В здрача на вторник

16

Фрида седеше в ъгъла на кръчмата и чакаше Карлсън. Той се приближи до масата, като внимателно крепеше две чаши уиски и два пакета чипс. Седна и отвори пакетите.

— Взех със сол и оцет²⁷ и със сирене и лук — каза Карлсън. — Не знаех кои предпочиташ.

— Всъщност, нито едните, нито другите.

— Вероятно не харесваш и кръчми.

— Е, по-добре тук, отколкото в полицейското управление.

— Това е начин да се отърва за малко от онзи досадник Нютън, който ме следва като призрак.

— Той защо е там?

— Наблюдава организацията на труда, ефективността на работата на служителите, доколко креативно е тяхното мислене. Според шефа той е безпристрастен наблюдател, който следи как се изпълняват работните процедури и какъв е стилът на управление. Но аз отсега знам какво ще бъде неговото заключение.

— И какво очакваш да бъде?

— Носят се слухове, че ще има бюджетни съкращения в рамките на десет процента, но може да достигнат и до двайсет-двайсет и пет процента. Ако Джейк Нютън представи диаграми, показващи, че сме в състояние да заловим повече престъпници с по-малък брой служители, това ще бъде прието изключително благосклонно.

Те отпиха от чашите си и вдигнаха поглед един към друг.

— Съжалявам, ако те натоварвам допълнително.

— Върнаха делото обратно — каза Карлсън. — Накратко казано, засега се отлага предявяването на обвинение, докато не приключи разследването. — Той отпи голяма глътка уиски и разтърка лицето си. Фрида забеляза, че изглежда много уморен. — Знам защо комисарят постъпи по този начин — продължи Карлсън. — Никой не се интересува от случай като този. Знам и защо аз постъпих по същия начин. Но това, което не мога да разбера, е защо ти продължаваш да се бориш? Мишел Дойс нямаше да отиде в затвора. Тя щеше да получи лечението, от което имаше нужда. Нещата щяха да си дойдат на мястото. Нямаш ли си достатъчно служебни задължения?

Фрида го погледна замислено.

— Какво значение има защо продължавам да се интересувам от случая? Може би не обичам мътни истории с неизяснени докрай обстоятелства. Веднъж имах една пациентка, млада жена. Познато ти е чувството, когато си излязъл от вкъщи, но те гложди мисълта, че си оставил включена готварската печка. В нейния случай не беше само готварската печка. Тя постоянно се съмняваше, че или е оставила някой прозорец отворен, или не е спряла крана на чешмата, или че котката й е останала затворена в спалнята й. Затова постоянно проверяваше всичко, преди да излезе, макар че няма начин да се провери абсолютно всичко. Освен това я тормозеше мисълта, че докато обикаля из стаите и проверява, вместо една врата може да отвори друга и вместо да изключи някой уред, може да включи друг. Накрая тя просто не можеше да излезе от вкъщи.

— Как я излекува?

— Не бях подходящият лекар за нея. Изпратих я при специалист по поведенчески модели, за да се лекува от натраплива невроза. Но не това е важно в случая. Когато става дума за неизяснени истории, аз се държа по подобен начин. Не можех просто да махна с ръка и да си тръгна, след като знаех, че мъртвецът е бил намерен на алеята отвън, а не знаех защо, нито кой е той, нито кого е изоставил завинаги. Също както когато си излязъл от вкъщи и знаеш, че си забравил включена газта.

Карлсън поклати глава.

— Моята работа не би ти харесала. По-голяма част от дните ми минават с ясното съзнание, че съм забравил включена газта, че ваната прелива, а прозорецът е останал отворен.

— Какво те кара да мислиш, че харесвам работата си като психотерапевт? — каза Фрида, след което продължи: — И така, какво следва от тук нататък?

— Изпратих двама детективи да разговарят с младата двойка в Брикстън. Робърт Пуул е доста често срещано име и за момента нямаме никаква информация за него. Той продължава да е загадка за нас.

— Тоест знаете името му, но все още нямате представа кой е той?

— Точно така.

— Но нали имате номера на мобилния му телефон? Той не може ли да ви отведе до някаква следа?

— Телефонът му е бил с предплатена СИМ карта, но все пак, ще видим какво можем да направим. Разполагаме с компютърна реконструкция на лицето му и ще я разпространим с придружаващия надпис „Виждали ли сте този човек?“. А като добавим и името му, може и да постигнем резултат, макар че в повечето случаи хората, които ни се обаждат, не са особено надеждни свидетели. Има един старец, от чиито думи излиза, че е виждал всяко едно от лицата на разпространените от нас портрети. Но все пак си заслужава да опитаме. Освен това ще претърсим още веднъж жилището на Мишел Дойс. Истината е, че все още не можем да потвърдим със стопроцентова сигурност, че откритото там тяло е на този бояджия.

— Човекът разпозна лицето му на моята рисунка.

— Да. Видях рисунката ти. Впрочем, трябваше първо да поговориш с мен, преди да я размахваш насам-натам. Но не те съдя за постъпката ти. Между другото, твоята рисунка се доближава много до нашата компютърна реконструкция.

Фрида пресуши чашата си.

— Благодаря, че ми каза. Повече няма да се бъркам в работата ви.

Карлсън се прокашля, сякаш се готвеше да произнесе реч.

— Има и още нещо, Фрида. Исках ясно да ти кажа, че въпреки различните ни мнения в отделни ситуации, винаги си ни била от голяма полза и…

— Това ми звучи като словото, което се произнася, когато уволняват някого — прекъсна го Фрида.

— Не, напротив — възрази Карлсън. — Трябва да уредим нещата по официален ред. Ако искаш да ни сътрудничиш, или да ми сътрудничиш — от време на време — ще е добре да го правиш в качеството си на консултант с подписан договор за съответното заплащане и определени отговорности. Какво ще кажеш за това?

— Почакай. — Фрида стана, отиде до бара и се върна с две нови чаши с уиски.

— Е? — попита Карлсън.

— Не мисля, че идеята ти ми допада.

— Защо не? Просто ще узаконим сътрудничеството ти.

— Ще обмисля предложението — каза Фрида. — Но в момента се сещам единствено за причини, поради които бих отказала. Мисля, че няма с какво повече да допринеса за решаването на този случай. Когато разберете със сигурност кой е Робърт Пуул, ще откриете и кой го е убил. Това е нормалната логика, нали?

— Някоя ревнива любовница, това ще излезе накрая — каза Карлсън.

— А отрязаният пръст? — намръщи се Фрида. — Намирисва ми на пресметливост.

Карлсън се усмихна победоносно.

— Ето че не можа да се въздържиш. Заинтригувана си. Предполагаемата жена може да е отрязала пръста, за да вземе обратно брачната халка. Заради златото. Или като необичайна форма на развод. Жена ми би направила това с мен, ако можеше.

— Не е бил пръстът, на който се носи брачната халка — възрази Фрида. — Както и да е, идеята да сключим договор ме притеснява. Това означава, че ще имам задължения и ще нося отговорност. Помогнах ти, защото почувствах, че трябва да го направя и не бях длъжна да оправдавам служебни разходи или да попълвам формуляри.

— Не ми отказвай — каза Карлсън. — По-точно, не ми отказвай веднага, без да си премислила нещата. Дай си няколко дни. Хм, за момент ще вляза в ролята на психотерапевт…

— О, моля те, престани.

— Не, наистина! Смятам, че ти харесва да се намесваш в ситуации, без да се налага да го правиш, както и да казваш на хората неща, които те не желаят да чуят. Трудно приемаш покани — като в стария виц за онзи, който не искал да се присъедини към клуба, където с радост го канели да членува. Ето, това си ти.

— Има и още нещо — каза тя.

— Във връзка с делото?

— Не с това дело. Нали си спомняш, че заведох онзи невролог Андрю Бериман на посещение при Мишел Дойс? Впрочем ето нещо, което не бих могла да направя, ако имах подписан договор.

— Би трябвало първо да поискаш разрешение, а аз знам, че това не би ти харесало — каза Карлсън.

— Освен това би трябвало да обоснова искането си, като попълня и съответната молба, която в крайна сметка ще бъде отхвърлена, но не това е важното. Бериман ми каза нещо, което се е запечатало в ума ми. Докато обсъждахме с него обърканите възприятия на Мишел Дойс, той спомена за неврологично заболяване, известно като синдром на Капграс. В много редки случаи, в резултат на увреждане на нервната тъкан, пациентът се заблуждава, че близък член на семейството му или негов приятел е бил заменен от двойник.

— Звучи ужасно — каза Карлсън. — Но какво общо има това?

— Мисълта за този синдром не ми дава покой. Дълго време не можех да си обясня защо. А после се сетих за Кари Декър.

— Защо точно за нея?

— Тя ми каза, че след смъртта на Дийн поведението на съпруга й се е променило. А после, съвсем неочаквано, той я е напуснал и повече не се е появил. В съзнанието ми изникна идеята за Кари, живееща със съпруг, който е бил заменен от двойник.

На лицето на Карлсън се изписа объркване, а когато заговори, мислите му сякаш течаха бавно.

— Не разбирам за какво говориш. Да не би да смяташ, че Каролайн Декър страда от изключително рядко мозъчно заболяване?

— Не, точно обратното — каза Фрида. — Какъв човек може да има симптомите на синдрома на Капграс, без да е болен от него?

— Продължавам да не те разбирам.

— Ами ако не е било заблуда?

— Какво искаш да кажеш? — озадачи се Карлсън. — Да не би да смяташ, че…? — Той млъкна. — Исусе! Не говориш сериозно, нали? Ние намерихме тялото на Дийн. А после аз се срещнах с Алън. Той беше с жена си.

— Да не забравяме, че Дийн успя напълно да ме заблуди. Той беше толкова близо до мен, колкото си и ти сега. Двамата разговаряхме. Не забелязах никаква разлика.

— Но ние намерихме трупа му.

— И какво доказателство е това? Дийн и Алън бяха еднояйчни близнаци. Освен всичко друго, са имали и еднаква ДНК.

Карлсън се намръщи.

— А какво е твоето доказателство за твърденията ти?

— Това е просто моето вътрешно усещане — отвърна Фрида. — Заради случилото се с Алън. Или с Дийн. У мен се породи съмнение, което с нищо не мога да обоснова.

— Това е абсурдно — каза Карлсън. — Съпругата не може да бъде измамена толкова лесно. Той не би могъл да знае нищо за семейния им живот, нито за приятелите и познатите им.

— Но той е бил при нея само два-три дни. Не искал с нищо да се занимава, нито да се вижда с някого. Идеален начин за бягство — пред очите на всички. За него това е била златна възможност да изчезне, и то безследно, без никой да разбере какво се случва.

— Тогава къде е той? — попита Карлсън.

— Нямам представа.

— Нито пък имаме доказателства.

— Не. Няма и да имаме — каза Фрида.

— Само твоето вътрешно чувство.

— Сега разбираш защо трябва добре да си помислиш, преди да ми предложиш договор. А аз трябва добре да си помисля, преди да го подпиша. Не ставам за полицай и не искам да бъда полицай.

Сержантката зад бюрото в приемната познаваше този тип хора. Те влизаха в участъка, все едно се криеха на сухо от дъжда. Поглеждаха към бюрото, после се оглеждаха наоколо, взираха се в постерите на стената, някои дори започваха да ги четат. Някои губеха кураж и просто си тръгваха. Други се приближаваха нехайно, все едно това, за което бяха дошли, не беше важно. Тази жена наближаваше петдесетте, помисли си тя, а може би беше по-възрастна. Имаше спретнат вид, дрехите й не биеха на очи, очевидно работеща жена, която сякаш се беше отбила в участъка на път за вкъщи. Беше обута със стари но безупречно лъснати ежедневни обувки. Не изглеждаше като жертва на престъпление. Трябваха й няколко минути, преди да дойде до бюрото и да надникне през преградната решетка.

— Какво обичате? — попита я сержантката.

— Става въпрос за съседа ми — отвърна тя. — Той живее в апартамента на горния етаж.

— Какво е направил?

— Изчезнал е.

С най-любезното си изражение сержантката се впусна в рутинното обяснение за това, че е нормално хората да отсъстват от дома си и че освен ако нещо необичайно не се е случило, със сигурност няма място за притеснение.

— Не — каза жената. — Аз имам ключ. Храня котката и поливам цветята, когато той замине някъде. Ходих да проверя. На изтривалката отвътре се е натрупала поща. Храната в хладилника се е развалила. Купичката на котката беше празна. Слава Богу, котката не беше там. Тя влиза и излиза от перваза на прозореца; има една греда, по която се спуска до покрива на навеса за велосипеди в двора на съседите. Нещо се е случило.

Сержантката въздъхна.

— За мъж в зряла възраст ли става дума?

— Да — отвърна жената. — Не е типично за него. Какво се прави в такива случаи?

Сержантката стана и отиде до класьора, порови из шкафчетата и се върна с нужния документ.

— Попълва се този формуляр — обясни тя. — После въвеждаме данните в компютъра и ако името му е регистрирано някъде, ще се появи на екрана.

— Но няма ли да започнете да го издирвате?

— Това е обичайната процедура. Освен ако не се касае за спешен случай.

— Според мен това е спешен случай.

— Те обикновено се появяват — каза сержантката. — Но да започнем с формуляра. Как е името му?

— Боб — отвърна жената. — По-точно Робърт. Робърт Пуул.