребрата, китките, лопатките, ръцете. Беше толкова лека, че можеше да полети. Като ученичка беше пълничка, с едър ханш. Закръглена, казваше майка й. Тантуреста, присмиваха се враговете й. Сега бе слаба и кокалеста. Един инструмент. Неговият инструмент.

В тъмното стигна до дългия шкаф под носа на лодката. Той й беше забранил да го отваря под какъвто и да е предлог. Тя се беше заклела и се беше прекръстила тържествено. Но нещата се бяха променили. Вече нямаше правила и беше дошъл краят на очакването.

Тя се пресегна, отвори шкафа и издърпа първия пакет, който беше увит в няколко найлонови торби, за да не се навлажни, и го сложи на масата. После извади още три и пристъпи към действие.

Фрида пристигна навреме в болницата. Бяха се уговорили да се срещнат с Джак във фоайето до стелажа с картички с пожелания за бързо оздравяване, но той закъсняваше и тя го видя как със зачервено лице се втурна през въртящата се врата. Беше облечен странно — непретенциозни дрехи за уикенда или може би първите, които са му попаднали в бързината: изтъркани кадифени джинси, които по-рано са били тъмночервени, риза на кафяви и зелени карета и жилетка с еленчета, вероятно подарък от родители му, помисли си Фрида. Само едната му маратонка имаше връзки и той се придвижваше с подскоци, плъзгайки единия си крак по земята, за да не падне обувката му.

— Извинявай — каза той задъхано. — Будилникът. Градският транспорт. Отдавна ли ме чакаш?

— От няколко минути. Не се притеснявай. Нямаме уговорена среща. Това е само посещение. Реших, че ще ти е интересно да я видиш, а и тя обича да има посетители. После ще пием кафе и ще ми разкажеш за Кари.

Те се качиха нагоре по стълбите и тръгнаха по коридора с ярко изрисуваните стени, покрай инвалидните колички и проходилките, стигнаха до двойната врата и влязоха в отделението. Жената с викторианска нощница, която редеше мозайки, сега я нямаше, но всичко останало си беше същото. Леглото, на което по-рано беше Мишел Дойс, сега беше заето от една много едра жена, която ги гледаше с празен поглед.

— Тя е ей там — каза сестрата и посочи към една врата. — В самостоятелна стая. Нареждания! — Тя вдигна веждите си многозначително в очакване на шеговит отговор.

Фрида кимна.

— Добре.

Новата стая на Мишел Дойс беше тясна и неудобна, със светлозелени олющени стени и би изглеждала мрачна и неприветлива, ако не беше големият прозорец, през който влизаше дневна светлина и от който започваше аварийно стълбище. Металните стъпала се спускаха спираловидно към един двор, в който имаше почти празен метален контейнер за непотребни вещи и няколко препълнени кофи за боклук. Фрида не можеше да си представи как пациентите, които беше видяла, биха успели да се спасят по тези стълби. Под миниатюрната мивка в ъгъла имаше хлебарка. Тя отвори прозореца, хвана насекомото с хартиена кърпичка и го изхвърли в металния контейнер отдолу. Джак направи гримаса на отвращение.

Мишел Дойс седеше на металния стол до леглото си. На нощното й шкафче имаше няколко малки късчета хартия, три капачки от пластмасови бутилки, подредени в редичка, стара кутийка за лекарства, в чиито отделения бяха сложени снопчета мъх и кичури коса, пет елемента от мозайка, няколко тънки люспи сапун, най-вероятно събрани от кошчетата за боклук в банята. Фрида си помисли, че по този начин Мишел Дойс се чувства у дома си.

Когато се приближиха към нея, Мишел сложи пръст на устата си.

— Те спят.

— Ще пазим тишина — успокои я Фрида. — Може ли да седнем на края на леглото, или искате да постоим прави?

— Ти можеш да седнеш, ако си внимателна. Той може да постои прав.

Джак протегна ръка.

— Аз съм Джак — представи се той. — Приятел съм на Фрида. Приятно ми е да се запознаем.

Мишел Дойс се загледа в протегнатата му ръка, сякаш се чудеше какво е това. След няколко неловки мига той отдръпна ръката си, но тя се пресегна и я хвана, изучавайки с любопитство дланта му; прокара пръста си по мазолите му, по един спукан кръвоносен съд и счупен нокът, като през цялото време цъкаше неодобрително с език и си мърмореше.

— Виж — каза тя, обръщайки дланта му нагоре. — Това е линията на живота.

— Дълго ли ще живея? — попита Джак с усмивка.

— О, не. — Тя потупа леко дланта му, а после я пусна. — Не и ти.

Джак видимо се притесни и се усмихна насила.

— Помните ли ме? — попита я Фрида.

— Ти ни запозна.

— Казвам се Фрида. Предишния път говорихме за човека, който е живял в жилището ви.

— Той никога повече не се върна при мен.

— Още ли тъгувате за него?

— Къде е той?

— В безопасност е.

Мишел Дойс кимна с глава. Направи едно от нейните вълнообразни движения с ръце, очертавайки въображаема фигура със захабените си пръсти.

— Какво си спомняте за него?

— Горкичката му ръка. — Тя вдигна към Джак помътнелите си очи. — Много по-зле от твоята.

— Само ръката му ли си спомняте? Няма ли и нещо друго? Нищо ли не сте взели от него?

— Аз никога не крада. Аз се грижа за вещите.

— Знам. Нуждаете ли се от нещо?

— Ще имам нужда накрая.

— Къде е кучето ви?

— Всички си тръгват. Пристанища и реки.

— Но кучето — то напусна ли ви?

— Те ще се събудят.

Тя посочи кафявото одеяло, покриващо възглавниците.

— То там ли е?

— Сега са приятели. Но им трябваше време.

— Може ли да ги видя?

— Обещаваш ли?

— Обещавам.

С безгранична нежност Мишел дръпна надолу одеялото.

— Ето ги — каза тя с гордост.

Под одеялото лежаха не една, а две плюшени играчки: кучето с клепнали уши и копчета вместо очи, което Фрида й бе подарила, и малко розово мече с пришито към гърдите алено сърце.

— Чудесно. Двамата ще си правят компания — обади се Джак.

— Ето, вземи го. — Мишел нежно сложи кучето в ръцете му.

— Откъде се е появило мечето? — попита Фрида.

Мишел я погледна неразбиращо.

— Донесе ли ви го някой?

— Аз се грижа за нея.

— Да, виждам. Но как се е появила тук?

— Никой не знае.

— Значи нямате представа как Мишел Дойс се е сдобила с плюшеното мече?

— Нали това ви казвам. — Сестрата зад бюрото говореше високо, натъртвайки всяка дума, все едно Фрида беше глуха или бавноразвиваща се.

— Или кога се е сдобила с него?

— Изобщо нямам представа.

— Може би някой й го е подарил?

— Това е просто една евтина играчка — започна да губи търпение сестрата. — Може да я е взела от нечие легло или пък някой я е изхвърлил в кофата за боклук и тя я е прибрала. Това проблем ли е? Играчките я правят щастлива. Тя прекарва всяка минута от деня в грижи за тях.

— За мен е важно да разбера дали някой й е идвал на посещение. Колко дълго пазите записите от видеонаблюдението?

— Видеонаблюдението?

— Видях няколко видеокамери в болницата.

— Да, но те са само за заблуда. Откъде да намерим пари за действащи камери? Това да не ви е болничен тръст? Едва се отделят средства за изплащане на заплатите на болничния персонал, а още по-малко за поддържане на съвременно оборудване.

— Значи няма да намерим нищо, записано на видеолента?

— Във всеки случай не и оттук. На главния вход има видеокамера, но записът се пази само двайсет и четири часа.

— Разбирам. Благодаря ви.

Джак и Фрида седнаха в кафенето на долния етаж, което всъщност се състоеше от две пластмасови маси в един ъгъл на фоайето, в съседство с магазинчето, откъдето Фрида бе купила плюшеното куче. Мъж с работна престилка мина покрай тях, бутайки количка с големи вързопи списания и вестници, които стовари на пода. Зад щанда стоеше продавачка с отегчен вид и Фрида си поръча зелен чай, а Джак — капучино с шоколадов спрей и поизсъхнало кексче с боровинки.

— Горката Мишел Дойс — каза той. По горната му устна беше останала кафява линия от напитката.

— Сега изглежда щастлива.

— Заради играчките ли?

— За нея те не са играчки, а живи същества, за които може да се грижи и да обича и на свой ред да бъде обичана. Нали това искат повечето от нас.

— Да — отвърна Джак мрачно.

— Разкажи ми за Кари. Вече два пъти е идвала при теб. Как върви?

— Ами… — Лицето на Джак се оживи. Той отчупи ронливо парче от кексчето и го сложи в устата си. — Бях доста притеснен, все едно щях да излизам на сцената. Дълго време избирах какво да облека, което не е присъщо за мен.

— Нормално е — каза Фрида. — Как мина?

— Бях в кабинета си в „Складовете“ цял час преди срещата, очаквайки я да дойде. Паз много се учуди. Но и Кари дойде доста по-рано от предвиденото. И също като мен изглеждаше притеснена. Когато я видях, се засрамих от вътрешното си безпокойство. През цялото време бях мислил единствено за себе си, но Кари беше тази, която продължаваше да се бори с изпитанието. Тя влезе и седна в креслото срещу мен, а после дълго пи вода. Казах й, че въпреки че съм запознат с някои от събитията в живота й, които са я довели при мен, бих желал тя лично да ми разкаже за тях. И тогава тя започна да плаче.

— Ти как реагира?

— Искаше ми се да стана и да я прегърна, а ти щеше да се гордееш с мен. Но не го направих.

Фрида го изгледа подозрително. Ирония ли долавяше в думите му?

— Какво стана след това?

— Дадох й хартиена кърпичка. Тя престана да плаче и се извини. Казах й, че не е нужно да се извинява. Казах й също, че когато е при мен, може да говори за всичко и да изразява емоциите си. Работата е там, че тя самата не знае какво точно изпитва — дали е мъка или гняв, вина или унижение, или пък тъга от факта, че няма дете, при все че цял живот е копняла да бъде майка.

— Вероятно от всичко по малко.

— Да, сигурно. Освен това си мисля, че толкова е свикнала да бъде по-силната в семейството, че сега е объркана и не знае точно коя е и как да продължи напред. Смятам, че трябва отново да открие своето „аз“.

— Струва ми се, че сеансите ти с нея са минали добре.

— Не мога точно да преценя. Втория път, малко преди да си тръгне, ми каза, че отначало си е мислела, че би било по-добре да сподели проблемите си с някого като теб, но вече предпочита това да бъде мъж.

— Иначе казано, предпочита теб.

— Неприятно ли ти е?

— Не, смятам го за напълно логично. — Тя отпи от чая си.

Жената в магазинчето разрязваше найлоновата опаковка на вестниците и ги подреждаше по стелажите. На първа страница на един от тях се набиваше в очи заглавие: „ИСКАМ ГАДЖЕТО МИ ДА СЕ ВЪРНЕ ПРИ МЕН“.

— Кари каза, че преди те е мразела — продължи Джак. — Обвинявала те е за всичко, което й се е случило, но… Фрида? Какво има?

Фрида посочи към един от таблоидите — „Дейли Скеч“.

— Исусе! — възкликна Джак. — Това пак ти ли си? Не му обръщай внимание. Не си струва да се тревожиш.

— Няма как да не му обърна внимание. — Фрида взе вестника от стелажа и се върна на масата.

— Това не е водещото заглавие — опита се да я успокои Джак.

Водещото заглавие беше за рок звезда в период на рехабилитация. Към края на първата страница имаше друго заглавие: „НЕПОЧТЕНА ЛЕКАРКА УЧАСТВА В РАЗСЛЕДВАНЕТО НА БРУТАЛНО УБИЙСТВО“. До него се виждаше снимка на Фрида.

— „Непочтена“ — каза Джак. — Това звучи като клевета.

— Явих се пред комисия по медицинска етика. Може би това им служи за оправдание.

— Снимката обаче е хубава.

— Някой ме е снимал, без да забележа — каза Фрида. — Някъде на улицата. Сигурно ме е следил.

— Това законно ли е?

— Не знам.

— Статията е написана от Лиз Барън. Коя е тя?

— Виждала съм я. Появи се на вратата ми.

— Какво искаше?

— Нищо. А сега млъкни. Искам да прочета какво пише.

Фрида отпи глътка от чая си. Няколко пъти си пое дълбоко въздух, след което се насили да прочете статията дума по дума. Прочете текста на заглавната страница и когато я обърна, за да продължи, подскочи от изненада. Историята беше придружена от снимка на Джанет Ферис и от портрета на Робърт Пуул, който тя самата беше нарисувала, използвайки снимка на разложеното му лице. Бавно и съсредоточено Фрида прочете статията до края. После се облегна назад.

— Какво са написали? — попита Джак.

— Прочети я сам.

— Не искам. Не можеш ли да ми я преразкажеш?

— Добре — съгласи се Фрида. — Акцентират върху това, че във време на сериозни финансови съкращения в дейността на полицията е неоправдано да се наема като сътрудник психотерапевт. Особено такъв с опетнена професионална репутация. И при положение че полицията разполага с квалифицирани специалисти, като например д-р Хал Брадшо.

— Това същият ли е, който се появява по телевизията?

— Така казват. Освен това някак си са се добрали до съседката на Пуул, Джанет Ферис. Тя е недоволна от начина, по който се води разследването. — Фрида отвори вестника и намери точния цитат: „Полицията не се отнася към това с необходимата сериозност — казва тя. — Изглежда, никого не го е грижа. Боб Пуул беше добър човек и щедър до глупост. Често ми носеше малки подаръци. Разменяхме си книги, дори картини. Той казваше, че и за двама ни това е като смяна на обстановката. Аз, разбира се, върнах всичко, което му принадлежеше, нищо не съм запазила. Но все още не мога да повярвам, че никога повече няма да потропа на вратата ми и няма да видя усмихнатото му лице. Всички го изоставиха, аз обаче няма да го забравя.“

— Как журналистката е открила тази жена?

— Не знам.

— От редакцията не са ли говорили с Карлсън? — попита ядосано Джак. — Той не те ли е защитил, не им ли е обяснил колко много си помогнала на полицията?

Фрида прокара пръста си до края на статията. „Говорителка на полицията каза: „Нямаме практика да коментираме предприетите мерки в хода на едно разследване, но в настоящия случай д-р Клайн не играе съществена роля. Винаги сме отворени към съдействие от страна на обикновените граждани“. Тя добави още, че разследването продължава.“

— Думите й не са особено ласкателни — отбеляза Джак. — Как се чувстваш, когато четеш какво са написали за теб? Не смяташ ли, че накърняват достойнството ти?

Фрида се усмихна.

— Че накърняват достойнството ми? Като мой психотерапевт ли ми говориш в момента?

Джак се смути и не отговори.

— Какво би казал, ако действително беше мой психотерапевт?

— Бих те попитал какви чувства предизвиква у теб статията.

— И не би ме попитал дали се чувствам с накърнено достойнство?

— Не те попитах за това като психотерапевт — каза Джак. — Впрочем какви чувства предизвиква у теб статията?

— Кара ме да се чувствам като нечия собственост, а на мен това не ми харесва — отвърна Фрида.

Джак взе вестника и се загледа в статията.

— „Дразнеща брюнетка“ — прочете той. — Това не е вярно.

— Кое? „Дразнеща“ или „брюнетка“?

— И двете. Също и „непочтена“. Това минава всякакви граници. Само не мога да разбера защо си го причиняваш.

— Ето това е добър въпрос — каза Фрида. — И ако беше мой психотерапевт, щяхме да отделим много време за обсъждането му.

— Не може ли да го обсъдим и без да съм ти психотерапевт?

Фрида порови в чантата си и извади телефона си.

— Някога включваш ли го изобщо? — попита той.

— Ето, сега го включвам. Когато трябва да го използвам, го включвам, а после отново го изключвам.

— Нямах това предвид.

Фрида набра номера на Карлсън.

Той отговори още след първото позвъняване.

— Опитвам се да се свържа с теб — каза Карлсън.

— Как са се добрали до Джанет Ферис?

— Имаш предвид журналистката?

— Точно така.

Последва мълчание.

— Там ли си? — попита Фрида.

— Виж — започна Карлсън, — на всички е известно, че медиите имат контакти в полицията.

— Не знаех това — каза Фрида. — Би ли ми обяснил?

— Това е позорен факт, но за съжаление, има служители, които тайно предоставят информация срещу заплащане.

— Информацията по настоящия случай много бързо стигна до читателите.

— Това не е държавна тайна. Дейността ни се финансира от данъкоплатците. Все пак съжалявам. Съжалявам и за това, че не те защитихме по никакъв начин.

— Ако Ивет Лонг има нещо против участието ми в разследването, по-добре е да ми го каже на мен или на теб, отколкото да говори с журналисти. — Отсреща последва ново мълчание. — Предполагам, че вече го е споделила с теб. Всичко е наред.

— Не е точно така, Фрида.

Тя хвърли поглед към Джак, който смутено гледаше статията в „Дейли Скеч“. Той вдигна очи и Фрида му направи знак, че вече приключва.

— А как е?

— Тази статия е пълна измислица. Измислица за теб и за разследването, което уж се намирало в задънена улица.

— Тя представя теб и екипа ти в абсурдна светлина. А онази фраза…

— „Непочтена лекарка“.

— Да, точно тя… — Фрида се готвеше да затвори, когато се сети за нещо. — Притеснявам се за Джанет Ферис. Бих искала да я посетя.

— Тя е говорила глупости пред онази журналистка. Това не бива да те измъчва.

— Разбира се. Но си мисля, че има нужда да си поговори с някого.

— Тя е една самотна жена — каза Карлсън. — Мисля, че е била безнадеждно влюбена в Пуул. Но не е наша работа да я утешаваме, а да намерим убиеца му.

— Ще се срещна с нея в свободното си време — обясни Фрида. — Не се притеснявай. Няма да търся възнаграждение. — Тя изключи телефона и го сложи обратно в чантата си.

— Приятно ми беше да се видим, Джак. Сега трябва да отида да се срещна с един човек.

— Нали няма да издириш онази журналистка и да я убиеш? — пошегува се Джак. — Не се измъчвай. Тя не го заслужава.

Фрида се усмихна.

— Много интересно, не мислиш ли? Първо се представи за човек, който изпитва симпатия към мен. После предложи да публикува моята версия по случая. След това ме заплаши. А аз, както виждаш, вече съм забравила за тези неща. Но за нея би било по-добре да не започне да се дави в някое езеро и аз да съм единственият човек, наблюдаващ случващото се от брега.

— Познавам те — ще се хвърлиш и ще я спасиш — каза Джак.

— Само за да я накарам да се чувства виновна — отвърна Фрида.

— Едва ли ще се почувства виновна. По-скоро би написала поредната статия, в която да те очерни.

Фрида се замисли за момент.

— Тогава по-добре да я оставя да се удави.