Дадена дума

11

Седяхме в колата и наблюдавахме парка. Слънцето грееше и въздухът миришеше на суха трева и кофи за боклук. Беше пълно със семейства, които идваха да обядват, а малките им деца си играеха на изпотъпканата кафеникава трева. Майки идваха и си отиваха, някои правеха фитнес, като крачеха бързо и размахваха пухкавите си ръце, други тикаха бавно бебешки колички. Прелитаха врани, кацаха и ровеха по алеите за остатъци от храна.

Към шест часа паркът започна да се опразва. Кварталът явно следваше неписано правило, че започне ли да се стъмва, мястото става територия, на която местните банди вършат своя бизнес. Появи се току-що измит и полиран червен мустанг, който направи обратен завой и мина бавно покрай нас, а после изчезна в края на улицата.

— Момчетата на Дребосъка пристигнаха — заяви Чопо.

— Добре, да обсъдим как ще действаме. Казваш им, че си от друг екип. Взел си момичето и искаш да изкараш някой долар, като им го предадеш. Водиш ги по алеята и свивате зад ъгъла. Появят ли се на определеното място, опирам пистолет в главата на шофьора и ги изкарвам от колата. Трябва да направиш така, че да ти повярват… Да се убедят, че не си алчен, а просто искаш да спечелиш малко пари.

— Ще се справя — кимна Чопо.

Мустангът навлезе в главния паркинг със скоростта на пешеходец и спря. От колата излязоха двама души и се облегнаха на нея. Високи мърляви бели младежи, облечени с кожени якета и черни джинси.

Седяхме в колата и наблюдавахме парка. Слънцето грееше и въздухът миришеше на суха трева и кофи за боклук. Беше пълно със семейства, които идваха да обядват, а малките им деца си играеха на изпотъпканата кафеникава трева. Майки идваха и си отиваха, някои правеха фитнес, като крачеха бързо и размахваха пухкавите си ръце, други тикаха бавно бебешки колички. Прелитаха врани, кацаха и ровеха по алеите за остатъци от храна.

Към шест часа паркът започна да се опразва. Кварталът явно следваше неписано правило, че започне ли да се стъмва, мястото става територия, на която местните банди вършат своя бизнес. Появи се току-що измит и полиран червен мустанг, който направи обратен завой и мина бавно покрай нас, а после изчезна в края на улицата.

— Момчетата на Дребосъка пристигнаха — заяви Чопо.

— Добре, да обсъдим как ще действаме. Казваш им, че си от друг екип. Взел си момичето и искаш да изкараш някой долар, като им го предадеш. Водиш ги по алеята и свивате зад ъгъла. Появят ли се на определеното място, опирам пистолет в главата на шофьора и ги изкарвам от колата. Трябва да направиш така, че да ти повярват… Да се убедят, че не си алчен, а просто искаш да спечелиш малко пари.

— Ще се справя — кимна Чопо.

Мустангът навлезе в главния паркинг със скоростта на пешеходец и спря. От колата излязоха двама души и се облегнаха на нея. Високи мърляви бели младежи, облечени с кожени якета и черни джинси.

Чопо се отправи към тях с ленива крачка, а аз се скрих зад един контейнер за боклук на алеята и свалих предпазителя на пистолета. Огледах улицата и в двете посоки, като от време на време се извръщах, за да държа под око и сградите зад гърба ми. Не можех да чуя какво казва Чопо, тъй като трафикът бе прекалено оживен, а в един момент прозвучаха и сирени. Двамата от мустанга като че ли се смееха. Чопо остана сериозен. Отстъпи крачка назад и посегна към кръста си.

Във въздуха полетяха три чифта ръце, появиха се три пистолета. Прозвучаха два изстрела. Чопо вече тичаше обратно към мен, докато онези двамата се свличаха на земята. Насочих пистолета си към тях, а Чопо тичаше приведен под мушката ми. Лошо. Много лошо.

И ставаше още по-лошо.

— Влизай в проклетата кола, Бар! — изкрещя Чопо, профуча покрай мен и отвори рязко шофьорската врата. — Ама че скапан план!

В мига, в който посегнах към другата врата, иззад ъгъла изскочи втора кола и се понесе към паркинга. Мъжът до шофьора отвори прозореца и насочи към нас пушка. Прогърмя изстрел и в предницата ни се забиха куп сачми, които одраскаха боята и напукаха стъклото. Натиснах спусъка три пъти, като се целех в стоповете на колата.

Задният прозорец се пръсна на парчета, но колата се скри от погледа ми. Скочих на мястото до шофьора. Чопо включи на задна и натисна газта. Изпод гумите изхвърча фонтан от камъчета и боклуци. Чопо нави рязко волана и предницата се завъртя на сто и осемдесет градуса. Той включи на предна и се насочи на изток към града.

Кучи син! Оставих пистолета в скута си с треперещи ръце. Дулото бе топло, в купето миришеше на барут и дим.

— Какво, по дяволите, беше това?

— Алвис е издал заповед да ликвидират и теб, и барманката. Не успяха да се ориентират какво правя аз тук, но единият ме позна и ме свърза с Алехандро. Посегнаха към оръжията и заявиха, че никога няма да си върнем града. Трябваше да ги гръмна!

— А втората кола?

— Кой знае? Не си никак популярен, Бар. Хората не те обичат.

Личеше си, че е ядосан, но не чак толкова. За него това бе един обикновен работен ден.

— Ако Алвис ни иска мъртви, трябва да отидем веднага при Али.

— Разбира се. В депото на братовчед ми на Антлърс Роуд?

— Да.

Потеглихме на запад от града, като се движехме с разумна скорост по черни пътища. Когато излязохме на шосе №6, дадохме газ, като не спирахме да се оглеждаме за ченгета. Колата ни бе изгубила голяма част от боята си и още първият патрул щеше да ни спре. По ливадите вляво от нас бродеха флегматични коне и крави и похапваха от късата сладка зелена трева. Колата на Чопо миришеше на съвсем друг вид трева и скъп одеколон. Но пък беше чиста за разлика от повечето таратайки.

Как бе възможно да съм толкова глупав? През цялото време бях подценявал Алвис. Беше напълно логично, след като заявя на Брент, че отивам в Райфъл, той да изпрати горилите си. Нямах представа как, но за броени дни бях успял да се забъркам с няколко банди наркотърговци, федералните и едно момиче, което започваше да означава нещо за мен. За мен и за всички останали. Дотук с тихия и мирен живот в Юкон.

По железопътната линия вдясно от нас затрака влак, дълга композиция, натоварена с въглища. Над нея се издигаше сиво-бял дим, който се носеше в противоположната посока. Депото за отпадъци се намираше пред нас. Вече виждах високата дървена ограда, която от това разстояние приличаше на тънка кафява линия и сякаш се простираше от единия край на хоризонта до другия. Когато наближихме, различих дим. Гъсти черни кълбета, устремили се към помръкващото синьо небе.

— Видя ли? — попита Чопо.

Изглеждаше спокоен и делови; дясната му длан държеше небрежно волана, докато мускулестата му лява ръка сочеше през прозореца към депото. Натисна газта и подкара право натам.

Кимнах. Димът се издигаше над централната част на депото за отпадъци, на мястото, където би трябвало да се намира офисът. Различих пламъци на фона на помръкващата светлина, които танцуваха като дервиши. Али беше там.

Когато спряхме в двора, веднага стана ясно, че всичко се е объркало. Входната врата висеше разбита на пантите си, няколко коли горяха и през счупените им прозорци излизаха огнени езици, а край пламналия офис лежаха трупове. Скочих от колата, извадих пистолета си от якето и хукнах към пламъците. Чопо ме последва, за да ме подсигури с оръжие, насочено към отворената врата на офиса. Не прозвуча нито един изстрел. Телата не помръднаха. Отправих безмълвна молитва с надеждата Али да не е сред тях. Достигнах офиса, коленичих и огледах труповете. После махнах на Чопо да дойде. Телата принадлежаха на трима мъже: двама лежаха по лице в локви от кръв върху черната земя, а третият стенеше присвит на две край огромна гума от камион.

— Познаваш ли някой от тези типове? — попитах Чопо, когато дотича при мен.

Той ги обиколи бавно и коленичи до единия мъртвец.

— Това е братовчед ми. — Чопо прекара огромната си длан по окървавената му скула. — Ако съдя по дрехите на другия мъртвец, явно е наемник. Най-вероятно работи за Хефе или Алвис. Онзи, който хленчи, сигурно е новият работник, когото братовчед ми нае. Той трябва да ни е предал на Хефе или Алвис.

Пристъпих към падналия мъж с наведен към земята пистолет.

— Чопо — извиках през рамо, — пикапът ми е стар, целият очукан, с твърдо покривало отзад. Намери го и потърси Али. Виж дали е оставила две раници. Трябва да са близо до пикапа, но скрити.

Чопо потупа по рамото мъртвия си братовчед, сетне се изправи с присвити очи и кимна. Отдалечи се със свити юмруци и аз останах сам с мъжа, който се превиваше до гумата.

Въпросният мъж — по-скоро, момче на осемнайсет или деветнайсет — бе прострелян в корема. Синята му джинсова риза бе потъмняла. Той притискаше раната си и стенеше със затворени очи. Надвесих се над него и го ритнах в слабините. Той изпищя и отвори очи. Приклекнах до него.

— Къде е тя?

— Аз… кой…

Думите му се изгубиха в хъхрене, придружено от тънки струйки кръв.

— Нямам време за глупости — отсякох аз. — Тук имаше едно момиче. Брюнетка. Караше бял пикап. Къде е сега? Ти ли се обади на Хефе?

Младежът не отговори достатъчно бързо, затова опрях дулото на пистолета си в кръглата черна дупка в корема му. Сетне натиснах и завъртях. Той започна да крещи и да се гърчи от болка. Натиснах още по-навътре в дупката.

— Къде е момичето?

— Добре… престани!

Извадих пистолета. От дулото капеше кръв.

— Къде е?

— Добре, добре! — изхърка момчето и изплю кървава храчка. — Хефе… Джеф… е баща на приятелката ми. Продава добра стока… Каза, че се опитваш да съсипеш бизнеса му… че си избягал с някаква кучка. Трябваше да му позвъня, ако някой от вас двамата се появи. Цезар обаче оказа съпротива… — От устата му отново потече кръв. — Човече, ще умра ли? — Лицето му бе побеляло като платно.

— Не отговори на въпроса ми. Къде е момичето? При Хефе ли е?

Момчето изкашля още кръв.

— Да… заведоха го при него. Помогни ми… моля…

— Къде е Хефе?

— Трябва да ми помо…

— Къде е Хефе? — повторих аз. — Къде живее?

Младежът бързо си отиваше. Завъртях главата му към мен, наведох се и го погледнах в очите.

— Къде?

— Голяма къща… на… Фър Корт…

Той успя да изкашля адреса.

Изправих се и се огледах за Чопо. Когато сведох поглед, видях, че очите на момчето са затворени, а тялото му е безжизнено и отпуснато.