В здрача на вторник

45

Посред нощ гласовете отново се появиха. Отначало приличаха на мърморене, което Бет едва успяваше да различи сред плискането на водата в корпуса на лодката, шумоленето на дърветата край брега и потрепването на дъждовните капки по палубата. Тя знаеше, че гласовете са дошли за нея и се опита да се скрие от техния гняв и да ги заглуши, като притисна здраво възглавницата върху главата и ушите си, но гласовете ставаха все по-ясни, после се сляха в един глас — рязък и груб, който идваше от мрака и звучеше навсякъде около нея.

Беше гневен, сърдеше й се. Задаваше й въпроси, на които тя не можеше да отговори. Обвиняваше я. Знаеше тайните и страховете й.

— Ти го предаде.

— Не. Не съм го предала.

— Той замина и ти го забрави.

— Не. Не съм го забравила.

Гласът й каза ужасни неща: че нищо не е направила, че тя самата е едно нищо, че е непотребна. Тя му разказа за снимките и за записките, но гласът продължаваше с гневните си обвинения.

— Винаги се повтаря едно и също. Аз ти говоря, а ти не ме слушаш.

— Слушам те. Слушам те внимателно.

— Ти си едно нищо. Не правиш нищо.

Бет започна да плаче и да мята главата си от едната на другата страна, да я удря в дървения покрив над койката, само и само да накара гласа да млъкне. Когато в каютата започна да се процежда светлина, гласът постепенно изчезна и я остави изпълнена с болка и с плувнало в сълзи лице.

Тя стана и започна да прелиства записките на Едуард, докато намери страниците, които търсеше. Тя не беше нищо. Тя не беше непотребна. Взря се внимателно в думите, стараейки се да ги запамети, повтаряйки ги многократно, все едно учеше стихотворение. След това порови в чекмеджето с приборите за хранене, докато намери, каквото търсеше. Ножът и точиларският камък. Един спомен от детските й години изникна в паметта й — как баща й казваше на майка й в кухнята: „Жените не умеят да вършат това“. След което тя чуваше онзи особен звук — как острието на ножа стърже по повърхността на сивия камък, при което от време на време се получава искра. „Ето, така се точи нож. Ето, така се точи нож.“

Фрида си пое дълбоко дъх, преди да набере номера.

— Фрида! — каза Хари.

— Звучиш ми сърдито.

— Можеш да разбереш само от една дума?

— Но си сърдит.

— И защо ли?

— Къде си в момента?

— Къде ли? Близо до Риджънтс Парк с един клиент.

— Можеш ли да се освободиш?

— Кога?

— Сега. За един бърз обяд. Имам на разположение един час.

— Колко мило, че можеш да ме вместиш в програмата си!

— Бих искала да обядваме заедно, ако имаш време.

— Не знам — поколеба се той. — Е, добре. Къде?

— Има едно бистро съвсем близо до теб — „Бийч Стрийт“ №9. То е съвсем близо и до дома ми. Мога да дойда там след десет минути.

— Аз ще взема такси. Но имай предвид, че не обичам да ме правят на глупак.

— Напълно те разбирам.

— Както виждам, пак си облякла тъмни дрехи.

Фрида погледна дрехите, които носеше — изцяло в черен и тъмносин цвят, и се усмихна:

— Очевидно е така.

— Хареса ми роклята, с която беше облечена снощи.

— Благодаря.

— Изглеждаше прекрасно в нея.

Тя не отговори. Вместо това се загледа в менюто, написано с тебешир на дъската. Маркъс дойде да вземе поръчката. В очите му припламваше любопитство.

— Салата с козе сирене, моля — поръча тя набързо.

— И за мен същото — каза Хари.

— И чаша чешмяна вода.

— Също и за мен. — Той подпря с длани брадичката си, изучавайки я с поглед. Видя му се уморена. — И така, какво се случи? — попита той.

— Снощи ли имаш предвид?

— Да.

— Не знам.

— Хайде стига, Фрида.

— Недей да мислиш, че хитрувам. Опитвам се да ти отговоря честно. Не възнамерявах да си тръгна по този начин. Наложи ми се. Не мога точно да ти обясня.

— И все пак, можеше да ми кажеш. Чаках те да дойдеш при мен и бях идиотски щастлив. После постепенно осъзнах, че тихомълком си тръгнала и си ме изоставила да празнувам нечий рожден ден сред още цял куп непознати.

— Не можех да остана повече.

— Аз си мислех… — Той млъкна и се усмихна смутено. — Мислех си, че ме харесваш. Или че ще започнеш да ме харесваш.

— Харесвам те. Съжалявам, че снощи те изоставих. Не биваше да го правя.

Салатата им пристигна. Маркъс намигна на Фрида, а тя строго повдигна вежди.

— Да не би причината да са всички тези неща, с които си ангажирана напоследък? — попита Хари, побутвайки с вилицата козето сирене. В действителност той не обичаше салати. Нито козе сирене. — Имам предвид разследването и всички неприятности, свързани с него. Жената, която се самоуби — забравих името й. Статиите във вестника и изобщо цялата тази пошлост. Сигурно не ти е лесно.

Фрида помълча известно време, преди да отговори.

— Понякога си мисля, че беше грешка от моя страна да се забъркам с всичко това. Не съм напълно сигурна какво ме подтикна да им сътруднича. Винаги съм смятала и винаги съм казвала, че човек не може да се справи с бъркотията в света, а само с бъркотията в душата си. В момента разпитвам заподозрени и оглеждам местопрестъпления. Питам се защо го правя.

— Може би защото го умееш — предположи Хари.

— Вероятно не би трябвало да говоря с теб за тези неща. Но не съм много наясно с правилата на едно полицейско разследване, нито докъде се простират границите му.

— Може ли да кажа нещо?

— Разбира се.

— Ти си човек, на когото хората доверяват проблемите си. Може би ти е трудно, когато се намираш в обратната ситуация. С мен можеш да споделиш всичко, което те тревожи. Няма да изтичам до редакцията на някой вестник.

— Много мило от твоя страна.

— Какво те притеснява около това разследване?

— Полицията смята, че знае кой е извършил убийството.

— Това е добре, нали?

— Открили са нова улика.

— Каква?

— Нещо в стаята, където е бил намерен трупът на Робърт Пуул, нещо, което е било в джоба му, когато е бил убит. Мисля, че скоро някой ще бъде обвинен за убийството му.

— Кой?

— Е, това вече наистина ще бъде нарушаване на правилата — каза Фрида.

— Не те ли радва очертаващата се развръзка?

Фрида го погледна съсредоточено. Изражението й леко го стресна.

— Въпросът не е само в разследването — въздъхна тя. — Истината е, че това сътрудничество вече ми омръзна. Отначало се зарадвах, че съм включена в полицейско разследване. Беше нещо като бягство от ежедневието. Но сега, когато често чувам нападки от хора, които казват: „Какво, по дяволите, прави тук тази психотерапевтка?“, съм склонна да се съглася с тях. Така че смятам да изпълня тази последна задача, която съм си поставила, и след това се махам.

Хари я погледна усмихнато.

— Каква е тази последна задача?

— О, едва ли ти се слушат такива скучни подробности — отвърна Фрида.

— Напротив, ще ми бъде интересно да чуя с какво конкретно се занимаваш и какво прави живота ти толкова сложен.

— Добре — каза Фрида. — Отнася се за Мишел Дойс, жената, която е намерила трупа. Тя е в психиатрична клиника в Луишам и вероятно никога няма да излезе оттам. Полицията не желае да се занимава с нея, тъй като е с явно психично разстройство. Но аз поддържам контакт с Мишел. От време на време я посещавам и напоследък забелязвам, че проявява признаци на умствено просветление. Тя се ужасяваше от шумовете в отделението, от останалите обитатели и това влоши състоянието й. Но я преместиха в самостоятелна стая, тя се успокои и започна да говори за някои неща.

— За какво по-точно?

— Мишел е намерила тялото и го е пренесла в жилището си. Но сега, след като проговори, си мисля, че има още нещо. Според мен е видяла кой е подхвърлил трупа.

Настъпи мълчание. Бавно и методично Хари взе парче козе сирене, сложи го на препечена филийка, сдъвка го и го преглътна.

— Какво казва полицията? — попита той накрая.

— Разследващите не проявяват интерес — отвърна Фрида. — Те си имат своя версия и смятат, че са на прав път.

— И това ли е всичко?

— Не. Познавам един невролог, специалист по рядко срещани синдроми. С него ще отидем при Мишел в понеделник. Той ще й даде коктейл от медикаменти и съм убедена, че тя ще може съвсем точно да ни каже какво е видяла. После ще предам показанията й в полицията и екипът ще може да проведе разследването по начина, по който трябваше да бъде проведено още от самото начало. Но ще трябва да го направят без мен. Приключвам.

— А защо ти е да правиш това, което си намислила? — попита Хари. — Не може ти да вършиш работата на останалите. Не се ли изкушаваш да си тръгнеш още сега? Да се върнеш към нормалното си ежедневие?

— И да гледам как изпращат в затвора невинен човек? — възрази Фрида. — Не бих допуснала подобно нещо.

— Полицията може би ще успее да залови истинския убиец — каза Хари. — Нали затова е полиция.

Фрида поклати глава.

— Ако не им подам тази информация, разследващите ще обявят случая за приключен и ще поемат нов. — Тя го изгледа подозрително. — Не обичаш ли салата с козе сирене?

— Не особено.

— Тогава защо си поръча?

— Няма значение. И без това не съм гладен. Луд съм по теб. Знаеш го, нали?

— Хари…

— Не казвай нищо. Моля те, не казвай нищо. Знаеш, че страшно те харесвам. Затова сега съм тук, ям козе сирене и дърдоря разни неща. — Той протегна ръка и докосна лицето й. Тя не помръдна и остана така, вперила очи в него. Маркъс, който миеше чаши от кафе на бара, се загледа в тях.

— Мога ли да се надявам?

— Засега не — каза Фрида. Тя се отдръпна леко и той въздъхна.

— Защо?

— Моментът не е подходящ.

— Но след време?

— Сега трябва да тръгвам. Имам пациент.

— Не си тръгвай още. Моля те. Какво искаш да направя?

— Въпросът не е в това.

— И все пак? Кажи ми. Заповядай ми и ще го направя.

— Добре. — Гласът й се превърна в шепот. — Остави ме на мира.

Фрида приключи работа малко преди шест. Беше се здрачило и навън духаше студен и влажен вятър. Тя вдигна яката на палтото си, бръкна дълбоко с ръце в джобовете си и се отправи към дома си, който й се струваше безкрайно далеч и безкрайно желан. Внезапно някой я докосна леко по рамото, тя се обърна и видя Хари.

— Чакал ли си ме? — попита тя с раздразнение.

— Тук съм повече от час. Искам да поговорим.

— Прибирам се вкъщи.

— Може ли да дойда с теб?

— Не и тази вечер.

— Добре. Може ли да ти кажа нещо?

— Какво е то?

— Предпочитам да не е на улицата. Ето тук — нека да поговорим тук. — Хари махна с ръка към пустата строителна площадка, която Фрида гледаше всеки ден от прозореца на кабинета си. В тъмното тя изглеждаше по-обширна и по-пуста, отколкото денем, когато й хвърляше поглед отвисоко. На мястото беше избуяла дива растителност; децата си бяха направили странни постройки от дъските и металните плоскости, които строителните работници бяха оставили при напускането на обекта. До пролуката в оградата, където стоеше Хари, се виждаха останки от огън на открито, чиито въглени все още припламваха. Той придърпа разхлабената част от оградата, за да разшири отвора.

— Не мисля, че е добра идея — каза Фрида с неохота.

— Наблизо има пейка — опита се да я убеди Хари. — Видях я, когато минах от тук на идване. Само за малко, Фрида. Изслушай ме.

Фрида се поколеба, после пъргаво се промъкна през отвора в оградата. Хари я последва и придърпа обратно разхлабената част.

— Кажи ми, каквото имаш да ми казваш.

— Нека първо да намерим пейката.

— Не ми се сяда.

— Оттук.

Те повървяха още в ограденото пространство. По земята имаше дълбоки ями; пред тях се извисяваше малък строителен кран.

— Фрида — промърмори Хари.

— Да?

— Съжалявам.

— За какво?

— Ами… Виждаш ли, скъпа…

Той не можа да довърши, защото пред тях, като че ли изпод краката им, се изправи човешка фигура. Беше престарял мъж, увит в одеяло и с бутилка в ръка. От устата му излязоха нечленоразделни звуци.

— Беше заспал — каза Фрида. После се обърна към мъжа: — Извинете, че ви изплашихме.

Той опря бутилката до устата си в почти вертикално положение и доизпи съдържанието й.

— Тръгваме си — каза му Фрида. — Ще ви оставим на спокойствие.

— Госпожо — подвикна мъжът и тръгна след тях, докато те поеха обратно към оградата и отново излязоха на улицата.

— За какво искаше да кажеш, че съжаляваш? — попита Фрида.

Хари я погледна втренчено. Очевидно му беше трудно да говори. Той се огледа наоколо и хвърли поглед към забързаните минувачи — едни се прибираха от работа вкъщи, други отиваха да пийнат някъде.

— Исках да разменим две-три думи насаме. Все пак, не може ли да дойда у вас?

— Не и сега.

— Добре — каза той накрая. — Не е толкова спешно.