Дадена дума

47

Когато спрях мотора на Бет в алеята пред огромната къща на Деб, видях там паркирани автомобили. Джен беше зад мен и ме стискаше здраво, както бе правила преди няколко дни, когато се опасявах да не падне от коня ми. Бе седяла на мотора с ръце, сключени около кръста ми, притиснала малката раница между нас. Беше се справила отлично, само дъждът малко я бе намокрил. Четирийсет минути по-рано бях позвънил в дома на Деб, но се бе включил телефонният секретар, затова просто бях оставил кратко съобщение. То гласеше, че „лошият“ си е получил заслуженото и всичко е наред. Сега седях пред дома на най-голямата ми сестра и не знаех дали ще заваря някого вътре. Затова направих нещо, което бях вършил само веднъж през живота си. Изпратих есемес. Попитах Деб дали си е вкъщи, съобщих й, че Джен е с мен, и я помолих да влезем.

Тя не отговори. Вместо това отвори вратата. А до нея стоеше сестра ми Анджи, която не бях виждал от шестнайсет години.

Джен се втурна към тях и ги прегърна и двете. Трите момичета се завъртяха в кръг и се засмяха. Грабнах раницата, която двамата с Джен бяхме донесли, и тръгнах напред, макар да се чувствах неловко на тази семейна среща. Когато прекрачих прага и оставих раницата до вратата, Анджи пусна Джен от прегръдките си и ме изгледа по начин, който казваше: „може да си луд, но аз пак те обичам“. Изглеждаше по-руса и по-красива, отколкото я помнех.

— Всички се радваме, че тази история приключи, Клайд.

— Изглеждаш страхотно! — казах й напълно искрено.

Тя се усмихна и изигра цяла пантомима, докато оглеждаше израненото ми и окървавено тяло.

— А ти изглеждаш…

— Не е нужно да го казваш. Изглеждам ужасно. Последните дни бяха доста трудни.

Когато се настанихме край кухненската маса, Джен огледа скъпото обзавеждане и възкликна:

— Тази къща е направо страхотна! По-добра дори от предишната.

— Забравих, че не си ни идвала на гости, след като се преместихме тук — отвърна Деб и й подаде одеяло. Връчи едно и на мен. — Знаеш как е, новата къща предоставя възможност да си създадеш нови спомени. — Погледна ме и попита: — Да ви приготвя ли нещо за хапване?

Отворих уста, за да отговори, но Джен ме изпревари.

— Умирам от глад! — заяви тя.

Зачаках Деб да й отвърне заядливо, както бе постъпила с мен при последното ми посещение — и както бе правила винаги, когато бяхме деца. Но тя замълча. Просто отиде до един шкаф и извади тиган от там.

— Телешко с броколи? Става ли? — попита тя и се усмихна, когато чу хора от ентусиазирани възгласи.

— Ще ти помогна, Деб — каза Анджи и се присъедини към нея на кухненския плот.

— Децата не са ли вкъщи? — попитах аз.

— Ник ги заведе в парка — отвърна Деб, докато вадеше продукти от хладилника. — Всички въздъхнахме с облекчение, когато чухме съобщението ти на секретаря. Децата бяха пощурели след толкова време, затворени у дома. Затова, щом дъждът спря…

Кимнах. Тъкмо се канех да се извиня и да произнеса онази малка реч, която бях приготвил по пътя насам, когато Джен отново ме изпревари.

— Благодаря за храната. И на двете! А тези одеяла са просто божествени.

— Моля — отвърна Деб.

Докато двете ни по-големи сестри се суетяха из кухнята, двамата с Джен се спогледахме. Погледите ни сякаш казваха: Не мога да повярвам, че всичко приключи. Истината бе, че най-вероятно още не се бяхме отърсили от шока. Почти не си бяхме говорили, след като напуснахме къщата на Алвис.

Бях свършил точно четири неща, преди да измъкна хондата от мястото, където я бях оставил, да кача Джен отзад и да полетя през портата на имението. Първото бе да позвъня на Деб и да оставя съобщението. Второто бе да огледам ровъра. Идеята се оказа добра. Под един от панелите отзад, където обикновено стоеше резервната гума, открих малка кафява чанта, пълна с пачки банкноти с голям номинал.

Третото, което направих, бе да позвъня на агент Питърс и да му съобщя за един слух, който бях чул по адрес на господин Ланс Алвис. Продиктувах му адреса и предложих да изпрати и линейка.

Последното ми действие, преди да напусна имението на Алвис, бе да попитам Джен за какъв „удар“ е ставало въпрос.

— Знам само, че тези химикали бяха много важни — отвърна тя. — Хората му говореха за някаква специална формула, която разработили в трите лаборатории… да, да, има още две. Формулата зависела от някаква съставка, която се намирала много трудно. Аз можех да ги вкарам в складовете. Имах пропуск с право на достъп и всичко останало. Там обаче работехме на смени — една седмица дежурим, една седмица почиваме. От съображения за сигурност. Затова Ланс се нуждаеше от мен за следващата ми смяна. Тогава щеше да се отърве… да ме изхвърли като използвана спринцовка. — Тя изтри една сълза. — Ако не беше дошъл ти…

— Но аз дойдох. Дойдох, защото… нали за това са братята?

Тя се усмихна едва-едва и кимна.

— Добре, а сега се дръж здраво — казах аз и излетях с пълна газ през портата на имението.

Зад гърба ми останаха Ланс Алвис и налудничавите му планове да изгради наркоимперия.

Озовахме се отново в настоящето, но вече с пълни стомаси. Деб, Анджи и Джен запрелистваха фотоалбумите на Деб. В ъгъла на една страница забелязах стара снимка на мама като ученичка. Момичето на фотографията бе младо, красиво и несъмнено устремено към бляскаво бъдеще. В някакъв момент в нашето детство всички ние гледаме на живота именно по този начин. Какво се случва впоследствие с нас?

Сестрите ми ме повикаха и ми показаха малка снимка, на която бях в трети клас. Присмяха се на големите ми уши. Аз също се засмях, защото се наслаждавах на момента. За бога, бе изминал цял един час, без да огледам хоризонта за приближаваща заплаха. Чувството бе приятно.

— Обичам ви, момичета! — възкликнах изненадващо.

Всички млъкнаха и ме погледнаха.

— Какво? — възкликнаха сестрите ми почти едновременно.

— Никога не бях изричал тези думи пред която и да било от тях. Да, когато бяхме малки, бях правил опити да им го покажа, но не помня да го бях изричал на глас. Пропуснах тази възможност и с Али и това бе урок, с който бях принуден да живея и — надявах се — да си извадя поука от него.

— Чухте ме — казах аз и погледнах Джен. — Отсега нататък имате ли нужда от нещо, само ми позвънете. Без значение колко съм далече. Заклевам се. Трябва обаче да ми обещаете едно.

— Какво? — попита Джен.

— Никакви наркотици.

— Обещавам — каза тя.

Усмихна се по онзи начин, по който се усмихваше, когато татко живееше с нас и животът ни още не бе тръгнал по наклонената плоскост.

Деб и Анджи се усмихнаха широко. В този миг чух отварянето на входната врата, последвано от оживените гласове на две момчета и гръмогласно предупреждение, което гласеше: „Събуйте си обувките, терминатори такива, ще изкаляте килима на майка си!“. Това можеше да бъде само Ник.

Срещата със зет ми не протече така неловко, както би могло да се очаква. Той долови настроението в стаята и се вписа в него. Дори открихме, че имаме нещо общо — омразата към съвременните технологии. Или най-малкото, нежеланието да се научим да боравим с тях.

Що се отнася до племенниците ми, те се оказаха страхотни хлапета. Изглеждаха очаровани, че са се сдобили с вуйчо. И останаха още по-очаровани от белезите ми. Поискаха да разберат как съм ги получил, а аз им отвърнах, че съм работил в строителството.

Поседях още час и реших, че е време да си тръгвам. Денят бе прекалено наситен със събития. Прекалено наситен с емоции. Имах нужда да остана сам и да подредя мислите си.

— Добре дошла у дома — казах на Джен и се надигнах с усилие от канапето.

Оставих я в грижовните ръце на Деб и Анджи, махнах на Ник, потупах хлапетата по гърба и тръгнах към вратата. Преди да изляза, взех чантата, която бях оставил до прага.

Подкарах към най-близкия хотел и използвах част от парите в чантата, за да наема стая, след което се насладих на най-горещия душ, който това място предлагаше. Накрая свалих завивките и матрака от второто легло, поставих ги върху другото, което бе по-близо до вратата, и си направих нещо като палатка. Насладих се на дългоочакваната топлина и спокойствие и скоро се унесох в така необходимия ми сън.