Дадена дума

43

В девет сутринта влязох във фризьорския салон. Помещението вонеше на промишлени химикали и лак за нокти. Редом с четирите стола в чакалнята бяха наредени стелажи със скъпи лосиони за тяло и балсами за коса. Две фризьорки обслужваха клиентките, настанили се на въртящи се столове. На пода около едната се стелеха отрязани кичури. Другата бе вдигнала краката си, докато педикюристката лакираше ноктите й.

— Бет на работа ли е? — попитах аз, без да се обръщам към никого конкретно.

Гласът ми прогърмя в тясното помещение.

— Разбира се, че съм тук — отвърна фризьорката, която подстригваше първата клиентка. — Някой те е изпратил да се подстрижеш ли?

— Трябва да поговорим.

Тя спря работа, постави ръце на кръста и присви вежди. Беше висока — необичайно висока, — с тяло на колежанка: стегнати мускули и меки извивки. Лицето й обаче имаше строго излъчване. Беше лицето на жена, която прави третата си обиколка по пистата, но полага сериозни усилия да се преструва, че е първата.

— Имаш нужда от подстригване — заяви тя.

Свалих шапката си и прокарах пръсти през невчесаната си коса. Беше права. Днешният ден обаче можеше да се окаже последен в живота на Джен, така че нямах време за такива неща. Погледнах ценоразписа на стената зад столовете и открих тарифата за мъжко подстригване.

— Ще ти платя двайсет подстригвания, ако поговорим.

До този момент лицето й имаше излъчване на пребито паленце, симпатично, но малтретирано. Сега доби изражението на койот: гладно и алчно.

— Трябват ми пет минути, за да приключа тук. Изчакай ме в кафенето до нас.

Кимнах, сложих си шапката, докоснах периферията в знак на поздрав към дамите и влязох в съседното заведение.

Бет Кориган се появи шест минути по-късно и седна срещу мен на малката маса.

— Сестра ми изчезна. Тя е при човек, когото познаваш — обясних аз. — Имаш ли представа къде мога да го открия, ако е в града?

— Ченге ли си?

— Нямам нищо общо с полицията. Сестра ми е загазила.

Тя се замисли за миг, после кимна.

— Първо парите.

Плъзнах по масата две стотачки от петте, които бях взел от Зики.

— Човекът, когото търсиш… инициалите му Л и А ли са?

Кимнах на свой ред. Тя се огледа притеснено.

— Не мисля, че мога да говоря. Той е гаден тип.

— Но излизаш с него, нали?

— Излизах с него, минало време. Приключих миналата седмица, когато ми причини това. — Тя вдигна лявата си ръка. Кутрето й липсваше. Чуканчето бе бинтовано. — Предполагам, че съм късметлийка, защото пощади другата ми ръка. Подстригвам с дясната.

— И с какво го заслужи?

— Засмях се.

— Какво?

— Засмях се на начина, по който режеше пържолата си. Не обича да му се присмиват.

Поклатих глава. Всяка история, която чуех за този тип, бе по-лоша от предишната.

— Имаш ли представа къде отсяда, когато идва тук?

— Казах ти вече! Не мога да говоря с теб. Прекалено опасно е!

— В такъв случай ще си поръчам още подстригвания.

Поставих на масата нови двеста долара. Тя впери поглед в банкнотите и се замисли. През това време поръчах две средно големи кафета, черни. След като сервитьорката ни поднесе чашите, над които се вдигаше пара, и отиде да обслужи друга маса, Бет Кориган попита:

— Ще го убиеш ли?

Кимнах.

— Добре — отвърна тя. — Имаш вид на човек, който може да се справи с него. Не успееш ли обаче, и двамата сме мъртви, ясно ли ти е? Ще ти дам адреса, но трябва да ми обещаеш, че няма да доживее до следващия ден. Ще се справиш ли?

Кимнах отново.

Тя ми даде адреса. А докато пиехме кафе, сподели повече интимни подробности за Алвис, отколкото исках да чуя. Благодарих й и станах.

— Постъпи правилно — уверих Бет и тръгнах към вратата.

Тогава забелязах ченгето. През витрината видях патрулен автомобил с емблемата на шерифа на окръг Меса, паркиран пред крадения ми джип. До шофьорската врата стоеше широкоплещест плешив помощник-шериф, който докладваше нещо по микрофона, окачен на рамото му.

Простенах. Трябваше да се досетиш, Бар! Не можеш да караш кола, свързана с издирван от закона наркобарон, и да не привлечеш внимание. Ако не бързах, най-вероятно щях да уредя въпроса в полицейското управление с едно обаждане до федералните. Но сега, след като разполагах с вероятния адрес на Алвис, не можех да мисля за нищо друго, освен как по-бързо да стигна там.

Което ме изправяше пред сериозен проблем. Не можех да си взема нещата незабелязано. Не можех и да изкарам джипа заради полицейския автомобил. Нито — пък можех да нокаутирам ченгето и да задигна колата му. Това не беше Африка, където полицията и армията са част от режими, които се сменят като носни кърпички, и където ченгетата от предходния месец днес са бунтовници.

Върнах се при Бет, която отпиваше от кафето си. Очевидно още размишляваше върху разговора ни.

— Толкова бързо? — попита тя.

— Трябва да взема колата ти назаем.

— Защото сме близки приятели или какво?

Беше права. Изобщо не ме познаваше. Не си бях направил труда да й съобщя дори името си. Не бях казал нищо, освен че възнамерявам да убия бившия й приятел. Не се бях представил като човек, на когото с радост да дадеш колата си.

— Виж, знам, че се запознахме току-що. И че нямаш причина да ми се довериш. Но повярвай ми, аз просто се опитвам да спася сестра си. Освен това ще ти върна колата.

— А къде е твоята? Или нямаш кола?

Кимнах към шерифа, който сега обикаляше бавно около джипа и записваше нещо в бележника си.

— Принадлежи на човека, който обича да реже пръсти — казах аз.

— Открадна ли я?

— Кимнах.

Тя се ухили одобрително.

— Как ще се прибера у дома?

Извадих последната си стотачка и й я подадох с най-очарователното изражение, на която бях способен. После разперих длани под ъгъл, сякаш за да попитам „Имаме ли сделка?“. Тя скръсти ръце и се поколеба още две секунди.

— Имаш ли си име?

— Клайд Бар.

— Клайд, ако ти дам ключовете, ще ми обещаеш ли, че няма да съжалявам?

— Обещавам.

— Добре, може да е лудост, но… Червен „Хонда Интерсептор“, паркиран зад салона. Можеш да караш, нали?

Мотор? Не бях карал от години.

— Прекарал съм живота си на мотори. Ще ти го върна довечера или утре сутринта.

— На всяка цена.

Веднага щом излязох навън, заваля дъжд. Отначало лек ръмеж със ситни капчици, наподобяващи мъгла, който после премина в студен упорит дъжд. Идеално време за пътуване.

Открих червения мотор до тухлената стена и го яхнах. Потърсих стартера в продължение на няколко секунди, преди да осъзная, че такъв просто няма, след което открих бутона на електронното запалване.

Нахлупих ниско шапката си, дръпнах ципа на новото си яке и затиках мотора по алеята. Включих на скорост, натиснах съединителя, излетях на улицата, поднесох се и едва не ударих някакво дърво и кофа за боклук. Намалих газта, овладях машината и се понесох по асфалта.

На магистралата усетих малките капчици дъжд да се забиват в кожата ми и се опитах да си припомня пътя към адреса, който бях получил. Ако картата в главата ми не грешеше, трябваше да се добера до там съвсем лесно: магистрала I-70B до Фруита, от там на юг покрай реката. С толкова бърз мотор можех да стигна за броени минути, стига да натиснех газта.

Което и направих. Обикновено не карам бързо, но Алвис имаше преднина. Или щеше да бъде на мястото, за което ми бе казала Бет Кориган, или щеше да е път към мястото, където работеше Джен, за да открадне химикалите, които му трябваха. И бездруго бях закъснял.

Наклоних се напред, а коремът ми опря в резервоара. Започнах да сменям предавките една след друга. Карах на пета, докато прекося предградията, но вдигнах на шеста, когато излязох на магистралата. С над сто и шейсет километра в час. Молех се да не падна от мотора, молех се да не срещна ченгета, молех се да заваря Алвис у дома му, молех се Джен да е невредима.

Късметът не ми изневери и се добрах до Фруита без никакви проблеми. Спрях край едно голф игрище и се помолих късметът да не ме изоставя.

Щеше да ми трябва.