Дадена дума

48

Тъй като не разполагах с мобилен телефон, който да ме събуди, спах почти до обед. Наложи се да платя за още една нощувка, както поиска сърдитата дребна жена, която едва се показваше зад рецепцията. Не ми пукаше, нали парите не бяха мои.

Сетих се за неочаквания късмет, който бях извадил, върнах се в стаята и преброих парите в чантата. Почти петстотин бона. Напъхах една пачка в джоба, развих решетката на климатичната инсталация, скрих чантата в отвора и върнах решетката на мястото й. Преди да изляза от стаята, закачих на вратата табелка „Моля, не безпокойте!“. Слязох долу, заявих на рецепцията, че ще се върна скоро, и изтръгнах обещание да не почистват стаята. Излязох на паркинга и яхнах хондата.

Бет Кориган въздъхна облекчено, когато й върнах мотора. Опитах се да й дам още двеста долара като компенсация за закъснението, но когато й казах, че поне за известно време никой няма да реже пръсти в Джънкшън, тя натика банкнотите обратно в ръката ми.

— Добре се справи, Клайд Бар — заяви тя.

Докоснах шапката си с върховете на пръстите и си тръгнах.

Изминах пеша разстоянието от три преки до една автокъща, която предлагаше евтини автомобили втора ръка. Бе от онези места, където даваш пари в брой и получаваш документите на колата. Никой не пише договори, никой не задава въпроси. Нуждаех се от превозно средство, което да използвам временно. Познавах един човек на осемстотин километра на север, който щеше да ми помогне да си намеря постоянен автомобил. След като в продължение на десетина минути оглеждах куп ръждясали и очукани возила, отидох при една притеснена, неспокойна жена, разположила се зад бронирано гише, връчих й хиляда долара и получих ключовете на джип АМС. Колата бе огромна и груба, предшественик на по-комфортните, но далеч не толкова надеждни съвременни кросоувъри. Не изглеждаше добре, но щеше да свърши работа.

После се отбих в най-близкия магазин за спортни стоки. Купих си три раници и всичко необходимо, за да извърша пешеходен преход, ако се наложи. Филтър за пречистване на вода. Прибори за готвене. Въжета, пончо, спален чувал, подпалки за огън. Някъде по пътя щях да си купя и пушка.

Когато се върнах в хотела, извадих чантата от климатика и разделих парите в трите раници. В две от тях оставих по двеста четирийсет и пет бона, а последните няколко хилядарки пъхнах в моята. Зарязах старата чанта в стаята и напуснах хотела.

Отбих се в справочния отдел на местната библиотека, където млада жена с пръстен на носа и оранжева коса ми помогна да открия два адреса. Използва куп непонятни за мен компютърни трикове и откри хората в Джънкшън, които търсех. Ако знаех, че е толкова лесно, можех да опитам и сам, стига да не бях толкова уморен. Може пък технологиите да не бяха чак толкова лошо нещо.

Слънцето светеше ярко и лъчите му пронизваха последните облачета. Подкарах джипа към място на име „Маунтин Топ“. След като попълних съответните документи — предимно с информация, която изобщо не отговаряше на истината, — оставих едната раница на симпатичен пълничък служител, който ме увери, че парите ще постъпят по сметката на госпожа Мартин. Предположих, че сумата ще стигне, за да осигури необходими грижи за майката на Али поне за следващите двайсет години. Някой ден щях да й пиша, за да й разкажа колко смела дъщеря е имала, но нямаше да е днес. Побързах да напусна хосписа, като се заклех, че ще отида в гората и ще умра от хипотермия, но няма да позволя да ме настанят на подобно място.

Следващата ми спирка бе Мак, малко земеделско градче, разположено в непосредствена близост до границата с Юта. Предполагам, че бе към четири следобед, когато отворих бялата порта и влязох в къщата, която се намираше на адреса, предоставен ми от библиотекарката с оранжевата коса. Беше малка къща, боядисана в кафяво, добре поддържана, със спретната морава, която я заобикаляше като крепостен ров. Из двора обикаляха поне двеста ниски добре охранени кози, разделени на групички. Скубеха плевелите, а от време на време и някое стръкче трева зад масивните огради, влизаха и излизаха от малките бараки, които служеха за обор, наслаждаваха се на топлите слънчеви лъчи.

Почуках. Никой не отговори. Чух топуркане някъде встрани и тръгнах натам, тъй като предположих, че някой работи по оградата или поправя машина. Не, беше малко момиченце, може би на четири-пет годинки, което тропаше по стената с кутия от кафе, пълна с кал.

Явно се опитваше да изпразни съдържанието й.

Вдигна поглед към мен и аз видях светлозелените очи и наскоро появилите се лунички. Черната й коса бе събрана на опашка. Очите ми се изпълниха със сълзи. Закашлях се. Момиченцето не изглеждаше нито уплашено, нито стреснато, а просто подразнено, че прекъсвам работата му.

— Родителите ти тук ли са? — попитах аз.

Детето погледна кутията, продължи да удря и посочи козите.

Открих госпожа Отърман в обора, където доеше козите. Когато влязох, чух характерния звук, който издава струята мляко в гюма, съпроводен от провлачено блеене. Извиках:

— Ехо? Това домът на семейство Отърман ли е?

Посрещна ме висока слаба жена с кални джинси и карирана риза. Изтри ръце в панталона си и протегна ръка.

— Да. Аз съм Лив.

Стиснах протегнатата длан и почувствах, че ръката й е достатъчно силна да чупи кости.

— Аз съм Клайд, минавам оттук.

Лив ме огледа предпазливо от глава до пети, като не пропусна шапката и раницата, които държах в ръка.

— Мога ли да ви помогна? — попита тя, погледна към къщата и видя джипа, паркиран отпред.

Подадох й раницата, която тя пое неохотно.

— Момиченцето е ваше, нали? — попитах аз. — Това е за него. Майка му би искала да получи тези пари.

Преди жената да успее да отвърне каквото и да било и преди очите ми да се насълзят отново, се обърнах и излязох. Качих се в колата и не погледнах назад.

Открих ги в пустинята на седемдесет-осемдесет километра западно от Мак. Не се виждаха други коли по магистралата, а слънцето бе започнало да залязва и да обагря небето във виолетово.

Табун от осем диви коня с високо вдигнати глави и опашки, които тичаха по голия хребет на северозапад. Тъмните им тела пробиваха дупки в светлината, която струеше от залязващото слънце, и докато тичаха към хоризонта, създаваха илюзията, че бягат от облаците лилав прах, които ги гонеха по петите.

Разбира се, никой и нищо не ги преследваше. Тичаха, защото искаха да тичат. Защото бяха свободни. Защото се наслаждаваха на този прекрасен момент между две бури, риеха с копита, пръхтяха, мятаха глави…

Преди да ги видя, бях изпълнен със самосъжаление и се чудех къде съм се запътил. Къде съм се запътил в по-дълбок смисъл. Джен бе на сигурно място сред семейството. Али я нямаше. Не можех да отричам повече този факт, не и след като бях видял дъщеря й. Тук нямаше нищо, което да ме задържа, нищо не ми бе останало…

Конете достигнаха далечния край на хребета и се скриха от погледа ми, но продължиха да преследват слънцето. Едва тогава си спомних нещо, което Али ми бе казала. Спомних си го, защото видях конете да следват мъдрия й съвет. Те не бягаха от миналото. Не тичаха устремени към по-зелени пасища. Живееха в настоящето. Живееха за мига.

Реших, че може би не трябва да ходя далече на север, за да намеря спокойствието, за което мечтаех. Може би Юкон бе просто начин да избягам от спомените и да потърся нещо, което не съществува. Можех да шофирам, да яздя, да вървя пеша в каквато посока си пожелая, да правя каквото си поискам.

Защото винаги има нещо, което трябва да бъде направено. Сигурен съм. Ключът е в това да останеш в настоящето и да посрещнеш всяка ситуация в мига, в който се появи. Както би постъпила Али.