В здрача на вторник

39

Фрида беше провела три последователни сеанса с пациенти. Съзнаваше, че част от мислите й са на друго място и направи огромно усилие да се съсредоточи и да бъде истински професионалист. Или в момента играеше ролята на внимателен и съпричастен психотерапевт? Може би всичко се превръщаше в представление, когато срещу теб седнеше пациент? След последния сеанс нахвърли обичайните си кратки бележки, излезе, спря едно такси и двайсет минути по-късно се озова пред къщата в Балъм.

Карлсън и Джейк Нютън стояха край входа. Карлсън говореше по телефона. Кимна й, но продължи да говори. Нютън й се усмихна:

— Здравейте. Как сте?

Фрида осъзна, че й е трудно да отговори, затова каза кратко:

— Добре.

— Дочуване. — Карлсън прибра телефона в джоба си и се обърна към Фрида: — Здравей.

— Не беше нужно да идваш лично — каза Фрида. — Просто ми трябваше човек, който да ми отключи.

— Дойдох от любопитство. Исках да разбера какво ти е хрумнало.

— А аз искам да видя с какво точно се занимава един консултант — добави Нютън.

— Мислех, че консултантът сте вие — отвърна хапливо Фрида.

— Преструвайте се, че не ме забелязвате.

— Между другото, изникна нещо ново — побърза да я осведоми Карлсън. И тук, пред дома на Джанет Ферис, той разказа на Фрида за Бет Кърси и връзката й с Робърт Пуул. Фрида се съсредоточи над думите му.

— Това може би обяснява отсъствието му през дните, за които никой не знае къде е бил — каза тя.

— Възможно е — отвърна Карлсън.

— Трябва да откриете тази жена.

— Точно това възнамеряваме да направим.

— Освен това трябва да издирите медицинското й досие.

— И за това сме помислили.

— Ако откриете името на психиатъра, който я е лекувал, може неофициално да разговарям с него.

— Ще се погрижим.

— Мислех, че криминалните разследвания имат за цел да елиминират заподозрените — каза Фрида. — В случая обаче изникват все нови и нови заподозрени.

— В случая — отвърна Карлсън — е трудно да се разграничат заподозрените от потърпевшите. Но това поне те възпира да мислиш за Дийн Рийв.

Фрида го изгледа почти свирепо.

— Не минава ден, в който да не мисля за Дийн Рийв. А когато заспя, той се появява в сънищата ми.

— Съжалявам. Не знам какво да кажа — изрече Карлсън помирително. — А сега ми кажи защо сме тук.

— Искам да огледам апартамента на Пуул — обясни му Фрида.

— Тогава да вървим. — Карлсън извади връзка ключове и разгледа прикрепените към тях хартиени етикетчета. Влязоха мълчаливо в къщата и се изкачиха до апартамента. Когато пристъпиха вътре, Фрида усети застоялата миризма на жилище, в което никой не живее, нищо не се размества, прозорците не се отварят и въздухът не потрепва. Влязоха в дневната. Фрида се почувства като с вързани ръце: предпочиташе да бъде сама.

— Донесе ли снимките? — попита тя.

Карлсън извади една папка от чантата си.

— Тези бяха направени, когато намерихме тялото на Джанет Ферис.

— Тези не стават — каза Фрида. — Нужни са ми снимки от първия ви оглед тук.

— Тогава не са правени снимки.

— Защо? Това не беше ли местопрестъпление?

— Не, не беше. Тепърва щяхме да разкрием важните обстоятелства около Робърт Пуул. А стаята беше пред очите ни. Не беше необходимо да я снимаме.

— Добре — отвърна Фрида.

Тя застана в средата на дневната и се огледа бавно, стараейки се да не пропуска нищо.

— Какво по-точно търсите? — обади се Нютън.

— Млъкнете — сряза го Фрида. — Извинете. Не исках да бъда груба. Моля, дайте ми малко време.

Настъпи тишина. Двамата мъже се гледаха неловко, като хора, които са подранили за някакво събиране и са принудени да си правят компания. Накрая тя се обърна към Карлсън.

— Ако си затвориш очите, ще можеш ли да опишеш всичко в тази стая?

— Не знам. Повечето неща, може би.

Фрида поклати глава.

— Преди години си водех съвсем кратки бележки след сеансите. Смятах, че важните неща просто се помнят. Иначе казано, ако съм запомнила нещо, това е знак, че то е важно. Но после промених мнението си. Сега, ако нещо ми се струва важно, си го записвам. — Изражението на Фрида стана неспокойно. — Не знам. Има нещо, което ми убягва.

— Какво е то? — попита Карлсън.

— Само ако знаех… — започна тя. После сбърчи чело. — Може ли да слезем на долния етаж? Имаш ли ключ от апартамента й?

Карлсън извади връзката с ключове.

— Трябва да е някой от тези. Чувствам се като пазач в затвор от някакъв стар филм.

— Как решавате кога да прекратите едно разследване? — поинтересува се Нютън, докато слизаха надолу.

— Това за доклада ви ли ви трябва? — попита Карлсън.

— Просто съм любопитен.

— Никога няма точно определен момент. Но ако се появи спешна нужда от служители заради друго престъпление, те се пренасочват.

Карлсън отключи вратата и те влязоха в апартамента на Джанет Ферис. Това изоставено от стопанката си жилище изпълни Фрида с тъга. На масата имаше керамична чаша, а до нея книга. Тя си представи как Джанет Ферис влиза, взима я и се отдалечава с нея. Опита се да прогони тези мисли. Те само я разсейваха. Огледа се наоколо. Какво беше това, което търсеше? Изведнъж погледът й попадна на него. Тя се обърна към Карлсън.

— Виждаш ли онази картина? С рибите.

— Да.

— Харесва ли ти?

Той се усмихна.

— Не е лоша. Но ще трябва да си остане тук. Не ни е позволено да взимаме предмети, които ни харесват.

— Когато за пръв път видях апартамента на Пуул, тази картина беше там, а не тук.

— Наистина ли?

— Нали си прочел статията във вестника. Джанет Ферис казва, че Пуул й е давал свои вещи за временно ползване. Наред с други неща й е подарил — или й е заел — една картина, а тя пък му е заела една от своите. По думите й, след случилото се я е върнала в жилището му и си е взела обратно своята.

Карлсън сви вежди.

— Нахлуване на местопрестъпление — каза той, но срещна погледа на Фрида и добави: — Е, както и да е, няма нанесени щети.

— Да се качим отново горе — предложи Фрида.

В апартамента на Пуул Фрида още веднъж застана в средата на дневната. Взря се внимателно в картините на стената. Бяха пет на брой: „Айфеловата кула“, „Мадоната с Младенеца“, слънце над морска шир, „Поле с макове“ и бор на фона на ярка луна. Фрида извади чифт латексови ръкавици от джоба си и ги сложи на ръцете си.

— Купих ги от аптеката — каза тя и погледна към Нютън. — Не се безпокойте. Няма да поискам да ми се заплатят от джоба на данъкоплатеца.

Тя се приближи към картината „Мадоната с Младенеца“, откачи я от стената и се отдръпна. Постави я върху бюрото и се обърна към Карлсън:

— Какво виждаш?

— Доста е посредствена — отбеляза Карлсън. — Едва ли някой би я откраднал. Предпочитам онази с рибите.

— Не — каза Фрида. — Погледни мястото, където беше окачена картината. — Тя я вдигна и я сложи до отпечатъка на стената. — Не е същата големина.

— Но… — Карлсън понечи да каже нещо, ала млъкна.

— Може би мястото съответства на големината на картината с рибите, която е била сложена тук, докато жената не си я е взела обратно — предположи Нютън.

— Но картината е била тук само няколко седмици — възрази Фрида. — Отпечатъците от картини се появяват с течение на времето.

— Не разбирам какво толкова има в това — каза Карлсън. — Пуул може просто да се е отегчил от картините и да ги е разместил.

— Да, възможно е. Нека да видим. — Фрида откачи от стената картината с бора.

— Размерът не съответства. Съвсем ясно се вижда — посочи с ръка Карлсън.

Фрида свали една по една останалите три картини. Зад всяка от тях отпечатъците бяха по-малки от големината й.

— Ето, нали ти казах! — заключи Карлсън. — Пуул им е разменил местата, преди да изчезне. Струваше ли си само заради това да изминем целия път до Балъм?

Фрида не отговори. Тя погледна мълчаливо Карлсън, после Нютън. Лицето му бавно се разтегна в ехидна усмивка.

— Не би трябвало при всички да има несъответствие — каза тя накрая.

— Не те разбирам — обади се Карлсън.

— Искате ли да им разменим местата? — предложи Фрида.

— Как по-точно?

Тя взе „Мадоната с Младенеца“ и я постави върху един от отпечатъците на стената. — Какво мислите?

Нютън поклати глава.

— Картината е твърде голяма. — Тя я премести по-нататък по стената. — Тук е точно на място — каза той.

Фрида направи същото и с останалите картини, като ги слагаше една по една върху отпечатъците по стената, докато Карлсън и Нютън кимаха или поклащаха глави. Останаха две картини и два празни отпечатъка. Картината с бора беше малко по-малка от единия отпечатък и много по-голяма от най-малкия отпечатък. Картината с морския пейзаж беше по-голяма и от двата празни отпечатъка.

— Не си пасват — заключи Карлсън.

— Точно така.

— Останаха две картини и две празни места — продължи Карлсън — между които няма никакво съответствие. Напразно си блъскам главата и изобщо не разбирам защо трябва да ме е грижа за това.

— Но е интересно, нали? — каза Фрида.

— Може да е изхвърлил някоя картина и да си е купил две нови — предположи Нютън.

— Картините вървят с апартамента. Няма как да ги изхвърли. Но ето тази е различна. — Фрида докосна картината с бора. — Тя е евтина и грозна, но е нова, не мислите ли?

Карлсън огледа лъскавата рамка.

— Наистина изглежда нова.

— Трябва да е някъде тук — каза Фрида.

— Кое? — не разбра Карлсън.

— Една от картините.

— Къде?

— Не знам. Някъде тук — облегната отстрани на някоя плоскост, някъде, където не се вижда.

Нютън я откри под леглото на Пуул, набутана там заедно с някакъв стар матрак, и я измъкна победоносно. На нея бяха изобразени вятърна мелница и кон. Имаше нещо изкуствено в цветовете и тя цялата блещукаше.

— Нищо чудно, че я е държал под леглото — каза Карлсън.

Той взе картината и я сложи върху по-големия отпечатък на стената. Пасваше идеално.

— Чудесно. Но все още имаме една картина в повече.

— Не една, а две — поправи го Фрида.

Тя отиде до чамовия шкаф, който беше поставен до стената доста далеч от прозореца и коленичи до него.

— Погледнете — повика ги тя.

Карлсън и Нютън се взряха внимателно. Фрида им посочи две малки вдлъбнатини на килима.

— Някой го е преместил — каза тя. — Само на около два фута. Но… — Тя млъкна за момент. — Да го върнем на мястото му.

Тримата хванаха шкафа и го преместиха обратно.

— Ха! Виж ти! — възкликна Нютън.

Там, където беше стоял шкафът, на стената се откри празно място с очертанията на картина. Веднага се виждаше, че е със същите размери като на морския пейзаж, но Карлсън постави там картината, за да се увери. После се обърна към Фрида:

— Какво, по дяволите, означава това?

— Означава, че някой е бил тук — каза Фрида. — Въпреки неприятностите, които би могъл да си навлече, на някого му се е наложило да дойде тук.

Когато излязоха навън, Карлсън помоли Джейк Нютън да ги почака, след което двамата с Фрида се отдалечиха на няколко крачки. Карлсън изрече, без да я поглежда.

— Говорих с твоя приятел Рубен.

— За какво?

— За спречкването им с фотографа пред дома ти. Исках да си изясня какво точно се е случило. Ясно е, че ако двамата са се нахвърлили върху мъжа, без той да ги е предизвикал, това би се квалифицирало като нанасяне на побой. — Карлсън направи пауза, пъхна ръце в джобовете си, за да се предпази от студа. — Рубен — д-р Макгил — ми каза, че фотографът е препречил пътя на другия ти приятел, Джоузеф, и го е ударил. Докато Рубен се е опитвал да ги разтърве, без да иска е ударил фотографа в лицето.

— Без да иска?

— Да. Тъй като не е имало други свидетели…

— Аз бях свидетел — възрази Фрида.

— Ти очевидно си се появила в края на схватката. Дори ако фотографът оспори тяхната версия, аз съм убеден, че срещу тях няма да бъдат предприети никакви действия.

— Сигурен ли си, че не си подсказал на Рубен по какъв начин да се измъкне от тази неприятна ситуация?

— За Бога, Фрида, остави нещата такива, каквито са. Забрави за това.

— Какво мислиш за хората, които забравят за някои неща, защото така им е по-удобно?

Карлсън не й отговори веднага. Пое си дълбоко дъх и каза:

— Това, което си мисля е, че, първо, ако се окаже, че между мен и Рубен има негласна уговорка да се насочи в погрешна посока евентуално полицейско разследване, аз ще бъда уволнен, а той ще си понесе наказанието. И второ, не бъди толкова праволинейна.

Обикновено така се започва, помисли си Фрида. После се взря в Карлсън.

— Добре ли си?

— Да.

— Наистина ли?

— Добре съм — отвърна той. — Е, нещата са малко, как да кажа…

— Какво имаш предвид?

— Семейни проблеми. Децата ми заминават с майка си за Испания. Ще живеят там.

На Фрида й трябваха няколко секунди, за да осмисли чутото.

— Сигурно ти е много тежко.

— Да.

— За колко време отиват?

— За две години.

— Две години е доста време, когато са толкова малки.

— На мен ли го казваш!

— Защо ще се местят там?

— На новия й партньор му предлагат по-висок пост.

— Ти опита ли се да я разубедиш?

— Не възнамерявам да й преча, но тя знае как се чувствам.

— Как се чувстваш?

Той извърна лице, за да прикрие огорчението си.

— Ходя на работа. Връщам се в празния апартамент. Живея за дните, в които децата ми идват при мен — сега вече няма да идват. Аз, разбира се, ще ходя да ги виждам и те ще си идват през ваканциите, но той ще бъде истинският им баща.

Бащи и деца, помисли си Фрида, спомняйки си за кафявите очи на Джоузеф и виждайки пред себе си изнуреното лице на Карлсън.

Джейк Нютън говореше по телефона.

— Този глупак, Нютън — каза Карлсън, — иска да обиколим полицейските участъци с отделения за предварителен арест.

— Аз ще си тръгна пеша — каза Фрида.

Тя леко го докосна с два пръста по бузата.

— Не съм казал на никого.

— Радвам се, че сподели с мен.

— Нямах такова намерение.

— Е, все пак, благодаря. Съжалявам, че те натоварих с още грижи. — И тя си тръгна.