Дадена дума

4

Утрото започна със звъна на църковни камбани. Но не и онези, които обикновено бият по върховете на обрасли в мъх каменни кули. Не, ставаше въпрос за мощни тонколони, скрити в имитации на камбанарии, които гърмяха оглушително и отсечено, сякаш някой предаваше телеграма с помощта на морзовата азбука, като удряше силно по метален гонг. Направих опит да покрия главата си с възглавница, но това само породи у мен пристъп на клаустрофобия. А и мехурът ми бе пълен до пръсване. По дяволите! Затътрих се към тоалетната, където се облекчих с наслада.

Ръцете ми бяха прекалено отекли, за да закопчая панталона си. Още преди години бях научил, че човек не бива да удря с юмруци, ако си изкарва прехраната с ръце, затова и те не бяха чак толкова подути, колкото можеха да бъдат, ако бях спукал кокалче в черепа на някой от онези наркомани, но въпреки това ме боляха. Цялото тяло ме болеше. Вероятно не изпитвах такива болки, каквито измъчваха Спайк и приятелчетата му, но юмручният бой не прощава никому Победителят е онзи, когото го боли по-малко.

Изнесох голямата си раница навън и я метнах в каросерията на пикапа, после се върнах в стаята, хвърлих ключа на леглото и проверих малката си раница — протрита и изподраскана „Дълут“, кожена, с тънки ремъци, които се впиваха в раменете ми, когато натежеше прекалено. Един възрастен африканец ми я бе подарил, когато бях млад и работех в ловен резерват в Кения. От този мой приятел, Сесил, бях получил не само раницата, но и жизненоважни познания по въпроса кого и какво да избягвам.

В кожената раница носех малкия си бележник, нож и пистолет, муниции за .375-калибровата си пушка „Холанд & Холанд“, комплект за първа помощ и две книжки на Ницше и Хагард. Тайното отделение на раницата ми бе приятно издуто, което ми подейства успокоително, тъй като означаваше, че парите ми са на мястото си. Мисълта за тях ме накара да застана нащрек, затова извадих пистолета, уверих се, че има патрон в цевта, и го прибрах в джоба на якето си. Тъкмо се канех да хвърля мобилния си телефон в раницата, когато реших да проверя съобщенията преди това. Бях пропуснал едно обаждане — от Али, която ми бе оставила съобщение.

— Здрасти, Бар, помниш ли ме от снощи? Брент дойде на себе си в болница „Сейнт Мери“. Обади ми се два пъти, за да ми каже, че ще ме убие. Въобразява си, че съм ти помогнала… че двамата сме имали някакъв план или нещо подобно. Ама че глупак! Позвъни на батко си с молба за подкрепления. Предлагам да поговорим.

Погладих брада и прибрах телефона в джоба си. Седнах на леглото, въздъхнах и започнах да почиствам пушката. Не бе необходимо да го правя — бях я почистил, след като одрах онзи елен в планината, — но това ми предостави време за размисъл.

Повторих наум думите на Али. Те внасяха промяна в плановете ми и означаваха, че ще трябва да се притеснявам за още един човек. Но не можех да отрека факта, че именно аз бях изложил Али на риск. Това бе проблем, който трябваше да реша.

Привърших с почистването, прибрах шомпола и машинното масло, вдишах с наслада острата миризма на оръжейна смазка и зареях поглед през прозореца. Онези, които се нуждаеха от помощ, винаги успяваха да ме намерят, където и да се скриех. Тръгваха след мен и започваха да ме умоляват. А аз никога не отказвах. Което само създаваше още по-големи проблеми.

Затворих вратата на стаята си и минута по-късно се озовах във фоайето. Скучаещият тийнейджър зад рецепцията забеляза пушката, огледа лицето ми и на бърза ръка замени досадата с тревога. На пъпчивото му лице се изписа уплаха, а треперещата му ръка посегна към телефона на бюрото.

— Недей, хлапе — казах му аз. — Просто освобождавам стаята. Сто и четвърта.

— О! — отвърна той с облекчение. Провери в компютъра, заяви, че всичко е наред, и едва тогава попита: — Да не би да отивате на сафари или нещо подобно?

Той премести поглед от пушката към главата ми. Носех стара кафява филцова шапка с широка прашасала периферия, покрита цялата с петна от кръв. От кожената лента стърчеше гарваново перо.

— Нещо подобно — отвърнах му аз, излязох от мотела и се качих в пикапа.

Подкарах на изток, като не спирах да се тревожа за Али. Трябваше да й позвъня скоро, но преди това трябваше да напусна мотела и Клифтън колкото се може по-бързо. Имах чувството, че и тя е направила същото. Но ако трябваше да се срещнем някъде, щеше да е на място по мой избор, на открито, където да проверя дали някой не ни следи.

Пътят минаваше край живописна местност, която излъчваше онази красота, характерна само за добре обработваните и напоявани земи. Стари викториански къщи, прасковени градини, разлистени лозя, сергии за плодове и зеленчуци. Пътят се разшири, за да подскаже, че навлизам в града. Завих надясно и подкарах покрай реката към големия парк с широките алеи, зелените морави и високите дървета, които скриваха гледката към брега.

До основния паркинг се простираше обширен парцел, застлан със сгурия, който предлагаше по-добър изглед към реката и играеше ролята на допълнителен паркинг, когато основният се препълнеше. Спрях на сянка между две тополи. Останах в кабината и позвъних на Али.

Тя вдигна още на първото позвъняване.

— Бар? Къде си?

— В пикапа. Забелязали някой от тях?

— Не. Обикалям града с колата и чакам да се обадиш.

— Добре — отвърнах аз.

В гласа й звучеше твърдост, а това бе свидетелство за самообладание и решителност пред лицето на страха. Честно казано, доста добре се справяше със ситуацията. Успя да ме впечатли за втори път.

— Искам да потеглиш към Палисайд и парка „Ривърбенд“ и да спреш в западната част на главния паркинг. Ще те взема от там. Каква кола караш?

— Бял форд ескорт. Ще пристигна след… чакай малко… двайсет минути.

— Добре.

— Ей, Бар…

— Да.

— Когато Брент ме заплаши, каза нещо и за сестра ти. Подхвърли, че им била в тежест и се налагало да се отърват от нея. Мисля, че трябва да я откриеш колкото се може по-бързо.

Думите й ме стреснаха, но бързо прогоних мислите за нерадостната участ, която би могла да очаква Джен. През годините се бях забърквал в достатъчно неприятности, за да знам, че проблемите трябва да се решават един по един.

Отидох пеша до асфалтирания паркинг, защото исках колата ми да остане скрита. Тя наистина не се виждаше. Огледах се. Само един малък червен седан, паркиран непосредствено до арката на входа. Възпълен възрастен мъж с червени тиранти, къси панталони и бели три четвърти чорапи седеше на пейка и четеше книга.

Не забелязах никаква заплаха. Али трябваше да пристигне след петнайсетина минути, затова отидох до брега на реката.

Колорадо не бе особено пълноводна, но въпреки това представляваше внушителна гледка. По-голямата част от брега бе покрита от водите й с цвят на млечен шоколад, чието ниво щеше да се покачва с всеки изминал ден. Надигаха се вълни, които се разбиваха в дигите. Тъкмо това обичах в тази река — непрестанното движение към Пасифика.

Щеше да е хубаво, след като всичко приключи, да се впусна на дълго плаване с каяк по течението. Може би двамата с Джен щяхме да преодолеем с усърдно гребане Уестуотър и страховитите му бързеи, а после да опънем палатка на брега край Моуаб в Юта за една-две седмици. Щеше да е великолепно — рафтинг с бира в ръка вместо пушка.

Долових плясък на криле и вдигнах глава. Над едно от най-високите дървета се издигна чапла, кацна на калната ливада край брега и протегна дългата си шия. Вдигна във въздуха издължения си клюн, погледна първо наляво, после надясно, изведнъж размаха огромните си криле, измъкна краката си от калта и полетя на запад.

Някой идваше.

Върнах се при пикапа и се облегнах на предния капак, без да изпускам от поглед паркинга и единствения път, който водеше към него. Зададе се бял форд ескорт, който взе остро десния завой и спря рязко в края на паркинга, а изпод гумите му полетя канонада от дребни камъчета. От колата излезе Али с телефон в ръка. Моят мигом иззвъня, но аз не й отговорих.

Тя заобиколи колата, погледна тревожно телефона си и се озърна. Телефонът ми иззвъня отново. Продължих да наблюдавам пътя. Никой не я следеше, никой не паркира на равно разстояние от мен и изхода. С други думи, никой не играеше моята игра. Продължих да наблюдавам Али, за да проверя как се държи, когато е под напрежение. Тя закрачи гневно около колата, после тръгна към парка, свърна право към дърветата, върна се при колата и седна на земята, опряла гръб на предната врата. Държеше телефона с две ръце и не вдигаше поглед от дисплея.

Днес бе облечена с къси панталони и потник. Очевидно никога не бе вземала наркотици. Загорялото й тяло бе стегнато и мускулесто. Продължих да я наблюдавам още няколко минути, после огледах парка. Възрастният мъж се качваше в колата и се канеше да си тръгне и тъй като не видях никаква заплаха, реших да спра да измъчвам Али. Извадих телефона си.

— Али?

— Господи, Бар? Къде, по дяволите, се намираш? Това не ми…

— Спокойно. Тук съм. Взела ли си чанта с дрехи и прочие?

Тя се поколеба.

— Да, но…

— Вземи я. Тръгни на запад, отдалечи се от парка и влез в горичката. Ще те чакам там.

Тя изгуби няколко секунди, докато отключи багажника и извади малка раница. Не куфар и не сак, а нещо, което да не й пречи да тича. Метна я на гръб, като сложи и двете презрамки. Навлезе сред дърветата, забеляза мен и пикапа ми и преследвачите най-сетне се появиха.