В здрача на вторник

19

Последното нещо, от което Фрида имаше нужда тази вечер, след погребението и не особено приятната среща с Джоана, беше компанията на други хора. Тя искаше да остане насаме със себе си, сред спокойствието и уюта на своя дом, където можеше да спусне щорите, да запали огъня в камината и да се изолира от външния свят. Въпреки това, след урока по химия с изпадналата в лошо настроение Клои, тя остана у тях. Бяха я поканили — или по-скоро й бяха наредили да дойде на вечеря. Ала нямаше да е просто вечеря: Оливия искаше да я запознае с новия си приятел, Кирън. Клои го описа като най-новата eBay покупка на майка си. Преди няколко дни Оливия беше помолила Фрида да дойде с още някого и тя се беше обадила на Саша да я попита дали е свободна.

— Не и жена! Господи, Фрида, на коя планета живееш? Имах предвид да дойдеш с мъж, иначе ще изглежда странно.

— В какъв смисъл странно?

— Не знам. Ще е твърде задушевно — нещо като „запознай се със семейството“.

— „Със сестрата на бившия ми съпруг.“

— Все едно. Разбираш какво ти казвам. Ако доведеш някого, ще изглежда по-нормално. Просто две двойки.

— Аз не съм „двойка“.

— Много добре ме разбираш.

— А Клои няма ли да присъства?

— Исусе! Най-вероятно ще присъства. Ще седи там и ще го гледа втренчено цяла вечер. Знаеш я как умее да се вторачва. Не съм виждала такова чело и такъв поглед. Челото и погледът на всички от рода Клайн — наследила ги е от баща си. Надявам се, все пак, да излезе някъде.

Накрая Фрида с неохота бе поканила Рубен да й прави компания. Той я попита дали може да доведе Паз, защото наскоро се била разделила с приятеля си и имала нужда да се разведри. А не трябваше ли да поканят и Джоузеф? Не биваше да го оставят сам точно сега, когато беше паднал духом. Рубен се тревожеше за него: той пееше тъжни песни под душа, беше си пуснал рошав мустак и не желаеше да каже какво му се е случило. Сега, когато се очакваха трима нови гости, Оливия заяви, че все пак би било глупаво да не поканят Саша: само трябваше да стои надалеч от Кирън. И така, вместо скромна вечеря, на масата беше сервирано изискано, макар и леко попрепечено ястие от филенца от сьомга, обвити в тесто, а за десерт — пудинг с целувки, които залепваха по зъбите. Рубен пристигна в костюм и с любимата си жилетка под сакото, която беше толкова лъскава, все едно бе обшита със скъпоценни камъни. През цялата вечер пи минерална вода (освен когато си сръбваше по някоя глътка от чашите на останалите) и сияеше от гордост заради новата си добродетел. Джоузеф дойде с него, облечен с чудновато яке, чиято материя наподобяваше тази на чувал за картофи. В ръцете си носеше голям букет увехнали цветя, за които Фрида можеше да се обзаложи, че са задигнати от къщата, където бе поправял счупения бойлер. Саша пристигна направо от работа, облечена непретенциозно и без грим на красивото си лице, и за по-сигурно беше настанена в отдалечения край на масата, където осветлението беше по-слабо. Оливия бе с червена рокля и висящи златни обици. На очите си имаше черен грим, а на устните си — яркочервено червило. Тя крачеше като жерав на високите си токчета и избухваше в смях съвсем не на място. Накрая Клои реши, че не й се излиза, затова пък приятелят й пънкар Сами щеше да дойде на вечерята и гостите трябваше да избягват да зяпат онази част от главата й, където бе обръснала косата си.

Клои беше казала на Фрида, че новият приятел на майка й, Кирън, е абсолютен гадняр и всеки път, щом заговореше за него, въртеше очи артистично. Но Кирън се оказа стеснителен човек без самочувствие, който вървеше приведен, за да скрие високия си ръст, лесно се изчервяваше и изглеждаше смутен, но щастлив от щедрото внимание, с което го обграждаше Оливия. Тя пъхаше маслини в устата му с дългите си лакирани нокти, рошеше косата му и го наричаше „скъпи“, докато той я гледаше с искрена благодарност, която трогна всички, с изключение на Клои — за нея това беше просташко. Фрида забеляза, че Кирън изпитва ужас от Клои и й дожаля за него. Племенницата й беше страховит противник: не умееше да се контролира и не се притесняваше да вдигне скандал на публично място.

— Какво работите, Кирън? — попита го Фрида и Клои се изкикоти подигравателно.

— Познай — каза тя. — Просто се опитай да отгатнеш.

— Предпочитам Кирън да ми каже.

— Предлагам да си поиграете на „Въпроси и отговори“. Ще бъде много забавно, ако накрая отгатнеш — продължи Клои присмехулно.

— Работя в погребална агенция.

— Ето, видя ли?

— Това е достойна работа — каза Фрида. — Важна.

Кирън се усмихна предпазливо — не знаеше дали тя говори сериозно или с ирония.

— Работя в администрацията — добави той. — Счетоводител съм.

— Той не носи ковчези и не се преструва на опечален — обади се Оливия.

Вечерта бавно напредваше. Оливия, леко пийнала, свали обувките си, спусна косата си и опря пламналото си лице в кокалестото рамо на Кирън. Рубен, разсеяно придърпвайки чашата с вино на Саша, се впусна да разказва на Клои и Саша дълга история за някакви снежни гъски. Тя звучеше като притча, но без обичайната поука: снежните гъски просто изчезваха в края на зимата. Джоузеф се опитваше да научи Сами и Паз на една пиянска песен, в която се пееше за дървесен спирт и просташки удоволствия. Фрида събираше на купчини празните чинии, пълнеше чашите и сервираше кафе. Тя научи за двамата синове на Кирън, вече пораснали момчета, единият от които служеше в армията, а другият живееше в Австралия; чу и за по-големия брат на Сами, който членуваше в банда и криеше нож в обувката си. Помисли си за Кати Рипън — погребана повторно, но този път с обич, и за Джоана, която разказваше на света историята си, чиито неудобни подробности звучаха твърде безобидно. Отправи поглед към лицето на Оливия — щастливо и с размазан грим, и си каза, че съществуват много по-лоши начини да си намериш мъж, отколкото да се запознаеш с него по интернет.

Тази вечер на път за вкъщи Карлсън си купи пакет от десет цигари „Силк Кът“ и кутийка кибрит. По-рано пушеше по двайсет цигари „Марлборо“ на ден, а дори и повече, когато му беше напрегнато, но след като жена му забременя, той престана да пуши и никога повече не запали. Дори когато тя го бе напуснала и бе отвела децата в Брайтън, той бе удържал на изкушението. Не искаше Майки и Бела да идват при него в жилище, опушено от цигарен дим.

Сега излезе в малкия двор на гърба на партерния апартамент, който обитаваше, пъхна една цигара в устата си, запали клечка кибрит и закри огънчето с длани. От първото дръпване главата му се замая и леко му прилоша. Крайчето на цигарата му проблесна, после светлината се скри. В съседния двор една жена викаше котката си и чукаше с вилица по купичката й за храна: „Ела, пис-пис. Ела, пис-пис“. И така до безкрай. Както се беше сгушил в палтото си, тя не го забелязваше през оградата. Не валеше сняг, както бе валяло през деня в Глостър, но във въздуха се усещаше затишие, като че ли всеки момент щяха да започнат да прехвърчат снежинки.

Той изпуши две цигари една след друга и се прибра вътре. Изми зъбите си, сякаш тя можеше да подуши дъха му по телефона и да се възползва от моментната му слабост, а после й звънна.

— Аз съм, Мал.

— Да?

— Мислих много върху това, което ми каза.

— За Мадрид?

— Да.

— И?

— Аз, разбира се, не мога да попреча на Майки и Бела да заминат, не мога да ви попреча да заминете, ако това е, което искаш и чувстваш, че ще бъде най-добро за тях.

— О, Мал, само ако знаеше…

— Но искам да ги виждам по-често, преди да заминете. В средата на април, така ли?

— Да. Естествено, можеш да бъдеш с тях, когато пожелаеш.

— Искам да ги виждам редовно, когато заминете. Трябва да измислим нещо. Някаква система.

Но той прекрасно разбираше колко безнадеждно е всичко. Новият живот щеше да ги погълне, а той щеше да се превърне в спомен от миналото и те бавно щяха да се отдалечат от него. Усещането за самота го заля като вълна, отнемайки дъха му.

— Оценявам това.

— Добре.

— Знам, че не ти е лесно.

— Да, не ми е лесно.

— Но няма да съжаляваш.

След като затвори телефона, Карлсън отиде и си наля солидна порция уиски. Той свързваше тази напитка с Фрида. Представи си изучаващия й поглед и вирнатата й брадичка, като че ли се готвеше за битка. Притисна чашата към челото си. Ако можеше да плаче, би се разплакал.

Той скоро щеше да се появи. Беше казал, че ще си дойде и тя му вярваше. Освен ако нещо не се бе случило. Не, не, той щеше да се върне. Щеше да потропа на капака на палубата с уговорения код, тя щеше да го повдигне отвътре и той щеше тихичко да се спусне през отвора. Щеше да я хване за рамената и да я погледне в очите — и без дори да му разказва, той щеше да разбере, че се е справила добре, че му е била предана, че нито за миг не се е огънала. Той я наричаше „моя войник“, „моя верен страж“. Тя никога не би предала доверието му.

Основните й запаси бяха на привършване. Не водата — тя бе най-важна — защото по пътеката към клуба по гребане имаше чешма и тя ходеше дотам нощем с двата пластмасови бидона. Имаше и кофа, която пълнеше от реката, когато трябваше да измие палубата и помещението под нея, както и да почисти тоалетната. Но хранителните й запаси почти се бяха изчерпали, както и свещите, тоалетната хартия и сапунът. Дезодорантът й беше свършил и това не й харесваше, а самобръсначката й се беше изхабила. Трябваше да направи списък и да му го даде, когато си дойде. Обикновени неща: кибрит, препарат за миене на съдове, мляко на прах, паста за зъби и лепенки, защото по краката й имаше ранички, които трудно заздравяваха. И може би някакъв плодов сироп.

Сироп от бъз. Тя много ожадняваше; устата й постоянно пресъхваше и в нея се задържаше неприятен вкус. Жаждата не може да се утоли само с вода. Представяше си прясно изцеден портокалов сок във висока чаша и зелена морава, на която е седнала с боси крака, а слънцето огрява тила й.

Тъй като газта почти беше свършила, тя реши да свари всичките картофи, които й бяха останали. Можеше да ги яде студени през следващите няколко дни. Към тях можеше да добави и консерви от риба тон и сардини. Имаше и кубчета бульон. Понякога просто разтваряше кубче в гореща вода и така залъгваше глада си. Тя изсипа картофите в мивката, която се бе пропукала от едната страна и не можеше да задържа вода, и взе ножа. Картофите бяха едри, валчести и мръсни; някои бяха покълнали. По-рано не обичаше картофи, но той я бе научил, че човек не бива да бъде претенциозен. Все едно че си на война, в окопите или в укрития в тила на врага. Трябва да помниш защо си там, каква е твоята цел и твоята мисия. Беше я прегърнал много силно, когато бе изрекъл тези думи с блеснали очи.

Тя обели картофите бавно и старателно и ги наряза на дребни парчета, за да ги свари по-бързо и да изразходи по-малко газ. Сложи ги в тенджерата и добави сол. Трябва да напише и сол в списъка. Почти беше свършила. Всичко беше на привършване. Тя си представи пясъчната струйка, която се процежда в пясъчния часовник и как накрая пясъкът се изсипва с голяма скорост. Точно такова беше усещането й за нещата, които я заобикаляха. В очите й избухваха светлинки, а сърцето й биеше като барабан. Понякога не можеше да разбере дали то беше вътре в нея или извън нея; сякаш зародила се в далечината гръмотевица се приближаваше с голяма скорост. Времето изтичаше.