Дадена дума

22

Направих знак на Али да се премести на другата седалка. Напуснахме бързо града. Асфалтът остана зад гърба ни и навлязохме в рехава гора от борове и трепетлики. Зики караше така, както правеше всичко останало — бързо и диво. Трябваше да изцедя цялата мощност на джипа, за да не изостана, като не спирах да се тревожа, че нещо може да се счупи.

— Откъде познаваш Зики? — попита Али.

— Бяхме приятели — отвърнах аз и премълчах за затвора.

— В някоя лудница ли се срещнахте?

— Нещо подобно.

— С какво се занимава? Знае ли къде е Джен?

— Златотърсач е. Живее в хижа, търси злато в реките, понякога копае в изоставените мини в района. През есента работи като ловен водач, от време на време изпълнява и други… незаконни поръчки. Може да не знае къде точно се намира Джен, но познава тези планини и ако Ланс е разположил лабораторията си там някъде, Зики ще ни упъти къде да го търсим.

Споменах само с какво се занимава Зики, а не с какво се е занимавал. Пропуснах да й разкажа как Зики прекарваше наркотици от Мексико, скрити в пода на камиони с добитък, и ги продаваше на цена, тройно по-висока от тази, която бе заплатил. Пропуснах да й разкажа как Зики завлече с много пари едни типове от наркокартела и се скри в Аризона. Докато един наемен убиец не го откри, а Зики го застреля в националния парк „Кабеза Приета“. Зики закопа тялото, след което — по ирония на съдбата — бе спрян от полицията в Мексико за превишена скорост. Спука от бой пътния полицай, който дори изгуби едното си око. Никой не успя да го свърже с убийството в Аризона, но получи за ченгето десет години, които трябваше да изкара в мексикански затвор край границата.

— Какво ще правим, ако Ланс не е в лабораторията? Или ако хората на Джеф са ни излъгали?

Погледнах я и се опитах да прикрия безпокойството си.

— Съмнявам се, че са ни излъгали. В крайна сметка възнамеряваха да те убият.

Али предпочете да замълчи. Потри слепоочията си, после бутна седалката назад и затвори очи.

Пикапът на Зики продължи по тясно шосе, застлано с чакъл, след което свърна по черен път с дълбоки коловози. Изкачвахме се в планината и минавахме покрай кристалночисти езерца и поточета. Зърнах два бобъра да се къпят в едно от тях. Това ме разсея, макар да знаех, че трябва да следя внимателно пътя. Не можех да си обясня защо рискувам живота си — а и този на Али — в търсене на сестра, която не съм виждал от години.

Мисля, че това е свързано с егоизма. На определено ниво всички сме егоисти. Налице е еволюционен механизъм, който гарантира оцеляването на вида — индивидите трябва да живеят достатъчно дълго, за да започнат да се размножават. В същото време обаче съществуват различни нива на егоизъм. Храната, дрехите и покривът над главата са базовото, основното ниво, единственият истински егоизъм, необходим за оцеляването на човека. На следващото ниво действат социални механизми, които ни помагат да се впишем в рамките на дадена група. И взаимопомощта между членовете на семейството е един от тези механизми. Обичам семейството си и ако някой от членовете му се нуждае от помощ, аз съм на негово разположение. Истината обаче е, че помагах на Джен най-вече от чувство за вина. Чувствах се виновен, че не съм бил с нея в момента, когато е имала най-голяма нужда от мен.

Видях двата червени стопа пред мен и се върнах в настоящето. За малко да се блъснем в пикапа на Зики, който буквално скочи на спирачките, зави рязко наляво и навлезе в тясна просека между трепетликите. Последвах го, макар джипът да поднесе и едва не се преобърна. Пътят сред дърветата се оказа доста къс и ни отведе пред порта от бодлива тел, а после и на горска поляна, осеяна с дървени постройки, край които пасяха коне.

Събудих Али и й казах, че сме пристигнали.

— Къде? — попита тя, докато излизаше бавно-бавно от царството на сънищата.

— В чифлика на Зики.

— Че кой използва тази дума в наши дни?

— Зики. Внимавай с него. Подай ми раницата.

Тя ми я подхвърли, а аз паркирах до пикапа на Зики. Намирахме се пред голяма хижа от дървени трупи, сгушена сред северните склонове на планината. Сигурно това е домът му, помислих си аз, тъй като бе най-голямата сграда наоколо и единствената с прозорци. Виждаха се стари плевни, заграждения за конете, бараки за юзди и седла, складове за зърно, всичките заобиколени от три реда бодлива тел, увиснала на места между прогнилите дървени колове. На далечната поляна пасяха коне, които скубеха нисичката трева, показала се между преспите сняг. Извадих ножа си от раницата и го подадох на Али.

— Вземи. Скрий го у себе си. Използвай го, ако Зики откачи. Не го заплашвай, направо го забий в него. Ей така. — Показах й, като протегнах ръка и имитирах мушкане. — Ясно ли е?

— Знам как се борави с нож. И нямам проблем да го използвам. Тръпки ме побиват от този тип.

Кимнах, извадих пистолета от раницата и го прибрах в джоба на якето си.

— Нямаш представа на какво е способен — отвърнах аз.

Проследихме с очи как Зики излиза от пикапа си и го последвахме. Озовахме се на дървената веранда, а от там в хижата.

Оказа се непретенциозно жилище само с две помещения. Дневната бе просторна и в нея имаше голяма квадратна дървена маса и няколко стола. В ъгъла стоеше стара печка, до нея — бюфет с чинии, тенджери и тигани. Там беше и мивката. На стената имаше рафт, увиснал под тежестта на наредените книги, а до него — изтърбушен фотьойл. Вдясно се виждаше тесен отвор, който водеше към спалня с едно легло и ракла. Единствените модерни уреди, които видях в цялата къща, бяха мобилният телефон, оставен на масата, и ловните пушки с оптически мерници, наредени на стойка до вратата.

Зики придърпа два стола и се ухили.

— Седнете, оставете си багажа. Господи, Бар, ако знаеш откога не съм имал гости. А и не съм виждал никого освен онези, които срещам в града, разбира се, от… повече от година. Дай да поседнем, да си почешем езиците. И бездруго днес не можем да направим нищо повече. Скоро съвсем ще се стъмни. Истинското лято ще дойде чак след няколко месеца.

Развоят на събитията ускори пулса ми и накара сърцето ми да запрепуска в галоп. Всяка клетка, способна да разсъждава рационално, ми крещеше да напусна тази хижа. Въпреки това седнах, но без да вадя дясната си ръка от джоба. Али се настани до мен. Усмихна се и на двама ни, но държеше ръцете си под масата.

Погледнах към прозореца, обърнат на запад, и видях безкрайна гора да огражда постройките. Проследих как слънцето докосва бавно склоновете на… може би Масив, а може би някой друг планински връх. Трябваше да следя по-внимателно пътя насам. Между нас и Ланс се простираха хиляди декари пустош, а аз нямах представа къде точно се намирам.

— И така — започна Зики, след като се облегна на стола си, — къде се запознаха влюбените птички?

Не бях мислил за двама ни с Али в тази светлина, а по-скоро като за глупака и неговата спътница.

— Измъкна ме от една каша — отвърна Али и ме стрелна косо с поглед.

Зики се засмя.

— По дяволите, Бар. Докога ще нагазваш в дълбокото, докато се опитваш да помагаш на другите? Трябва да призная обаче, че този път си избрал добре кого да спасиш — ухили се той.

Али се усмихна, но ръцете й изглеждаха заети под масата.

— Още една дума, Зики. Само още една. След това…

Не довърших изречението и вдигнах ръце в жест, който означаваше: кой знае?

— Разбира се, разбира се. Шегувам се, Бар. Винаги си бил прекалено чувствителен. Винаги си гледал да не засегнеш чувствата на другите. И винаги си се грижил за по-слабите. Защитникът на безпомощните. След като излязох, прочетох доста за хора като теб. — Той посочи рафта с книгите и продължи: — За рицарите, за каубоите от онези уестърни, за хората, които се грижат за другите. Стори ми се странно, но знаеш ли какво се случва с тях в крайна сметка?

— Защо ли имам предчувствието, че ти ще ни кажеш? — отвърнах аз.

— Умират. Така историята става още по-хубава. Нали разбираш, стават мъченици, а читателите обичат героите, които жертват живота си за другите. А какво става с такива като мен? За нас няма много истории. Защото ние се грижим сами за себе си и така преуспяваме. Ние сме мнозинството, Бар. А вие ще отмрете. — Той се засмя отново и стана. Върна се след малко с бутилка ръжено уиски и три чаши. — Неизбежно е. Просто няма живи герои. Най-добрите герои са мъртвите герои. — Наля уискито в чашите, в очите му играеше весело пламъче. — Не се обиждай. Не ме разбирай погрешно. Просто светът е устроен така. Знаеш го. В противен случай нямаше да ми се обадиш. Нямаше да се нуждаеш от помощта ми. Хора като нас също имат своето място под слънцето.

Отпих бавно от чашата. Бях слушал тази реч всеки ден, който бях прекарал зад решетките. Зики бе рядък случай на социопат, който защитава възгледите си и го прави добре. Али отпи бързо от чашата си и пое рязко дъх през зъби.

— Добре, да се залавяме за работа — предложих аз. — Познаваш ли този тип Алвис?

Зики напълни отново чашата си.

— Не, не го познавам. Не познавам много хора. Присъствието им не ми се отразява добре. — Той отпи нова глътка. — Но съм чувал за него. Бърка метамфетамини на кристалчета в моята планина и ги продава наоколо. Не че ми е искал разрешение да се намърда тук. Говорят, че някакъв дилър от Канзас се опитал да го прецака с парите преди време. Нашият господин Алвис се заел лично с въпроса и извадил с лъжичка очите на дилъра.

Мили боже!

— Трудно ли ще го открием?

— О, без проблем. Това са моите планини. Имам представа къде се подвизава. Мисля, че е на трийсетина километра от тук. Попаднах на нови постройки в един малък каньон. Там се носи такава воня, все едно са отворили крематориум. Дрогата им мирише толкова гадно, че плаши конете ми. Действат с голям замах обаче. Пренасят стоката с големи камиони. Виждал съм хората му да карат нови джипове, но само един се вози в голям стар лендровър. Мислиш ли, че това е твоят човек?

— Възможно е — отвърнах аз и отпих нова глътка. Уискито беше хубаво и започваше да ми се услажда. — Стигал ли си по-близо до това място?

— Много ясно. Стига бе, Бар. Да не мислиш, че правя всичко това само заради теб? Бях в планините преди около седмица. Копах дупка на по-малко от два километра от базата им. А това е истинска база, и то каква! Триметрова ограда, бодлива тел, един портал откъм южната страна. Към нея водят два пътя, единият се качва по склона, другият се спуска. Но… — Зики пресуши чашата си и се пресегна за полупразната вече бутилка. — Охраната им е слаба. Някакви наркоманчета на входа и още няколко, които обикалят с оръжие в ръка. Задната част е неохранявана, а теренът там опира в гората. Фасулска работа — усмихна се той.

— Добре — отвърнах аз, — в такъв случай планът е да стигнем до там на коне. Ще се движим далече от пътищата, особено от тези, които водят към града. Ще пренощуваме в планината и ще ударим мястото рано сутринта. Добре ли ти звучи? — Зики кимна. — Знаеш ли дали сестра ми е там? Алвис може да я държи и в града.

Зики сви рамене.

— Зависи. Нали каза, че сестра ти не е с него по своя воля? Това означава, че я държи затворена или нещо подобно. Съмнявам се, че Алвис би я скрил от охраната. Като се замисля, в базата видях един голяма каравана… а ровърът спря до нея няколко пъти. Сестра ти може да е там. Но няма как да бъдем сигурни.

Звучеше ми доста мъгляво. Възможно бе Джен да е там. Или на друго място. Струваше ли си да атакуваме добре охранявана нарколаборатория, за да проверим? Запитах се има ли смисъл да провеждаме подобна операция, но инстинктът ми подсказа, че каквото и да открием там, ще ни приближи до Джен.

Допих уискито си и отсякох:

— Мисля, че си заслужава усилието. Ще атакуваме базата, ще намерим Джен и ще изчезнем.

Зики се усмихна.

— Не забравяй, че трябва да получа възнаграждение за услугите си. Смяташ ли, че Алвис държи там пари?

— Или много пари, или много стока. Все тая.

Само това му липсваше на този свят: Зики и двеста дози дрога, с които да подмамва отчаяни жени. Нямах намерение да му плащам, но щях да реша този въпрос, когато му дойдеше времето.

Зики се усмихна широко, когато видя клепачите на Али да натежават.

— Май ти доспа, кукло? Можеш да използваш леглото ми отзад. Аз ще дойда по-късно.

Той й смигна, а тя ме погледна.

Скочих от стола си и зашлевих Зики с опакото на ръката си, за да изтрия тази негова усмивка. Силата на удара ми бе достатъчна, за да отхвърчи назад заедно със стола, да се преобърне и да се блъсне първо в стената, а после да се стовари на пода. Усмивката му обаче не изчезна. Скочи на крака, ухили се и тръгна към мен, но замръзна, когато видя пистолета.

— Браво, Бар — похвали ме той.

Проследи дулото, насочено към корема му, след което ме погледна в очите. В тях играеше палаво пламъче, но се спотайваше и заплаха. Не се съмнявах, че ще ми отмъсти рано или късно.

— Радвам се, че си взел пистолет. Нещо против да го прибереш?

— Няма проблем. — Прибрах пистолета в джоба си казах: — Продължиш ли да ме дразниш обаче, ще те застрелям. — Седнах на стола си и отпих глътка уиски. Ръката ми трепереше леко. — Мисля, че е време да си лягаме. Утре ни очаква тежък ден. Леглото е твое, Зики. Двамата с Али ще спим навън.

Зики кимна, вдигна стола си от пода и седна отново. Запътихме се към вратата, а той си наля поредната чаша уиски.

Когато влязохме в палатка и се сгушихме в топлите спални чували, Али попита:

— Сериозно ли говореше? Щеше ли да убиеш Зики?

В палатката беше топло, а тялото на Али, притиснато до моето, покачваше допълнително градусите.

— Принуди ли ме, да, ще го направя. Той не би се поколебал да убие когото и да било от нас. Ще го направи, без да му мигне окото. Зики е пълен психопат, но се нуждаем от него и конете му. Познава планините по-добре от всеки друг, а конете му ще ни прекарат там, където можем да бъдем сигурни, че няма да се натъкнем на хората на Алвис.

— Мисля, че може да се наложи да го убиеш — отбеляза Али и се сгуши в чувала. — Ужасно ме плаши.

— И мен — отвърнах аз и се примъкнах по-близо до топлото й тяло.

Бяхме разположили палатката между хижата и хамбара на една тревиста полянка, заобиколена от див пелин и сухи магарешки бодили, чиито стъбла се триеха едно в друго от вечерния бриз. Али ми помогна, затова бързо се справихме с разпъването на палатката. Изгледа ме странно, когато я попитах дали предпочита да спи в джипа, затова извадих двата спални чувала и ги разстлах един до друг. Сухите бодили щяха да ни предупредят, ако Зики се прокраднеше към нас. А чуех ли шума им, щях да бъда готов да го посрещна. Оставих заредения си пистолет до възглавницата, а Али сложи ножа до своята. До мен лежеше и голямата ми пушка .375 калибър.

Когато слънцето се скри зад планините, отнесе със себе си и топлината. Виждахме как дъхът ни се носи на облачета, при това вътре в найлоновия мехур, който трябваше да ни предпази от природните стихии.

— Ей, Бар? — повика ме Али.

Завъртя се към мен и ме погледна. Долових топлия й дъх върху лицето си.

— Да.

— Мисля, че не мога да заспя.

— Аз също. А трябва. Утре ни очаква тежък ден.

— Не мога да заспя, още не…

— Защо?

— Може да има мечки. Или…

— Или какво?

— Когато танцувахме в Стиймбоут, не ти ли мина през ума да ме целунеш?

Приближих се към нея.

— Може би.

— А искаш ли да ме целунеш сега?

— Искам.

— Направи го тогава.

И аз го направих. Поставих нежно ръка на врата й и я притеглих към мен. Целунах я леко. Тя ме отблъсна.

— Какво беше това, Бар? Да не сме в прогимназията? — Али се примъкна към мен и ме сграбчи за раменете. — Това е целувка! — обясни тя и притисна здраво меките си устни в моите.

После продължи да ми показва кое как се прави.

Пет минути по-късно бяхме останали без дъх. Взирахме се един в друг на слабата светлина. Беше повече от достатъчно. Свалихме ризите, изхлузихме панталоните, а това е доста трудна задача, ако човек не се изправи или не излезе от спалния чувал. Гладка, копринено нежна кожа се притисна към груба, осеяна с белези кожа. Студените ни устни се докоснаха, топлият ни дъх се смеси, трудният ден и предишната нощ потънаха в забрава.

Мина толкова добре, че го направихме отново. После се отпуснахме, останали без сили, прегърнали се като корабокрушенци. Палатката ни играеше ролята на спасителен сал, който се носеше над море от насилие и лудост. Открихме в сумрака спалния чувал и се напъхахме дълбоко в топлите му найлонови гънки. Не знам как, но напипахме и оръжията и ги върнахме на предишните им места. Тогава чухме смеха.

Той се понесе на крилете на студения нощен вятър. Приличаше на вой на хиени, но ставаше все по-силен и по-силен, докато накрая чухме:

— Лека нощ, влюбени птички!

По дървената веранда отекнаха тежки стъпки, последвани от затръшване на врата.

Придърпах топлото голо тяло на Али към себе си и стиснах пистолета. Унесохме се в сън.