Дадена дума

7

Отляво се нижеха песъчливи хълмове, а отдясно се издигаха скалисти плата, които ни правеха компания чак докато се спуснахме по един склон и навлязохме в долината Райфъл. Тук реката бе по-широка и гребените на вълните й проблясваха в бяло, озарени от слънцето. Някогашните ливади в плодородната долина бяха заети от сондажи за природен газ, складове за тръби, компресорни станции, газгенератори… Над върха на една от кулите, издигнат на двайсетина метра над земята, гореше огън. А когато наближихме града, пасищата, които помнех от своето детство, се оказаха погребани под асфалт и паваж, къщи и жилищни комплекси.

Слязохме от магистралата и се насочихме към западните квартали на града. Джиповете ни последваха.

— Кои са тези? — попита Али.

Беше се събудила и гледаше в страничното огледало. Зададе въпроса напълно спокойно, лицето й не изразяваше никаква емоция.

— Нямам представа — отвърнах аз, пресегнах се за бинокъла, който държах под седалката, и й го подадох. — Какво пише на регистрационните табели?

Тя се обърна и подпря лакти на облегалката.

— Номерата са правителствени. Джей, тире, четири, две, седем.

— Чудесно — възкликнах аз. — Не само наркодилърите търсят Ланс. Доколкото знам, единствено ФБР, Агенцията за борба с наркотиците и Бюрото за алкохол, тютюн и огнестрелни оръжия имат правителствени номера, които започват с „джей“.

Али се ококори и закопча колана си.

— Откъде знаеш?

— Зебрата не обича леопарди — отвърнах й, докато следвах тясното двулентово шосе, което пресичаше промишлената зона на града.

— Какво?

— Няма значение. Следят ни от известно време.

Тя продължи да наблюдава джиповете в страничното огледало, след което бръкна в плика с бургерите, които бях купил по-рано.

— Искаш ли си твоя сега? — попита тя.

Поклатих глава.

— Ще го оставя за по-късно. В момента искам да проверя дали мога да се отърва от правителствените агенти. Имаш ли яке в раницата?

Тя ме погледна озадачена.

— Бар, това прилича ли ти на раница, която може да побере яке?

— Тогава суичър? Нещо топло?

— Да, но…

— Ще ти обясня по-късно — казах аз и насочих пикапа на север, към центъра на Райфъл.

Въпросният център бе съвсем малък, дължината му се измерваше с едва няколко пресечки, но притежаваше всички признаци на цивилизация: библиотека, заведения за бързо хранене, автомивки, барове, заложни къщи и дори магазини за марихуана, откакто Колорадо легализира продажбата й. Откога тревата се превърна в белег на модерен живот?

Али отново погледна в страничното огледало.

— Няма ли да ги оставиш да те спрат, за да можеш да ги пребиеш? — попита тя.

Не можех да преценя дали се шегува, или говори сериозно.

— Не е добра стратегия.

— Следователно притежаваш и други умения в репертоара си — усмихна се тя. — Радвам се да го чуя.

Когато завихме надясно по друга двулентова улица, двата джипа ни последваха най-невъзмутимо. Али ме погледна и отпи от безалкохолното си.

— Правил ли си го и преди, или просто си гледал много филми?

— Там, където живях последните няколко години, нямаше кино. Но пък четох доста книги.

— Да не би да си научил от книга как да се отървеш от преследвачи?

— Не от книга, а от книги. Освен това са ме преследвали няколко пъти.

Не след дълго къщите останаха зад гърба ни и преминахме покрай водна кула, развъдник за риба и къмпинг. Двата джипа бяха единствените автомобили в огледалото.

— Не са много добри — отбеляза Али.

— Знам какво правя, повярвай ми. След малко асфалтът ще свърши и ще се отървем от тях.

— Откъде знаеш? — попита ме тя и преглътна последната хапка от бургера си.

— Виждаш ли онази планина пред нас? — посочих голямото скалисто плато в далечината. — Ходил съм там на излет няколко пъти.

Лицето й остана безизразно, но погледът й ми подсказа какви мисли се въртят в главата й. В какво ли се забърках?, чудеше се тя.

Каньонът се стесни още повече. От двете ни страни се издигаха отвесни скали, а на дъното му ромолеше рекичка. Прекосихме я няколко пъти сред облаци от водни пръски. Растителността по бреговете й бе рехава — слънчевата светлина, която достигаше дъното на каньона, бе прекалено оскъдна, — но малкото дървета и храсти, които растяха от двете страни на черния път, жулеха боята и от време на време закачаха страничните огледала на пикапа. Пропаднахме във всяка дупка и подскочихме на всяка бабуна.

От двете ни страни се извисяваха остри скали, а пред нас се издигаше величествена планина. Пътят стана толкова тесен, че в продължение на няколко секунди изглеждаше, че ще се заклещим.

— Бар, изгубихме ли се? — попита Али.

— Не. Погледни ей там. Сред онези дървета има просека, която изкачва хълма. Този път води натам.

Така беше наистина, но пътят правеше прекалено много остри завои. Хълмът бе с южно изложение, което означаваше, че пролетно време ще е кален, заледен и осеян със снежни преспи на по-дълбоките места.

Намалих, включих задвижването и на четирите колела, завих наляво и се насочих право напред. Когато навлязохме в калните коловози, колата поднесе и предните колела изхвърлиха фонтан от пръски, които покриха страничните прозорци.

— Още ли са зад нас? — попитах Али.

Стисках здраво волана с две ръце и не откъсвах поглед от пътя.

— Мисля, че да. Изкачват хълма… Не… вече не. Едната кола е препречила пътя… блокира го. Излязоха четирима мъже. Мисля, че са заседнали.

— Май ще си изцапат костюмите — отвърнах аз.

Следващите няколко завоя изискваха огромно усилие от страна на двигателя и моя милост. Пътят ни предложи последователно кал, лед и сняг, но в крайна сметка успяхме да изкачим хълма и да се озовем на малка поляна, заобиколена от високи борове. Тревата бе ниска, връхчетата й показваха едва-едва над дебелия килим от борови иглички. По-сенчестите места криеха снежни преспи, а земята под някои дървета бе покрита с дебела ледена кора.

Отбих встрани и слязох от колата. Взех бинокъла и отидох до билото. Федералните бяха вързали първия джип с въже и се опитваха да го върнат на пътя с помощта на втория. Добре дошли в планината, момчета. Върнах се при пикапа и се качих зад волана.

— Господи! — възкликна Али.

— Да.

Продължихме навътре в гората.