В здрача на вторник

20

Въпреки че си беше легнала късно предишната вечер, на сутринта Фрида стана рано, изчисти навсякъде с прахосмукачката, изми пода на кухнята, приготви камината в хола, за да я запали, когато се върне, взе си душ и излезе от вкъщи малко след девет. Два пъти досега беше посещавала дома за стари хора „Гледка към реката“, но и двата пъти беше пътувала с кола. Сега се качи на метрото и слезе на спирка „Галионс Рийч“, после тръгна покрай редица от жилищни блокове, производствени сгради и стар търговски център и накрая стигна до старческия дом, който се намираше далеч от реката. На прозорците му имаше метални решетки. Тя отвори входната врата, мина край редицата от проходилки и инвалидни колички, които изглеждаха така, сякаш не бяха размествани от последното й посещение, и се отправи към рецепцията, където млада жена в униформа прелистваше списание.

— Тук ли е Дейзи? — попита Фрида, спомняйки си за жената, която я беше придружила последния път.

— Не.

— Мога ли да видя Джун Рийв?

— Защо?

— Аз съм лекар — каза Фрида. — Идвах при нея миналата година. Бих искала да поговоря с нея.

Младата жена я погледна и Фрида забеляза как в очите й припламна любопитство. След това поклати глава.

— Тя е на кислородно дишане.

— Какво й е?

— Пневмония.

— Ще се оправи ли?

— Не бих могла да кажа — отвърна жената.

— Може ли да поговоря с някого за нея? Може би с управителя?

— Госпожа Лоу е тук. Можете да разговаряте с нея.

Госпожа Лоу беше около петдесетгодишна, имаше ясен, висок глас, весело изражение и пъргава походка. Всичко у нея бе предназначено да повдига духа на околните. На Фрида й беше трудно да стои близо до нея и дори да я гледа. Но, от друга страна, как иначе би могъл да издържи човек, работейки на такова място?

— Искате ли да надникнете в стаята й? Горката жена. Елате с мен. — И тя хвана приятелски Фрида под ръка. — Ето, насам.

Двете тръгнаха по коридора, който Фрида така добре си спомняше. Разминаха се с мъж с развлечена пижама и след малко спряха пред една врата.

— Състоянието й е тежко — предупреди я госпожа Лоу и отвори вратата на малката, оскъдно обзаведена стая: същата решетка на прозореца, същата картина на Моста на въздишките на стената, същата лавица, на която имаше единствено Библия в кожена подвързия, същата ваза без цветя. Фрида потърси с поглед фотографията на Дийн в рамка и видя, че са я махнали. Този път Джун Рийв не седеше във фотьойла, а лежеше в леглото с кислородна маска на устата. Кожата й беше грапава, с цвят на тютюневи листа. Гръдният й кош се повдигаше и спускаше неравномерно. Очите й бяха затворени.

— Не й остава много — каза госпожа Лоу. Имаше бели зъби и яка захапка.

— Говори ли понякога?

— Не и сега.

Фрида се загледа в майката на Дийн и Алън, в малката й набръчкана уста и в съсухрената й, умираща плът. Навремето бе изоставила новородения Алън, без да я е грижа дали ще оцелее, или ще умре; бе помогнала на Дийн да откраднат Джоана и да я превърнат в Тери; имаше собствени разбирания за морал, смяташе себе си за права и не се интересуваше от мнението на другите. Сега обаче бе далеч от всякакви упреци и омраза. Фрида се запита какви ли сънища сънува зад непроницаемото си лице.

— Благодаря. — Тя се отдръпна от вратата и изчака госпожа Лоу да я затвори. — Посещава ли я някой?

— Абсолютно никой. — Госпожа Лоу й се усмихна лъчезарно.

— Никога ли?

— Никога.

— И синът й ли не идва при нея?

— Имате предвид другия й син? Близнакът на Дийн?

— Да. Алън.

— Той не е идвал нито веднъж. Но нима може човек да го съди за това? Реално погледнато, тя не му е била никаква майка. Когато е решила да задържи Дийн, е направила погрешен избор — това е моето мнение.

— Значи е останала съвсем сама, откакто Дийн се самоуби?

— Не бих казала, че това й се е отразило по някакъв начин. Никога не е била особено общителна. Не взимаше участие в нашите игри и забавления, дори когато психиката й не бе толкова увредена. Странеше от всички, беше изключително затворена. Но може би така е по-добре. Трябва да призная, че някои от нашите скъпи обитатели не приемат добре факта, че трябва да съжителстват с майката на такова чудовище… — За момент изкуствената усмивка на госпожа Лоу изчезна и устата й се изкриви в гримаса. — Но това едва ли има особено значение. Вече е твърде късно. Тя така и не се помири със света.

— Благодаря ви за съдействието.

— Веднъж наистина беше дошъл някой, но не беше отишъл да я види. Просто оставил за нея хартиен плик с понички на рецепцията.

— Понички — тихо каза Фрида, по-скоро на себе си.

— Тя много обичаше понички.

— Да, знам — промърмори Фрида. — Синът й, Дийн, редовно й носеше.

— Тогава сигурно е бил някой друг.

Едва след като се отдалечи на няколко пресечки от дома за стари хора „Гледка към реката“, Фрида извади мобилния си телефон и позвъни на номера, който беше запаметила тази сутрин. После повървя до спирка „Галионс Рийч“, качи се на метрото, но скоро след това слезе на „Канинг Таун“, откъдето взе влака за Стратфорд.²⁹ Денят беше мъглив и в студения влажен въздух построеното наполовина Олимпийско село имаше призрачни очертания — сгради, покрити със скелета и части от куполи и кули изникваха в лепкавата мъгла, а под тях се виждаха бусове, булдозери и строителни работници с каски на главите.

За петнайсет минути стигна пеша до Лейтънстоун, където тръгна по дългата права улица с терасовидни викториански къщи, забулени от сивотата на деня, и спря пред №108. Фрида не бързаше: искаше да подреди мислите си и да подбере думите си за онова, което се готвеше да съобщи. Нямаше никакво съмнение, че трябва да го каже. Тя позвъни на тъмнозелената врата, чу как звънът отекна вътре в къщата и доби странното усещане, че се е върнала в предишен живот. Почти очакваше Алън да се появи на прага, застанал пред нея с тъжните си кафяви очи и смутена усмивка.

Но на прага се появи Кари, облечена с жълт пуловер, който подсилваше бледността й, и изобщо не се усмихваше.

— По-добре влезте — каза тя.

Фрида пристъпи вътре, изтри старателно ботушите си на изтривалката в антрето и окачи палтото си.

— Благодаря, че се съгласихте да се срещнем.

— Не ми оставихте голям избор. Да отидем в кухнята.

Кухнята изглеждаше точно както преди — уютна и подредена. В едната й половина имаше всевъзможни домакински принадлежности, а в другата бяха инструментите на Алън. На многобройни рафтове, в малки преградки, бяха подредени неговите винтове, гайки и болтове, неговите бушони, шайби и ключове. Кари забеляза погледа на Фрида и се усмихна с крива усмивка.

— Той не взе нито едно от тези неща. Все си мисля, че ще се върне, затова ги оставих, както си бяха. Глупаво, а? Повече от ясно е, че няма да се върне. Само не знам как ще събера сили да започна разчистването.

— Има нещо, което трябва да знаете.

— За Алън ли? Сигурна бях. Вие наистина знаете къде е той.

— Отнася се за Алън, така е. Трябва да седнете.

Кари се подчини и застана нащрек, като че ли очакваше удар.

— За вас това ще бъде шокиращо и вероятно няма да ми повярвате, но аз съм сигурна, че Алън е мъртъв.

Кари притисна с длани устата си. Сивите й очи се втренчиха във Фрида.

— Мъртъв? — прошепна тя. — Мъртъв? Алън? Моят Алън? Но… кога? Кога е умрял?

— На 24 декември 2009.

Кари свали дланите си; устата й се движеше беззвучно, без да може да произнесе думите, които напираха отвътре. Тя се наведе леко напред в стола си, а главата й клюмна на една страна.

— Ама вие какво…? — изрече тя с усилие и с глас, който сякаш не беше нейният. — Бях с него след това. Бяхме заедно на Коледа, нали ви казах!

— Смятам, че Дийн е убил Алън в деня, в който съпругът ви е отишъл да се срещне с него.

Фрида изчака малко, докато Кари започне да осмисля това, което й говореше.

— Разменил е дрехите си с неговите, провесил го е с въже от моста, написал е прощална бележка от свое име, в която заявява, че ще се самоубие, дошъл е вкъщи при вас, все едно е Алън, и сте се обадили на полицията. Останалото го знаете.

Кари каза нещо, което Фрида не разбра. Гласът й бе нисък и гърлен. После скочи и с все сила блъсна масата; тя удари Фрида по крака под коляното и се прекатури на пода сред невъобразимия шум от счупен порцелан и стържене на дърво по керамичните плочки.

— Ти, проклета жена!

— Кари.

Фрида хвана Кари за китките и се опита да я успокои. Но макар че беше по-дребна от Фрида, гневът й даваше сили. Брадичката й беше опръскана със слюнка, а по бузите й се появиха бели петна, сякаш някой ги бе натиснал с палец.

— Пусни ме. Не ме докосвай. Не се приближавай до мен. Чуваш ли?

Фрида сграбчи ръцете на Кари и ги изви силно назад.

— Кари — повтори тя.

С мощни движения Кари се помъчи да се отскубне. Тилът й опираше в устата на Фрида. Тя ритна Фрида в крака и извъртайки глава, се опита да я ухапе по ръката.

— Не е вярно — изхриптя тя. — Лъжеш. Не е вярно. Алън не е мъртъв.

Напрегнатото тяло на Кари изведнъж се отпусна. Тя издаде глух стон и когато Фрида разхлаби хватката си, се наведе напред и повърна на кухненския под. Фрида сложи дланта си на челото й, придържайки я да не падне, а после й помогна да седне на стола. Кари се свлече на него като парцалена кукла. Фрида намери една кухненска кърпа, избърса устата на Кари и прибра назад косата й, полепнала по потното й лице. После вдигна преобърнатата маса, а Кари отпусна главата си на нея и започна да плаче, хлипайки дълбоко, сякаш щеше да изплаче сърцето и всичките си вътрешности.

Фрида вдигна другия стол, а после откъсна голямо парче кухненска хартия, почисти с нея повърнатото и я изхвърли в тоалетната. След това напълни един голям съд с гореща сапунена вода и изми пода. Включи чайника и запари силен чай. Изсипа го в голяма чаша, добави четири пълни чаени лъжички захар и малко прясно мляко. Сложи чашата пред Кари, която вдигна подутото си от плач лице.

— Пийни поне малко — каза Фрида. — Студено ли ти е?

Кари кимна с глава. Фрида изтича нагоре по стълбите и се върна с една завивка, която бе издърпала от леглото.

— Увий се с това и си изпий чая.

Кари изправи гръб. Опита се да хване чашата, но ръцете й така силно трепереха, че Фрида се пресегна, допря чашата до устните й и я наклони внимателно, докато Кари отпи няколко малки глътки.

Накрая Фрида попита:

— Разбра ли това, което ти казах?

Кари уви по-плътно завивката около тялото си, така че само лицето й остана открито. Изглеждаше като пребито животно.

— Кари?

Тя кимна.

— Да, разбрах — прошепна тя.

— Вярваш ли ми?

— Алън имаше този навик. — Гласът на Кари беше станал дрезгав от плач. — Постоянно отчупваше от храната ми или отпиваше половината от чая ми, дори пред себе си да имаше същите неща. Например, ако аз ядях бисквита, той се навеждаше и я пъхаше в устата си, или взимаше сандвича ми, отхапваше голямо парче от средата му — най-хубавото парче, и го правеше така естествено, сякаш не осъзнаваше, че го прави. Поглеждам встрани, а когато отново се обърна, виждам следите от зъбите му по моето парче кейк. Това ме дразнеше, но тази шега беше нещо като наша „запазена марка“. Дори когато положението стана отчайващо, дори когато беше изгубил апетита си за всичко, той продължаваше да си отчупва от храната ми. Често си мисля, че именно това помага на един брак да бъде успешен. Не големите, важни неща като секс и деца, а всички тези дребни навици и малки закачки, които може и да ви ядосват, но ви правят по-близки. — Тя вече не гледаше към Фрида. Беше забила поглед в масата и говореше толкова тихо, че Фрида трябваше да се наведе напред, за да я чува. — Той ядеше от храната ми, защото тя бе негова храна. Между моя и неговия живот нямаше граница. Ние се бяхме слели в едно цяло. В деня, в който си тръгна… — Тя преглътна мъчително. Лицето й потръпна. — В деня, в който мъжът, за когото мислех, че е Алън, си тръгна, бяхме седнали на дивана и аз бях стоплила две коледни пирожки³⁰. Никога не сме приготвяли коледен пудинг. Обичахме да си купуваме разкошните коледни пирожки, които се продават в „Маркс & Спенсър“ — това си беше наша семейна традиция — и за пръв път той не си отчупи от моята. Аз се пошегувах, че е нарушил навика си, поднесох му пирожката си към устата му и казах: „Това, което е мое, е и твое, а което си е твое, си е твое“, или някаква подобна глупост. Но той само се усмихна и каза, че си има пирожка. По-късно, когато замина, си помислих, че това е било знак за откъсването му от мен — не ядеше от моята храна, защото вече не ме искаше. Разбираш ли?

Фрида кимна, но не каза нищо. Стана и отново наля чай в чашата на Кари, добавяйки още захар.

— Той ми направи чаша чай — продължи Кари с тъжен глас. — Същия ден. Обикновено аз правя чая, но тогава бях заета с готвене и го помолих да ми приготви една чаша. Направи го много артистично. Сложи чашата на поднос, до нея малка каничка с мляко и порцеланова захарница, въпреки че не пия чая си със захар. Тогава си помислих, че просто иска да бъде романтичен и забавен. Изобщо не се досетих. А той не е знаел как обичам да пия чая си.

— Толкова съжалявам, Кари — каза съчувствено Фрида.

— Аз спах с него — изстена Кари. — Правих секс с него. За пръв път от много време, защото Алън — Алън не можеше. И ми беше хубаво. — Лицето й се сгърчи, сякаш отново щеше да повърне. — Най-хубавият секс, който някога сме правили. Най-хубавият. Разбираш ли? А?

Фрида кимна отново.

— И не е било с Алън. Не е било с моя скъп, с моя отчаян Алън. Алън е бил мъртъв, обесен като някакъв престъпник. А аз не знаех, не скърбях и се любих с онзи долен убиец, брат му, и бях щастлива. Бях толкова щастлива, лежаща в мрака, преплела тялото си с мъжа, който е убил Алън, а после прави секс с мен и ме слушаше как стена от удоволствие, о, а после аз му казах, че никога преди не е било толкова хубаво. Ах! Това е… аз просто не мога…

Кари стана, лицето й бе тебеширенобяло, и изтича вън от стаята. Фрида я чу, че пак повръща, след това пусна водата в тоалетната и се изми на чешмата. Върна се, седна отново и впери във Фрида зачервените си от плач очи.

— Сигурна ли сте? — попита тя.

— Да. Но нямам доказателство. Не и такова, каквото полицията би приела.

— Не може ли да се направи ДНК анализ? Тук е четката му за зъби. Гребенът му.

— Имали са една и съща ДНК — отвърна Фрида. — Както и да е. По-важно е какво мислиш ти.

— Вярвам ви. — Вече изглеждаше напълно спокойна.

— Кари, трябва да намериш упование във факта, че Алън не те е напуснал и винаги те е обичал. Ти си го обичала и си му била предана. Няма за какво да се обвиняваш.

— Как съм могла нищо да не разбера, да не усетя? Никога вече няма да намеря спокойствие. Никога вече няма да прегърна моя Алън, да го подържа в ръцете си, да го притисна към себе си и да го утеша, докато отново се почувства сигурен. Никога няма да получа опрощението му. Така ще бъде, докато съм жива. О, бедничкият ми Алън. Нещата при него не се получаваха. Разбира се, че никога не би ме напуснал — как можах да си го помисля?

През този мрачен и влажен ден Фрида седя в кухнята, слушайки как Кари говори за Алън, за Дийн, за самотата си, за липсата на дете, за своята мъка и гняв, за своята неприязън и отвращението от себе си. Чу я да говори за омраза — към Дийн, но и към нея, Фрида, която бе засмукала Алън във водовъртеж, от който той не бе успял да се измъкне, към полицаите, които не го бяха спрели навреме, към самата себе си — а също и за желанието да отмъсти. Тя изслуша разказа на Кари за запознанството й с Алън и как още на първата среща вече знаела, че ще се омъжи за него заради начина, по който произнасял името й — изчервявайки се срамежливо и като че ли изричайки тържествена клетва. Фрида направи безброй чаши чай, а по-късно свари яйце, в което Кари разсеяно и вяло бодеше късчета препечен хляб. Едва когато Кари се обади на приятелката си и я извика да дойде, Фрида си тръгна с обещанието да й позвъни на следващия ден. Но дори и тогава тя не се прибра вкъщи с такси или с метрото, а тръгна пеша по лондонските улици в западна посока, докато навън постепенно се смрачи, а мъглата се превърна в мокър сняг. В съзнанието й витаеха призрачни образи: бледото лице и втренченият поглед на Кари, очите на Алън, които все й напомняха за очите на кокер шпаньол — плахи и умоляващи, и подигравателната усмивка на Дийн, когото смятаха за мъртъв, но всъщност беше жив. Някъде, незнайно къде.