В здрача на вторник

12

— Спомняш ли си моя колега Джак Дарган? — обърна се Фрида към Карлсън, когато той слезе от колата.

Карлсън кимна на Джак.

— Не е ли забавно да се срещнем в Детфорд? Какво изобщо правите тук?

— Двамата с Джак имахме да обсъдим някои неща — поясни Фрида. — Това е чудесно място за разходки. Районът е интересен.

— И аз така съм чувал. — Карлсън погледна през някакви перила към отломките на едновремешен склад.

— Но като цяло прилича на бунище. — Той пъхна ръце в джобовете на якето си. — Преди да продължим разговора, бих искал да изясня как най-вероятно ще се развият нещата. Кралската прокуратура ще разгледа документацията по случая и ще реши, че Мишел Дойс не е в състояние да бъде разпитана в съда, с което, предполагам, си съгласна. Така на британския данъкоплатец ще бъдат спестени разходите по един съдебен процес и по-нататъшно полицейско разследване. На Мишел Дойс най-накрая ще й се осигури необходимото лечение, а ти ще се върнеш при своите пациенти. — Той направи пауза. — Едва ли някога ще разберем какво точно се е случило.

— Мисля, че разбирам смисъла на това, което Мишел Дойс говореше — каза Фрида.

— Надявам се, че го тълкуваш като признание. — Карлсън погледна към нея, а после към Джак, на чието лице се появи плаха усмивка, която бързо изчезна. — Е? Какъв по-точно е смисълът?

— Последвайте ме. — Тя тръгна с бърза крачка по улицата, водеща към хостела, а двамата мъже подтичваха след нея. — С Джак разговаряхме за историята на този район. Ти например знаеш ли, че недалеч от това място кралица Елизабет I е удостоила с рицарско звание мореплавателя Франсис Дрейк?

— Не, не знаех. — отговори Карлсън. — Посещавал съм „Къти Сарк“, когато бях ученик.

— Оказва се, обаче, че занапред посетителите ще разглеждат неговото копие.

Тримата завиха по „Хауард Стрийт“ и след малко спряха пред №3.

— Донякъде ми харесва, че по тези места не е останало нищо от миналото — каза Фрида. — Преди четиристотин-петстотин години тук е имало овощни градини и корабостроителници. А съвсем наблизо е акостирал корабът на Франсис Дрейк след завръщането му от околосветското пътешествие. От всичко това сега няма и следа. В миналото са били построени складове, после районът е бил бомбардиран по време на войната, а след това е бил застроен с жилищни комплекси.

— Фрида — каза Карлсън с остри нотки в гласа, — надявам се, че ни разказваш това с някаква цел.

— Заслугата е на Джак — каза кратко тя.

Карлсън погледна към Джак, който се изчерви, едновременно поласкан и объркан.

— Той ме накара да се замисля, че имената на улиците остават дори след като намиращите се на тях сгради са били разрушени. Корабостроителниците и доковете отдавна ги няма, но имената на едновремешните улици са се запазили. — Тя посочи уличната табела. — Погледнете. „Хауард стрийт“. Според мен носи името на Чарлз Хауард, адмирала, ръководил успешно част от битките с Испанската армада.

— Може би, не знам — отвърна Карлсън.

Фрида се приближи до къщата и се загледа в нея, а после се обърна към Карлсън.

— Андрю Бариман ми каза, че трябва да се вслушам внимателно в думите на Мишел Дойс. Когато я попитахме къде е срещнала онзи мъж, тя непрекъснато споменаваше патока¹⁹ и реката.

— Жената река — подхвърли Карлсън. — Нали д-р Брадшо използва този термин?

— Жената река? — повтори неразбиращо Джак.

— Пълни глупости! — каза Фрида.

— Той е светило в своята област — напомни й Карлсън.

— Тя просто се опитваше да отговори на въпроса ни.

— Тогава защо не ни отговори по-ясно?

— Защото не възприема света по начина, по който го възприемаме ние. Но се постара да ни отговори, доколкото можа. — Фрида ги поведе към една пешеходна алея отстрани на къщата, преградена в долния си край. — „Алеята на Дрейк“ — прочете тя.

— И? — подкани я Карлсън.

— Мишел Дойс събира разни неща, донася ги вкъщи и ги подрежда.

— Искаш да кажеш, че е добавила мъртвец към колекцията си?

— Смятам, че точно това ни е казала.

Последва дълго мълчание, докато Карлсън мислеше напрегнато.

— Според теб Мишел Дойс е намерила трупа на алеята и го е довлякла в жилището си?

— Не е било нужно да го влачи дълго. Разстоянието е не повече от петнайсет-двайсет фута²⁰ до входната врата. За нея това е било спешен случай. Мислела е, че му помага.

Съсредоточен, Карлсън бавно кимна с глава. Фрида забеляза и още нещо — някаква смесица между веселост и тъга.

— Добре — каза той. — А сега се отдръпнете настрана. Това може да се окаже местопрестъпление. Не искам да унищожим евентуални улики.

— А комисарят?

— Ще го информирам — отвърна Карлсън. — В подходящия момент.

Тримата се загледаха в пешеходната алея. Беше кална, чакълеста пътека, осеяна с хартийки и пликове за пазаруване; наоколо бяха разпръснати употребявани игли. В долния край беше захвърлена торба за смет.

— Все пак, Брадшо може би е прав — обади се Фрида. — Мишел може би ни е говорела за мъже и жени, ако приемем неговото тълкуване за корабите и реките.

— Някой трябва да прерови целия този боклук — каза Карлсън, все едно че не я беше чул. Извади мобилния си телефон. — За щастие има хора, които ще свършат тази работа.

През февруари дните все още са къси. Тя знаеше, че е февруари и дори знаеше датата, защото си бе направила календар. В училище беше добра по рисуване, това беше любимият й предмет. Дори сега, ако затвореше очи, можеше да си спомни усещането, което изпитваше, когато още съвсем малка потапяше дебелата четка в боичките, прокарваше я по белия лист, а след нея оставаше ярка, равна линия.

Календарът й се състоеше от рисунки на дървета. По едно дърво за всеки месец. Като момиче имаше скицник, който държеше в най-горното чекмедже на бюрото си. В него беше нарисувала всяко от дърветата в двора им: ясен, дъб, бук, габър, акация, ябълка, слива и кестен. В продължение на часове беше оцветявала стволовете им и се беше старала да нарисува точната форма на листата им. Тя никога не рисуваше градове, къщи и хора — отблъскваха я всички тези очи, вторачени в теб; и лицата, надничащи от прозорците, без да подозираш, че те наблюдават. Непознати хора зад гърба ти, или притаили се в сянката на някой ъгъл. Предпочиташе природните простори. Харесваше пустините, моретата и големите езера.

Той й беше донесъл хартия, няколко молива и цветни пастели. Но не й беше донесъл острилка и тя беше принудена да използва ножа, с който белеше картофи. На едната страница рисуваше дървото, а другата разграфяваше на квадратчета за всеки ден от съответния месец. Септември, април, юни и ноември имат по трийсет дни… Беше й отнело доста време, но тя го имаше в изобилие. Това бе единственото истинско нещо, което притежаваше, докато живееше в очакване. Седеше на малката маса и вместо линийка, използваше една книга за градинарството, която той бе забравил при едно от завръщанията си. Тя не можеше да напише дните под всяка от датите — това бе доста сложно. Така или иначе беше направила календара през септември, а сега вече беше следващата година, 2011-а: февруари 2011-а.

Във всяко квадратче тя отбелязваше какво е правила или как се е чувствала през този ден. Пишеше така, че друг да не го разбере и никога не отбелязваше важни неща. Например: „20 лицеви опори“, „2 чаши чай“, „силна мигрена“, и други такива. Беше свършила хапчетата против мигрена, но той щеше да й донесе, когато отново си дойдеше. Слагаше и по една звездичка на всяко квадратче в дните, когато той беше при нея. По това разбираше, че вече са изминали три седмици и три дни, откакто си беше идвал за последно. Никога не беше отсъствал толкова дълго, дори когато изпълняваше мисия.

Дървото, с което бе обозначила февруари, беше бук, макар че едва ли някой друг освен нея би го разпознал, тъй като клоните му бяха голи. Тя харесваше гладката сива кора на буковите дървета и фуниеобразните разклонения на ствола им. На едно от разклоненията в основата на дървото, което беше нарисувала, с дребни букви беше написала инициалите на своето и на неговото име. Никой нямаше да ги види, но тя знаеше, че са там — все едно бяха издълбани от любовници. На всяко от дърветата, но на различни места, беше изписала същите инициали — нещо като таен код. Не му беше казала, защото се боеше, че няма да му хареса. Но когато всичко това приключеше, тя щеше да му каже и той щеше да обгърне раменете й, щеше да я целуне отгоре по главата или отстрани, точно под ухото, и да й каже колко много се гордее с нея заради всичко, което бе изтърпяла в името на тяхната любов. Той се нуждаеше от нея. Никой преди това не бе имал нужда от нея. Точно затова се бе отказала от всичко: от дома си, от семейството си, от удобствата си, от сигурността си, от самата себе си.

Тя долепи лице до малкия прозорец и се загледа в сивото небе, което постепенно потъваше в нощен мрак. Дните бяха кратки, а нощите дълги. Беше студено и тя искаше той да си дойде.