Дадена дума

2

Събудих се, оплетен в мокри от пот чаршафи. Писъците на жени и деца и тракането на автомати „Калашников“ заглъхнаха бавно в царството на сънищата, а през леко раздалечените завеси се процедиха първите лъчи утринна светлина. Макар и готов да реагирам на всяка заплаха, изпитах истинско облекчение, когато видях евтиния телевизор, кацнал на стойката си на стената.

Именно телевизорът ме уведоми къде точно съм се събудил.

Мекото легло под мен също ми подсказа къде се намирам. Не бях заобиколен от хъркащи мъже, налягали по пода, увити в мръсни одеяла. Не видях нито пилета, нито кози. Почесах стегнатия си гол корем, напипах студената стомана на пушката до мен (което ми подейства крайно успокоително) и поклатих глава, удивен от това какви неща приемаме за даденост в развитите страни.

Бойлерите например. Обожавам бойлерите. Съществуването им означава, че мога да се насладя безкрайно дълго на топлата струя под душа, без да положа каквото и да било усилие. Чувствах се ужасно мръсен. Седмиците, прекарани в планината, бяха покрили краката, а и цялото ми тяло с твърда черна мръсотия, засъхнала на люспи по кожата ми. След като се подсуших, избърсах капчиците влага от огледалото и използвах ножицата, за да оформя буйната си коса и брада. Гледката на сивите кичури би могла да ми подейства депресиращо, но аз се замислих за нещо съвсем друго — колко много се бях променил за времето, което отсъствах. Пред мен стоеше същество, което наподобяваше гола човекоподобна маймуна с широки рамене, силни, мускулести крайници и загоряла кожа. Изглеждах прекалено слаб. Трябваше да наваксам изгубените калории, и то бързо, ако не исках да спадна под деветдесет килограма за пръв път от гимназията насам.

Облякох чисти джинси и риза, седнах на леглото и извадих малкия бележник от раницата си. Прехапах устни, прелистих страниците и прегледах телефонните номера, записани там. На кого да се обадя най-напред?

Реших да позвъня на Хуан. Той бе единственият ми приятел от гимназията „Ривървю“. Докато другите хлапета учеха геометрия и биология, Хуан ми показваше как да крадем коли и да разбиваме ключалки. В замяна аз го учех да стреля и да се бие. Надявах се да поддържа връзки с останалата част от фамилията.

— Обажда се Бар — казах аз, когато Хуан вдигна на третото позвъняване.

— Бар? — Настъпи кратко мълчание, последвано от тихо възклицание на испански: — Наистина ли?

— Да. Трябва ми малко помощ.

— Добре съм, благодаря, че попита.

— Извинявай! — ухилих се аз. — Как си?

— Добре, човече. Доста време мина. А ти как…

— Ще ти разкажа по-късно. Сега имам спешна нужда от малко информация.

— Каква информация? — поинтересува се предпазливо Хуан.

— Джен е загазила… отново. Може да се е забъркала с опасни хора.

— Не съм сигурен как мога да ти помогна. Отдавна сме вън от играта.

— Кои сме „ние“?

— Аз и Мария.

Останах безмълвен в продължение на няколко секунди, опитвайки се да игнорирам удара в слабините.

— О, човече… не знаеше ли? — попита Хуан.

— Още ли живеете на същото място?

— Да, но, Клайд…

— Ще дойда до трийсет минути — казах аз и затворих.

Двайсет минути по-късно — след като междувременно бях изпушил една цигара — влязох в Ривърсайд и спрях край парка. Тополите бяха започнали да се разлистват, а тревата бе ниска и зелена. В другия край се издигаше дигата, която предпазваше града от наводнения. Там децата си играеха и караха велосипеди. Долавях сладникавия мирис на пръст, който носеха водите на могъщата река Колорадо.

Паркът буквално гъмжеше от многолюдни семейства, излезли на разходка, на пикник или на празненство за рожден ден. Слязох от колата, подпрях се на предния капак и запалих нова цигара. Повечето посетители бяха весели и шумни латиноамериканци. Имах чувството, че се намирам в някоя южноамериканска държава, но не, бях си у дома и се взирах в беседката на централната алея, която бе променила живота ми. Спомените от миналото нахлуха в главата ми с такава сила, сякаш дигата бе рухнала изведнъж.

Малко по-надолу по улицата се намираше къщата на Хуан, а до нея — тази, в която бе израснала Мария. Мария бе момичето, с което излизах в гимназията, което с удоволствие отне девствеността ми и което ме накара да изпитам непознати до този момент чувства.

Преди шестнайсет години двамата с Мария седяхме в беседката. Бях обвил ръце здраво около кръста й, когато й съобщих, че заминавам. Тя не заплака, само ме погледна в очите и кимна. Знаела, че това е неизбежно, заяви тя. Разбирала, че изпитвам нужда да се махна от тук, да избягам.

Това ли правех през цялото време? Бягах? Захвърлих угарката, смачках я с крак, качих се в колата и подкарах към дома на Хуан.

Седях в задния двор на мръсен пластмасов стол, вдигнал крака върху хладилната чанта. Пиех „Бъдуайзър“ и се преструвах, че не се чувствам адски неловко.

— Мога да се опитам да ти помогна, но както вече ти казах, отдавна не се занимавам с тези неща — заяви Хуан.

Отпих от бирата.

— Що се отнася до това „ние“…

— Съжалявам, че не знаеше… Щяхме да те поканим, но никой нямаше представа къде си.

Сведох поглед към земята.

— Наистина — продължи той. — Не може да се сърдиш чак толкова! Нямаше те почти… Кога всъщност замина?

— Една година след като завърших гимназия — отвърнах аз.

Хуан поклати глава.

— Шестнайсет години. А сега какво, ще ме удариш или ще ми изпиеш цялата бира?

— Ти щастлив ли си? Тя щастлива ли е? — попитах аз.

— Разбира се. Особено сега. Децата пораснаха, вече тичат из двора, а тя завърши училището за медицински сестри. Аз получих повишение в сервиза.

— Това е най-важното. — Пресегнах се към хладилната чанта за нова бира и отворих следващата „Бъдуайзър“. — Мислех, че вие пиете само „Корона“.

— Тази конска пикня? Сигурно си мислиш и че ядем бурито по три пъти на ден?

— Не ядете ли? — учудих се аз.

Хуан се засмя.

— Е, точно тази вечер ще ядем бурито.

В този момент от къщата излезе Мария. Носеше картонени чинии, отрупани с храна, над която се стелеше аромат на кимион и черен пипер. Около буритото кръжаха мухи. Избегнах погледа й. Вместо да я погледна, забих очи в бирата си. Двамата с Хуан зачуруликаха някакъв любовен сонет на смесица от испански и английски. Говореха толкова бързо, че не схванах всичко. Благодарих й, но тя не ми обърна внимание и се прибра вътре. Проследих с поглед безмълвното й оттегляне. Опитах се да си представя едно несъстояло се минало.

— Мога да позвъня на братовчедите — предложи Хуан. — А също и на братята ми. Те продължават да се занимават с това. Ще видя какво ще научат.

Кимнах, без да обръщам особено внимание на думите му. Къща, деца, работа… Те живееха американската мечта, същата, на която можех да се наслаждавам и аз, ако бях останал.

— Ще ти се обадя — обеща Хуан.

— Добре — отвърнах и изпих бирата си до капка.

Когато приключих, смачках кена и го захвърлих в желязната кофа, оставена за тази цел. После се изправих и заявих:

— Благодаря. И… ъъъ… кажи на Мария, че е все така красива.