В здрача на вторник

4

На път за съвещанието по случая Карлсън видя в коридора комисар Крофорд. Той разговаряше с висок млад мъж в лъскав син костюм и оранжево-зелена вратовръзка на фигурки. Очилата му с черни рамки бяха фрапиращо големи. Всичко във външния му вид — от старателно сресаната му на път коса до зелените му кожени обувки с остри върхове — изглеждаше леко комично.

— Мал — каза комисарят, — може ли за момент?

Карлсън му показа папката, която носеше.

— Това във връзка с намереното в Детфорд тяло ли е?

— Да.

— Сигурен ли си, че е убийство?

— Не.

— Тогава защо ти се занимаваш със случая?

— Засега нямаме никаква представа какво точно се е случило — обясни Карлсън. — Ще трябва да решим какви действия да предприемем.

Комисарят се засмя нервно и се обърна към събеседника си.

— Той невинаги е такъв. — Замълча в очакване на шеговит отговор от Карлсън, но такъв не последва. Настъпи неловка тишина.

— Това е Джейкъб Нютън — наруши мълчанието комисарят. — А това е главен криминален инспектор Карлсън, човекът, за когото ти говорих. Същият, който откри и върна на родителите му малкия Матю Фарадей.

Двамата мъже се ръкуваха.

— Наричайте ме Джейк.

— Джейк ще прекара тук няколко дни, за да се запознае с процедурите, структурите и други неща, които го интересуват.

Карлсън изглеждаше озадачен.

— Вие от Столичната дирекция на полицията ли сте?

Мъжът се усмихна, сякаш Карлсън беше казал нещо изключително забавно.

— Не, не — поясни комисарят. — Джейк работи в „Макгил Хътън“, консултантска фирма за мениджмънт.

— Не съм чувал за нея — каза Карлсън.

— Винаги е от полза да разполагаме с външни специалисти. Така всички можем да научим по нещо ново, особено сега, във времената на бюджетна преориентация.

— Искате да кажете бюджетни съкращения?

— Това засяга всички ни, Мал.

Последва нова пауза.

— Чакат ме — каза накрая Карлсън.

— Нещо против да дойда с вас? — попита Нютън.

Карлсън погледна въпросително комисаря.

— Той има пълна свобода да обикаля навсякъде и да наблюдава всичко — потвърди Крофорд и потупа Карлсън по гърба. — Ние нямаме нищо за криене, нали така? Можеш да покажеш на Джейк с какъв малък екип работиш.

Карлсън погледна към Нютън.

— Добре. Да вървим тогава.

Ивет Лонг и Крис Мънстър седяха край едно бюро и пиеха кафе. Карлсън им представи Нютън, който им каза да работят, все едно го няма. Това ги смути и те застанаха нащрек.

— Чакаме ли още някого? — попита Карлсън и Ивет поклати отрицателно глава.

— Аутопсията е днес следобед — уведоми ги той. — Би било добре, ако се окаже, че е починал от инфаркт.

— Вие предположихте, че може да е бил удушен — напомни му Ивет.

— Е, поне мога да се надявам да е другото — отвърна Карлсън.

— Най ми е жал за кучето — обади се Мънстър. — Чудни хора — затънали в лайна, не могат да се задържат на нито една работа, но винаги имат куче до себе си.

— Макар и да не съм запознат с подробностите — каза Карлсън, — предполагам, че починалият не е бил посочен като обитател на хостела.

— Тук съм си записал всичко — докладва Мънстър и отвори бележника си. — Лайза Болианис. Според мен е на около четиридесет. Очевидно има проблем с алкохола. Разговарях с нея. Не е съвсем адекватна. Каза, че е виждала Мишел Дойс един-два пъти. Никога с друг човек. — Той направи гримаса. — Не останах с впечатление, че тези обитатели се събират често на барбекю. Майкъл Райли — стопанинът на кучето. През ноември е излязъл от затвора. Излежал присъда от три и половина години за притежание и разпространение на наркотици от клас „А“⁵. Каза, че веднъж са се разминали на входа. Не обърнала внимание на кучето. Била сама. Забелязали са, че обича да събира вещи и се връщала с торби, пълни с купени или намерени неща.

— Това вече го видяхме в апартамента й.

— Някой друг?

Мънстър погледна отново в бележника си.

— Метески. Тони Метески. Трудно ми беше да го накарам да говори. Отбягваше погледа ми. Ясно е, че има някакъв психически проблем. Обадих се за него на социалните служби и те обещаха да ми върнат обаждането. Въпреки че цялата къщата е занемарена, неговото жилище трудно се поддава на описание. По пода има стотици мръсни игли.

Карлсън се намръщи.

— И смяташ, че всичките са негови?

Мънстър поклати глава.

— Не, по-скоро става дума за кукувичене.

— Какво е това? — попита Нютън.

Тримата полицаи втренчиха погледи в него и той видимо се смути.

— Кукувичене — обясни му Мънстър, — на жаргон означава случай, при който наркодилър намира някой уязвим и безпомощен човек и превръща дома му в свърталище на наркомани, където продава стоката си.

— Предполагам, че въпросният обитател — как му беше името — не ти е дал информация за починалия.

— Той говореше несвързано през цялото време.

— Що за място е това? — попита Ивет.

Мънстър затвори бележника си.

— Според мен там настаняват хора, с които не знаят какво да правят.

— Кой е собственик на къщата? — попита Карлсън. — Да не се окаже, че е мъртвецът?

— Всъщност е жена, която живее в Испания — обясни Мънстър. — Ще й се обадя, за да се уверя, че наистина е там. Тя притежава няколко къщи и е упълномощила агент по недвижими имоти. В момента изяснявам подробностите.

— Къде са сега обитателите на хостела? — поинтересува се Карлсън.

Мънстър кимна към Ивет.

— Мишел Дойс е настанена отново в болницата — отговори тя. — Другите, доколкото знам, са все още там.

— Все още са там? — възкликна Карлсън. — Но това е местопрестъпление.

— Не съвсем. Докато не излязат резултатите от аутопсията, можем да се придържаме към мотива „пропуск да се регистрира смъртен случай“ и не смятам, че който и да било съд ще намери Мишел Дойс, годна да даде показания. А що се отнася до останалите обитатели, къде би трябвало да отидат? Неколкократно звъняхме в общината и не открихме служител, с когото да разговаряме по този въпрос.

— Не ги ли е грижа, че един от техните хостели се използва като място за търговия с дрога? — попита Карлсън.

Настъпи мълчание.

— Вижте — започна Ивет, — ако успеем да намерим някой отговорен служител от социалните служби и го заведем на място, отговорът, който ще получим, ще бъде, че ако подозираме, че хостелът е свърталище на наркопласьори и наркомани, трябва да проведем полицейско разследване. Което ние най-вероятно няма да направим.

Карлсън се опита да не гледа към Джейк Нютън. Това едва ли беше най-доброто запознаване с работата на полицията.

— И така — обобщи той, — ето какво имаме до момента: жена, която е поднасяла чай с кифлички на неидентифициран разлагащ се гол мъж, чиято единствена отличителна черта е липсваща част от средния пръст на лявата ръка. Може ли липсващата част да е била отрязана, за да се измъкне пръстенът му?

— Но това е средният, а не безименният му пръст — отбеляза Мънстър.

— Пръстен може да се носи и на средния пръст — възрази Карлсън. — Кой, по дяволите, е този човек?

— Дон му взе отпечатъци — каза Мънстър. — Не беше особено приятно занимание, но той се справи. Не е открито съответствие със съществуващите в базата данни пръстови отпечатъци.

— И така, какви изводи можем да направим и откъде да започнем? — попита Карлсън.

Мънстър и Ивет се спогледаха. Последва мълчание.

— Не знам какво да мисля, но знам на какво да се надявам — наруши мълчанието Карлсън.

— На какво?

— Надявам се, че мъжът просто е получил инфаркт, а тази луда жена се е паникьосала и не е знаела какво да прави.

— Но той е бил гол — възрази Ивет. — И освен това не знаем кой е.

— Ако е починал от сърдечна недостатъчност, това ще бъде грижа на някой друг. — Карлсън се намръщи. — Ще ми се да намеря човек, който да разбере какво казва Мишел Дойс.

Изричайки тези думи, в паметта му изплува лице с тъмни очи и сериозно изражение: лицето на Фрида Клайн.