В здрача на вторник

40

— Радвам се да те чуя.

Фрида беше в кабинета си и гледаше към пустеещата земя през улицата. Там, където булдозерите бяха разчистили терена, се виждаха цели участъци с поникнала трева и хилави растения. Деца се гонеха в откритите пространства. Някаква жена, която водеше на каишка малко пухкаво кученце, мина през една пролука в оградата и влезе спокойно в пустошта, все едно влизаше в парк.

— Добре. Но всъщност ти звъня по работа.

— Е, и това е нещо — каза Хари с нотки на разочарование.

— Надявам се, че ще можем да се срещнем в дома на Оливия през един от следващите дни, за да приведеш в ред финансовите й дела. Подозирам, че от години не е попълвала данъчни декларации, нито си е водила отчет. Истински хаос. Помислих си, че докато сестра ти се занимава с юридическите й дела, ти би могъл да се поровиш във финансовите й документи.

— Довечера?

— Какво?

— Мога да дойда веднага след една среща близо до „Олд Стрийт“. Около шест?

— Наистина ли? — поколеба се Фрида. Тя имаше намерение да се прибере право вкъщи след последния си пациент и да прекара вечерта сама, за което така отдавна копнееше.

— Ако, разбира се, снаха ти е свободна.

— Сега ще й се обадя.

— А след това, ако имаш желание, можеш да ме поканиш да изпием по чаша вино.

— Добре. Предавам се. — Тя се усмихна и затвори телефона. Сутринта беше получила имейл от Санди. Пишеше, че се връща в Англия за две седмици, за да присъства на сватбата на сестра си. Сватбеното тържество щеше да се състои в „Лодърдейл Хаус“⁴⁵ в Хайгейт, където двамата с Фрида бяха ходили преди време. Молеше я да се срещнат. Тя беше прочела имейла и го беше изтрила. Разбира се, все още можеше да му отговори. Все още можеше да каже „да“. Или пък „не“. Не: тази част от живота ми приключи. Мисля, че мога да продължа без теб.

Малко преди шест тя вече беше в дома на Оливия. Кирън, счетоводителят от погребалната агенция, също беше там. Беше седнал до кухненската маса, а пред него върху един вестник беше струпана голяма купчина строшен порцелан, туба специално лепило и парче розова шкурка. Фрида се загледа как той търпеливо подбираше и съчетаваше парчетата, с кацнали на върха на носа му очила и със съсредоточен израз на лицето. Беше щастлив, помисли си тя, изцяло погълнат от задачата си.

— Той поправя всичките ми счупени порцеланови съдове, които толкова обичам — изчурулика Оливия. — Теса урежда въпроса с издръжката ми, твоят нов познат Хари ще се занимава с финансовите ми дела, а Кирън лепи парчетата от разбития ми живот.

— А ти с какво се занимаваш? — попита Фрида, раздразнена от вида на сияещата Оливия, която си беше въобразила, че останалите са длъжни да оправят бъркотията, която тя създава.

— Аз ли? Наливам вино. Не искаш ли? Тогава чай?

— Да, предпочитам чай.

— Теса също ще дойде. Казах ли ти?

— Не.

— Само за да ми донесе едни формуляри, които трябва да подпиша — или нещо такова. Тази жена буквално спаси живота ми.

— Твърде силно казано. Къде е Клои?

— Предполагам, че е някъде с приятели. Не съм я виждала.

— Днес е сряда.

— Е, и?

— Тя често ли излиза вечер, когато на другия ден е на училище?

— Фрида, тя е на седемнайсет. Ти какво правеше, когато беше на седемнайсет?

На входната врата се почука и Фрида отиде да отвори. На прага стояха Хари и Теса и тя още веднъж беше поразена от голямата прилика помежду им. Хари изглеждаше сериозен и носеше тъмен костюм и бледозелена риза. Той се усмихна на Фрида и чертите на лицето му се смекчиха, но не я поздрави с обичайната сърдечност. Теса кимна на Фрида и й показа дебел кафяв плик.

— Ще дам на Оливия да подпише тези документи и тръгвам — каза тя.

— Много мило, че й ги носиш лично.

— И без това минавах от тук — обясни Теса. — Така е по-лесно, а освен това се опитвам да ускоря нещата.

Оливия се обади от кухнята, предлагайки им кафе или нещо по-силно. Всичко трябваше да е специално предназначено за нея, помисли си Фрида. Тя не можеше просто да ползва услугите на солиситор или на финансов консултант: те трябваше да станат нейни приятели, да бъдат съпричастни към личните й драми. Оливия разцелува Теса, после пое ръката на Хари и я задържа в дланите си повече от необходимото. Представи двамата на Кирън, който кимна, изчерви се и продължи пипкавото си занимание. След това подписа със замах документите, които Теса сложи пред нея, и отново я разцелува за довиждане.

В кухнята тя се обърна към Хари и го попита:

— Как точно ще го направим? Опитах се да събера всички стари банкови извлечения и фактури, но те предупреждавам, че съм изгубила голяма част от документите.

— Можем да оставим тук тези двамата, а ние да отидем в дневната и да се опитаме да въведем някакъв ред — предложи Хари с делови тон. — Ще ни трябва известно време. Като начало ще видим какви са основните ти парични разходи, допълнителни разходи, данъчни отчисления, приходи и ще се опитаме да систематизираме нещата. Всички документи, които си запазила, ще ни бъдат от полза, а аз ще се опитам да набавя липсващите. Ще ти изработя финансов модел, към който да се придържаш от тук нататък. Съгласна ли си?

— Вече се чувствам в сигурни ръце — усмихна му се лъчезарно Оливия. Фрида се зачуди дали не взима някакви хапчета.

— Добре — отвърна Хари.

Фрида се взря внимателно в него, търсейки някаква следа от подигравка или презрение, но не откри нищо такова. Той се държеше по-скоро като лекар с пациент, отколкото като финансов консултант с клиент.

— И така, нека се почерпим — подкани ги възторжено Оливия. С бързо движение тя вдигна бутилката с вино от масата и взе една чаша.

— За мен само чай — каза Хари. Той хвърли бърз поглед към Фрида. — Тук ли ще си, когато приключим?

— Зависи колко време ще отнеме.

— Около час.

— В такъв случай ще те изчакам.

— Добре. Има нещо, което бих искал да ти кажа.

Фрида помогна на Кирън да залепи парчетата счупен порцелан. Тя разпозна някои от строшените съдове: плоската овална чиния с орнаменти от индийско коралово дърво беше част от сервиз, който навремето бе принадлежал на баба й. Очевидно беше попаднал у Дейвид, а от него — в небрежните ръце на Оливия. Разпозна и белия чайник от костен порцелан за запарване на чай, чиято дръжка Кирън сръчно залепи на мястото й, а след това внимателно изтърка с шкурка следата от засъхналото лепило. Тя си спомни — или й се струваше, че си спомня — как майка й наливаше чай от него. Почувства се странно, гледайки всички тези натрошени парчета по разхвърляната маса на Оливия, и все пак имаше нещо успокояващо в начина, по който Кирън ги сглобяваше отново. Той усети погледа й и вдигна очи към нея.

— Доставя ми удоволствие. И ме отморява.

Фрида си помисли, че за човек като него, който обича спокойствието, шумната и обсебваща Оливия не беше най-подходящият избор. Той като че ли отгатна мислите й, защото неочаквано добави:

— Оливия и аз се разбираме добре.

— Радвам се да го чуя — каза Фрида. Тя се извини и излезе в антрето, за да се обади на Клои.

Телефонът звъня продължително, а след това се включи гласовата поща. Тъкмо щеше да затвори, когато мобилният й започна да вибрира в ръката й.

— Фрида?

— Да. Клои, къде си?

— Как така къде съм?

— Питам те къде си.

— Вкъщи съм. Защо?

— Вкъщи ли?

— Случило ли се е нещо?

— Мислех, че си излязла.

— Не те разбирам.

— Това е абсурдно. Почакай.

Фрида изтича нагоре по стълбите и почука на вратата на Клои, която се отвори едва-едва и се показа обърканото лице на племенницата й.

— Фрида, какво става? Нищо не разбирам.

— Досега бях долу. Там съм от шест часа. Оливия мислеше, че си излязла.

— И какво от това?

— Ти през цялото време ли беше тук?

— Ами да.

— Защо не си казала на Оливия, че си вкъщи?

— Не ме е питала. Мисля, че й е все едно.

— Ти кога се върна от училище? — Фрида се вгледа в намусеното й лице. — Днес ходи ли на училище?

— Имам главоболие.

— Майка ти знае ли?

Клои само повдигна рамене. Вратата се отвори малко по-широко и Фрида видя безпорядъка и боклука в стаята.

— Вчера ходи ли на училище?

— Това разпит ли е?

— Отговори ми.

— Може би не.

— Защо?

— Не ми се ходеше.

— Кога за последно ходи на училище?

— В понеделник. За малко.

— И Оливия не знае за това?

— Не и ако не й кажеш.

Фрида погледна мълчаливо лицето на Клои и мрачната й, мръсна и разхвърляна стая.

— Утре отиваш на училище — каза тя с нетърпящ възражения тон. — Вечерта ще дойда да те взема оттук в седем часа, ще отидем да хапнем някъде и можем да поговорим. Какво ще кажеш?

Клои отново повдигна рамене.

— Клои?

— Добре.

— Обещаваш ли, че ще отидеш на училище?

— Да.

— Сега си вземи душ. Облечи си чисти дрехи, прегледай си уроците и слез долу да вечеряш с майка си. Ще го направиш ли?

— Не знам.

— Клои, говоря сериозно.

— Добре. Той тук ли е?

— Кирън ли?

— Да.

— Той е в кухнята, лепи счупения порцелан на Оливия. Защо? Дразни ли те присъствието му?

— Тя още повече забравя за мен. — Клои добави неохотно: — Все пак, той не е лош. Внимателен е, проявява уважение.

— Добре. С теб се разбрахме. Душ. Уроци. Вечеря. Сутринта ставаш навреме — ще ти звънна, за да се уверя, че си станала — и отиваш на училище. Чакай ме в седем вечерта.

Докато слизаше на долния етаж, Фрида чу пискливия смях на Оливия, идващ от дневната, и спокойния глас на Хари. Когато стигна до антрето, вратата се отвори.

— Засега приключихме — каза Хари оживено. — Мисля, че постигнахме известен напредък.

— Чудесно. — Тя се обърна към Оливия. — Клои е горе в стаята си.

— Така ли? Това дете е истинска загадка!

— Тя има нужда от хубава вечеря.

— Кирън се занимава с готвенето.

— Тогава да сготви за трима. И й обърни нужното внимание.

Оливия направи гримаса към Хари.

— Виждаш ли колко е опасна?

Хари облече палтото си.

— Тръгваш ли си? — попита той Фрида.

— Да. Можем да излезем заедно. Довиждане, Оливия — добави тя, прекъсвайки я по средата на някакво възклицание.

Двамата тръгнаха мълчаливо надолу по улицата и когато стигнаха до булеварда, Фрида каза:

— Тук наблизо има хубав бар.

Хари поръча чаша червено вино за себе си, а за Фрида джинджифилова бира, след което седнаха на една маса в ъгъла.

— Добре ли си? — попита я той.

— Тези семейни неуредици… — въздъхна Фрида.

— Мога да си представя колко те натоварват.

— Опасявам се, че финансовите й дела са в плачевно състояние.

— Виждал съм и по-лошо. Но не за това исках да поговорим.

— Слушам те.

— Непрекъснато мисля за теб. — Той вдигна предупредително длан, преди тя да успее да го прекъсне. — Но сега не искам да говоря за чувствата си. Не искам да те притискам по никакъв начин. Мисля си през какви изпитания преминаваш напоследък. Имам впечатлението, че трудно споделяш проблемите си, но знам също, че не ти е лесно заради всичко, случващо се около теб. Ти, разбира се, храбро понасяш неприятностите, но аз бих желал да ти помогна по някакъв начин. Дори и ако само ме потърсиш като приятел, с когото да споделиш тревогите си. — Той се облегна назад и прокара ръка по челото си с жест на самоирония. — Всъщност много рядко ми се случва да изрека повече от едно изречение, без да кажа нещо подигравателно.

— Благодаря — каза Фрида простичко.

— Моля.

— Какво точно знаеш за моите трудности напоследък?

— За жалбата срещу теб, за онази книга и за всички грозни неща, които пишат по вестниците.

— Някои хора пострадаха много повече.

Той отпи малка глътка вино.

— Знам и за това, че си намерила трупа на онази нещастна жена.

— Откъде научи за това?

— Извинявай. Оливия е казала на Теса, а Теса на мен.

— Оливия откъде е научила?

— Доколкото знам, дъщеря й й е казала. Но преди да попиташ, веднага ще отговоря, че нямам никаква представа откъде е разбрала.

— Предполагам, че е така.

— Не съм те шпионирал. Но тези неща няма как да се скрият.

— Очевидно си прав. — Тя се взря в него, но той не отклони погледа си.

— Как се справяш с всичко това?

— Не съм сигурна дали се справям. — Тя повъртя чашата в ръката си. — Това е, както през зимата. Крача напред с глава срещу вятъра и се надявам, че пролетта няма да закъснее.

Ето това е, каза си тя, методът за оцеляване на Фрида Клайн, но не би го препоръчала на пациентите или на приятелите си.

— Понасяш с твърдост предизвикателствата.

— Опитвам се.

— А ако не ти стигнат силите?

— Нямам избор.

Така ли беше наистина? Бе имала периоди в живота си, когато беше обгърната от толкова непрогледен мрак, че трябваше пипнешком да проправя пътя си, без светлинка, без надежда, без никакви очаквания. „Човек продължава да върви напред, защото така трябва.“ Кой й бе казал това? Баща й, но я да видим докъде беше стигнал?

— Ако почувстваш, че не можеш да се справиш, знай, че има хора, които винаги ще ти се притекат на помощ.

— Ти едва ме познаваш.

— Знам достатъчно за теб.

Тя вдигна чашата си и изпи голяма глътка.

— Добре съм. Наистина. Само съм малко уморена.

— Заради настоящия случай ли?

— Отчасти. — Тя се ядоса на себе си, а после продължи: — Когато за пръв път съдействах на полицията, беше във връзка с изчезването на едно дете. Всъщност на две деца.

— Знам — каза Хари. — Четох за това.

— Беше престъпление, за което всички полагаха големи усилия да бъде разкрито. Сегашният случай с убийството на Робърт Пуул е различен. Единственото, което знаем за него, е, че е мамил хората и се е възползвал от тях. Впрочем като че ли само сестра ти беше забелязала това. Според мен в полицията смятат, че той просто не си заслужава усилията. Предпочитат случаят да бъде приключен.

— Как така?

— Моите наблюдения са, че полицейската работа е като всяка друга. Има неща, които представляват интерес, и такива, които са безинтересни.

— Това ми напомня за жената, която чисти жилището ми — каза Хари. — Тя е от Венецуела. Обича да бърше прах и да подрежда, но не обича да мие с парцал мръсотията зад и под мебелите.

Фрида се усмихна.

— Метафорично казано, Робърт Пуул е мръсотията зад хладилника, която не си правиш труда да изчистиш, защото ще трябва да го местиш.

— Никога не ми е хрумвало, че трябва да се чисти и зад хладилника.

— Но когато наистина преместиш хладилника — каза Фрида, — ще намериш нещо, озовало се там незнайно защо или нещо важно, което си изгубил преди години.

Хари я погледна озадачено.

— За чистене ли говориш, или влагаш преносен смисъл?

— Предлагам да спрем дотук с хладилниците и всякакви други метафори.

Той докосна ръката й.

— Онова, което беше написано във вестника за Джанет Ферис и Боб Пуул: наистина съжалявам. Ти не го заслужаваш.

— Не съм съвсем сигурна — отвърна Фрида замислено. — Но ти благодаря. А сега трябва да тръгвам. Денят беше дълъг. Признателна съм ти, Хари.

— Удоволствието е мое — каза той меко. — Ще поддържаме ли връзка?

— Да.

— Ще чакам да се обадиш.

Той я проследи с поглед как стана от стола, взе палтото и чантата си и излезе с енергична стъпка от бара. Видя я как мина край прозореца, но не обърна главата си към него. Той поседя още известно време, докато допи виното си, мислейки си за лицето на Фрида.