В здрача на вторник

2

— Февруари трябва да бъде забранен със закон — каза Саша, заобикаляйки една локва.

Тя и Фрида вървяха по улица, застроена с модерни офис сгради, които с височината си закриваха небето и правеха мрачния ден да изглежда още по-мрачен. Всичко наоколо тънеше в цветовете на стара фотография — черно, сиво и бяло. Сградите блестяха в различни нюанси на сивото, небето беше мразовито и безцветно, а минувачите — повечето мъже, стиснали в едната ръка тънко куфарче с лаптоп, а в другата готов за разпъване чадър — бяха облечени в костюми и палта в строги тъмни тонове. Само червеният шал около врата на Фрида беше като ярко петно в безличната картина.

Фрида крачеше бързо и Саша, въпреки че беше по-висока от нея, трябваше да подтичва, за да не изостава.

— А също и вторниците — продължи тя. — Февруари е най-неприятният месец в годината, по-неприятен и от януари, а вторник е най-неприятният ден от седмицата.

— Това не се ли отнася за понеделник?

— Не, вторниците са по-неприятни. Как по-точно да се изразя… — Саша млъкна за малко, опитвайки се да намери най-подходящите думи. — В понеделник все едно скачаш в леденостудена вода и това по някакъв начин те възбужда. Във вторник все още си във водата, но възбудата вече е преминала и на теб просто ти е студено.

Фрида я погледна и забеляза, че кожата й е побледняла от зимния мраз, което я правеше да изглежда по-крехка от обичайното, макар че нищо не беше в състояние да скрие необикновената й красота — нито дебелото палто, в което се бе сгушила, нито вързаната й в стегната опашка тъмноруса коса.

— Напрежение в работата?

Те завиха покрай един вино бар и се отправиха към „Канън стрийт“, сред шума на червените автобуси и такситата. Започна да ръми.

— Не съвсем. Просто имахме съвещание, което продължи ненужно дълго, защото някои хора обичат да слушат собствения си глас. — Саша внезапно спря и се огледа наоколо. — Мразя тази част от Лондон — каза тя без злоба, като че ли едва сега бе забелязала къде се намират. — Когато ми предложи да се разходим, помислих, че ще бъде край реката или в някой парк. Тук е доста необичайно място за разходка.

Фрида забави ход. Двете вървяха край заградена тревна площ, неподдържана, обрасла с коприва и избуяли храсти.

— Някога тук имаше църква — каза тя. — Нея отдавна я няма, както и църковния двор. Но този малък парцел е оцелял и е напълно забравен сред всичките тези офис сгради. Една останка от миналото.

Саша надникна през оградата и видя купищата фасове.

— А сега хората идват тук да изпушат по една цигара.

— Когато бях малка, на седем или осем години, баща ми ме доведе в Лондон.

Саша се вгледа внимателно във Фрида: досега никога не беше споменавала нищо за семейството си, нито беше споделяла спомени от детството си. През тази година и нещо, откакто се познаваха, тя беше разказала на Фрида почти всичко за живота си — за отношенията с родителите си и с безотговорния си по-малък брат, за любовните си авантюри, за приятелствата си; неща, които бе крила дълбоко в себе си, изведнъж излязоха наяве. Личният живот на Фрида обаче си остана загадка.

Двете се бяха запознали преди повече от година. Саша беше потърсила помощ от Фрида в качеството си на пациент. Тя все още си спомняше онзи първи и единствен сеанс, когато беше разказала на Фрида шепнешком, избягвайки съсредоточения й поглед, как беше спала с психотерапевта си. Или по-точно — как психотерапевтът й беше спал с нея. Като истински акт на откровение мръсната й тайна изпълни тихата стая, а Фрида, леко наведена напред, с внимание и съчувствие бе прогонила обидата и срама, стаени в душата й. Саша си беше тръгнала изтощена, но пречистена. Едва по-късно научи, че веднага след сеанса Фрида е отишла в ресторанта, където психотерапевтът вечерял с жена си, и му забила юмрук в лицето, предизвиквайки хаос и оставяйки след себе си изпочупени чаши и чинии. После се беше озовала в полицейския участък с бинтована ръка, но колегата й не беше пожелал да подаде жалба срещу нея и беше заплатил всички щети в ресторанта. Не след дълго Саша, която беше специалист по генетика, й върна жеста, като направи тайно ДНК анализ на улика, която Фрида на своя глава беше донесла от полицейското управление. Двете се сприятелиха, но приятелството им беше доста необичайно. Фрида никога не говореше за чувствата си. Тя нито веднъж не спомена бившия си приятел Санди, откакто той замина да работи в Америка, и единствения път, когато Саша я попита за него, Фрида й отвърна със смразяваща любезност, че не й се говори на тази тема. Предпочиташе да обсъждат някакво произведение на архитектурата или да разкаже малко известен факт за Лондон, на който случайно се бе натъкнала. От време на време канеше Саша да посетят някоя изложба или й се обаждаше да я пита дали е свободна, за да излязат да се поразходят. Саша никога не й отказваше. Отменяше интимна среща или излизаше от работа, за да последва Фрида из лондонските улици. Тя чувстваше, че по този начин Фрида изгражда приятелско доверие помежду им и че придружавайки я в тези обиколки, като че ли отнемаше голяма част от самотата на приятелката си.

Сега изчака Фрида да продължи, не искаше да бъде настоятелна.

— Двамата отидохме до Спитълфийлдс Маркет и той изведнъж ми каза, че под краката ни има огромна яма, в която са били погребани телата на стотици хора, покосени от Черната смърт². Правили са изследвания на зъбите на някои от намерените под пазарището скелети.

— Защо не те е завел в зоологическата градина? — попита Саша.

Фрида поклати глава.

— Не обичам подобни места. Е, има много други, които човек би могъл да посети. Но и днес все още съществуват едновремешни кътчета, забравени от всички, необичайни местенца тук и там, както и средновековни улици с чудати имена: „Треднийдъл стрийт“, „Уордроуб Терас“, „Каукрос стрийт“, „Мемърийс & Гостс“.

— Звучи ми като психотерапия.

Фрида й се усмихна.

— Нали? А, наблизо има нещо, което искам да ти покажа.

Те се върнаха обратно на „Канън стрийт“ и се спряха срещу гарата, край желязната клетка, монтирана в стената.

— Какво е това вътре?

— Лондонският камък.

Саша го погледна със съмнение: безличен къс варовик, грозен и шуплест — напомняше й на онези ръбести камъни на плажа, върху които стъпваш, за да изчистиш пясъка от краката си, преди да си нахлузиш обувките.

— За какво служи?

— Той ни закриля.

Саша се усмихна учудено.

— В какъв смисъл?

Фрида посочи издялания до него надпис:

— Смята се, че той е сърцето на града, мястото, откъдето римляните са измервали разстоянието до всички точки на провинция Британия. Някои вярват, че притежава мистична сила. Никой не знае със сигурност истинския му произход — дали е бил използван от друидите³ или от римляните. Може би е древен олтар или камък за жертвоприношения, или пък окултен център.

— Ти вярваш ли на тези легенди?

— Харесва ми, че е вграден в стената на магазин и повечето хора минават край него, без да го забележат — ако бъде премахнат, никога няма да бъде намерен, защото изглежда като най-обикновен камък. Но означава точно това, което ние искаме да означава⁴.

Те помълчаха известно време, а после Саша сложи облечената си в ръкавица ръка на рамото на Фрида.

— Кажи ми, ако някога имаш грижи и тревоги, би ли го споделила с друг човек?

— Не знам.

— Би ли го споделила с мен?

— Може би.

— Е, просто искам да знаеш, че винаги можеш да ми се довериш. Това е всичко. — Тя се почувства неловко от емоцията в гласа си. — Държах да ти го кажа.

— Благодаря ти — гласът на Фрида не изразяваше нищо.

Саша махна ръката си и те се отдалечиха от камъка. Въздухът бе станал още по-мразовит, а небето — още по-безцветно, като че ли всеки миг щеше да завали сняг.

— След половин час имам пациент — каза Фрида.

— Само още нещо.

— Да?

— Става дума за утре. Сигурно се притесняваш. Надявам се всичко да мине добре. Ще ми се обадиш ли, когато приключите?

Фрида само сви рамене. Саша я проследи с поглед, докато се отдалечаваше — елегантна и красива. Скоро се изгуби в тълпата.