Дадена дума

32

Легнах върху студения твърд гранит и вкарах патрон в пушката. Слънцето се бе скрило зад хоризонта на път към другата половина на глобуса и звездите започваха да премигват по сивото небе. След половин час щеше да се спусне непрогледен мрак и ако Зики не бе пристигнал все още, щеше да му се наложи да използва фенерче, за да открие следите ни. Това щеше да го превърне в лесна мишена. Но ако вече беше тук… щеше да усложни нещата. Трябваше по-рано да дам пистолет на Али, за да може да го застреля още в ранчото. Ако го бе сторила, сега щяхме да пътуваме към града, вместо да стоим на този хълм и да чакаме някакъв луд да ни нападне.

От склоновете под нас не долитаха странни шумове, само обичайните промени в поведението на горските обитатели. Дочух бухане на бухали, дрезгав грак на гарвани, които сякаш обсъждаха нещо, далечен самотен вой на койот… Когато бях малък, си представях как катеричките поднасят малки перфокарти към също толкова малки часовници, които отмерват работното им време, окачват малките си шапки на малки пирони и се катерят уморено по дърветата, за да се приберат в малките си къщи и да се сгушат до любящите ги малки съпруги. Работният им ден бе приключил и всичко извеждаше спокойно.

Изтегнах се върху скалата и стиснах добрата стара пушка. Не можех да не се усмихна, осъзнавайки абсурдната ситуация, в която се бяхме озовали. Най-после се бях върнал в Земята на изобилието, както се пее в онази прочута песен на Ленард Коен, но тук отново се бях забъркал в същата каша.

В началото, преди много години, когато бях млад и приемах света като място, пълно с приключения, намирах всичко за забавно. Прекосих Африка от север на юг — наивен, лекомислен младеж, но с късмет, — скитах се из пустошта и опъвах палатката си където пожелаех. Но парите, спестени през първата ми година по круизни кораби, свършиха и се принудих да приема каква ли не работа, от неприятна по-неприятна. Подбирах такива, за които уменията ми гарантираха, че ще се справя, а това означаваше, че прекарвах месеци наред в пасене на крави, зидане на огради и копаене на кладенци. В една развиваща се страна трябва да работиш години и години подобни неща, за да може да се измъкнеш от нея.

Затова се ориентирах към по-добре платени занимания. Като лов на бракониери в резервати за диви животни. Или водене на ловни сафарита. Хубава работа, сред природата, но пак не изкарвах кой знае какви пари.

Тогава започнах да помагам на онеправданите в организирането на преврати и революции, заставах на страната на онези, чиято кауза одобрявах. Това се оказа същинска златна мина — в сравнение с останалите възможности.

В крайна сметка обаче се отказах и от нея. Присъединих се към екипажа на кораб, който плаваше от Кейптаун за Чили.

Озовах се в Южна Америка с малко повече спестявания, затова продължих да се скитам из джунгли и пустини. Пътувах на север, докато парите не започнаха да свършват. Отново се върнах към стария занаят и започнах да помагам на бедняците в борбата им срещу петролните компании. В този вид протестни действия няма пари, затова започнах да вземам по малко от богатите компании, дошли да плячкосват богатствата на страната.

Месеците се превърнаха в години и един ден се събудих в Мексико. Както и преди, се опитах да помогна на бедните и онеправданите, макар че ми бе трудно да се ориентирам на кого точно помагам. В крайна сметка късметът ми изневери и се озовах в мексикански затвор. Там се запознах със Зики.

Едва сега осъзнах, че Зики е участвал в заговора от самото начало. Обиколи света, нали, Бар? И си въобрази, че си много умен? Защо тогава не ти се стори подозрително, че старото ти приятелче от затвора знае къде точно да откриеш човека, когото търсиш? Зики е бил уведомен предварително, че може да се обърна към него, и ме бе подмамил като паяк в паяжината си.

Явно бях задрямал. Вдигнах глава от скалата, когато някъде под мен един от конете изпръхтя и тропна с крак. Огледах се и установих, че е станало прекалено тъмно. Всъщност не успявах да различа абсолютно нищо освен море от мрак под искрящите звезди. Боровите иглички, покрили земята около конете, зашумолиха. Можеше да е елен, лос или някое друго животно, избрало този нощен час, за да попасе. Но не смятах така. Опрях приклада в рамото си и погледнах през оптичния мерник, изпълнен с надежда. Не бях изненадан, когато не видях нищо.

Зад гърба ми прозвуча тихия глас на Али, която успокояваше Джен, а игличките пред мен помръднаха сякаш в отговор на думите й.

Свалих пушката от рамо, плъзнах се бавно от скалата и тръгнах тихо надолу по склона, към конете.

Луната не бе изгряла все още, но звездите сияеха на безоблачното небе и осигуряваха достатъчно светлина, за да виждам на половин метър пред мен. Това ми позволи да се промъкна бавно към конете и да избера място, където да се скрия и да ги огледам. Отне ми десет минути, за да го направя, прекалено дълго, както се оказа.

Нечия размита сянка пробяга между дърветата последвана от шляпване по конски хълбок. Трите коня се понесоха надолу по хълма, обратно към ранчото. Нашите коне. Зачудих се как така са се развързали, когато близо до мен изпращя клонче. Тропотът на копита ми попречи да определя откъде точно дойде звукът, затова останах неподвижно и изчаках сетивата ми да се настроят. Те обаче ми изневериха, защото източникът на звука ме намери.

— Здрасти, копеле мръсно — прошепна Зики, докато здравата му като стоманено въже ръка се уви около врата ми и в плътта ми се заби студено острие.