Дадена дума

35

На около двеста метра надолу по пътя вятърът задуха с удвоени сили. Поривите му биеха в лицата ни и вдигаха вихрушки от камъчета над пътя. Дърветата танцуваха в лудешки кръгове, като по-малките борове се превиваха толкова ниско, че игличките им докосваха земята. Али спря, закри лицето си с шепи и се завъртя с гръб към вятъра.

Отидох при нея и извиках:

— Няма да успеем. Не и днес.

— Защо?

Едва я чувах, защото вятърът отнасяше думите й надалече. Имах чувството, че ми говори от километри разстояние.

— Виж! — извиках аз и посочих хоризонта.

От планинските върхове се спускаше стена от мастиленочерни облаци, която се насочваше право към нас. От време на време проблясваше светкавица и озаряваше обширни части от настъпващата черна лавина Али видя облаците и вдигна ръце. Не успях да чуя думите й, но прочетох по устните:

— А сега какво?

Беше лесно, изричаше тези думи толкова често, че се бяха превърнали в нейна запазена марка.

Посочих нагоре по склона, към рида, осеян с огромни канари, които предлагаха най-добрата възможност да намерим подслон. Али кимна. Хукнахме към скалите, а вятърът ни връхлиташе в гръб и някои негови пориви сякаш ни побутваха към убежището, към което се бяхме устремили. Скоро открихме подходящо място: вдлъбната в основата средно голяма канара, която наподобяваше скална козирка. Мушнахме се отдолу и захвърлихме раниците си на земята. Не беше особено просторно, може би шест на девет метра, но щеше да свърши работа.

Вятърът продължаваше да вие отвън, но вътре бе доста по-тихо. Подът беше равен, почти без наклон, застлан с мека суха пръст.

Седнах върху раницата си и Али последва примера ми. Обгърна колене с ръце и се заклати лекичко напред-назад.

— Защо не продължим да вървим? Защо не стигнем до хижата? Там няма ли да е топло?

Бурята ще донесе не само дъжд, но и светкавици, наводнения, кални потоци… По-добре да изчакаме. Ако продължи до вечерта, ще си устроим лагер и ще пренощуваме тук.

Али не отвърна. Продължи да седи и да се люлее. Тази жена продължаваше да ме изненадва. Беше изтощена. Беше преминала през същите перипетии като мен през последните няколко дни. Но искаше да продължи.

През последната седмица Джен също бе демонстрирала удивителна издръжливост и устойчивост, макар и по различен начин. Бяха я отвлекли, замъкнали в планините, упоили… отвлекли отново. Силата й винаги ме бе удивявала. Същото бе и когато бяхме деца: биеха я повече от мен, но въпреки това намираше сили да отговори. Дръж се, Джен, казах си аз. Дръж се още малко.

— Идва — каза Али и посочи небето.

Облаците ни бяха настигнали и първите едри капки дъжд заваляха над главите ни, пръснаха се върху скалите и образуваха малки локви и ручейчета в по-ниските места. Прокънтяха гръмотевици и разтърсиха скалите. Преместихме се по-навътре в пещерата и се сгушихме един в друг, водени от някакъв първобитен човешки инстинкт.

— Бар? — каза Али по едно време.

— Да?

— Тече ти кръв.

Сведох поглед и видях тъмното петно на рамото си. Пясъкът не бе запушил раната достатъчно добре и част от срязаната от Зики плът се бе отворила отново. Не изпитвах особена болка в сравнение с изтощението, което чувствах.

— В една от раниците има комплект за първа помощ — казах аз и погледнах към небето.

Дъждът отвън бе толкова силен, а големите капки падаха толкова плътно една до друга, че образуваха същинска водна стена.

Али откри комплекта за първа помощ и ми го подхвърли. Свалих ризата си и я поставих върху раницата.

— Чудесно изглежда — отбеляза Али, след като огледа рамото ми.

— Само ако обичаш кълцано месо.

Не можех да видя добре раната. Беше върху задната част на трапецовидния мускул, близо до трицепса. Опипах я, после взех дезинфекциращ тампон с алкохол и разкъсах опаковката.

Али посочи раницата си.

— Седни.

— Ще се справя.

— Просто седни и мълчи — нареди тя, хвана раменете ми и ги притисна надолу. — Можеш да изгубиш съзнание. Остави на мен.

— Знаеш ли какво вършиш?

— Мога да се справя с една малка рана, Бар — отвърна тя. — Макар че, ако дупката беше по-голяма, щеше да се наложи да ти дам болкоуспокояващо.

Седнах. По-скоро почувствах, отколкото видях, как почиства раната и я намазва с антибиотичен крем. Взе опаковка с десетсантиметрови марли и постави една отгоре й. Справи се чудесно, а аз изпитвах странно чувство, тъй като не бях свикнал някой да се грижи за мен. Не се бе случвало често, когато бях дете, а оттогава насетне бе истинска рядкост. Присъствието на жена като Али означаваше за мен повече, отколкото исках да призная.

След като почисти раната и я превърза така здраво, че бинтът да издържи поне два дни, Али се изправи и прибра остатъка от комплекта. Надигнах се, за да облека ризата си.

— Не — спря ме тя, когато се върна. Притисна раменете ми надолу и остави ръцете си там. — Трябва да проверя и останалата част от тялото ти.

— Вече съм добре. Благодаря.

Али поклати глава.

— Не изглеждаш добре. Имаш вид на човек, който е паднал от висок планински връх. Ще огледам останалата част от тялото ти, независимо дали ти харесва или не. Свали си панталона.

— Да, госпожо — отвърнах аз, свалих панталона си и го оставих до ризата.

Али седна до мен и ме огледа.

— Толкова си различен… знаеш ли това, Бар?

— Казвали са ми го и преди.

— Не, имам предвид, че дори изглеждаш различно — обясни тя. — Тези белези например. Толкова са много!

Тя плъзна топлия си пръст върху белезите от куршуми и шрапнели по раменете ми. Докосването й ме възбуди, независимо дали това бе целта й или не. Продължи пътешествието си по калиграфията от минала болка първо по раменете ми, надолу по гърба, спусна се покрай боксерките ми и тръгна по бедрата. Загледа се в голямата рана на крака ми.

— Тук ли хиената е решила да закуси с теб?

— Това е животното с една от най-силните захапки в Африка — отвърнах аз, притеснен, че ме разглеждат по този начин.

Тя погали белезите ми, после се сгуши в мен.

— Щом си оцелял след подобна рана, ще оцелееш и след тази.

Известно време и двамата мълчахме. Навън дъждът продължаваше да вали като из ведро.

— Ей — казах аз накрая, — от теб ще излезе добра медицинска сестра.

Тя се усмихна.

— Да, това съм аз, сестра Мартин. Винаги на вашите услуги.

— Редно е и аз да те прегледам. Искам да се уверя, че ти също си добре.

— Аха. И какво по-точно имаш предвид?

И двамата знаехме за какво става въпрос, но се забавлявахме, преструвайки се на пълни невежи.

— Трябва да си свалиш ризата.

— И панталона, предполагам?

Кимнах.

Тя присви очи, свали ризата си, после и панталона. Срита ги на купчинка и потрепери от студ.

— Така добре ли е?

— Я да видя.

Хванах я за раменете и я завъртях бавно. Огледах синьо-зелените натъртвания, зарасналите рани, ожулванията.

— Изглеждаш добре — заявих аз, — ако не броим нараняванията.

Тя също имаше вид на човек, паднал от планински връх, но по-нисък от моя. Контрастът между перленобялата й кожа и черното й бельо изглеждаше неземно красив. А също и малките белези и старите татуировки, които бележеха трудния й живот. Именно те й придаваха реалност, превръщаха я в красива жена от плът и кръв.

Отстъпих крачка назад.

— Чакай малко.

Взех медицинския комплект и се погрижих за нея. Почистих раничките, втрих крем в ожулванията, измих охлузванията.

Не ме биваше в грижите за чужди рани, но се престорих, че знам какво правя. Това ми даде повод да прокарам длани по нежната й, но настръхнала кожа, да се приближа достатъчно близо, за да вдъхна наситения й женствен аромат.

— Мисля, че имаш нужда от душ — заявих аз.

— Настина ли? Тази седмица вече се къпах. Не е ли достатъчно?

— Обикновено, да. Сега обаче мисля, че един душ ще ти се отрази добре.

Преди да успее да каже каквото и да било, аз я вдигнах на ръце и я отнесох навън — макар да риташе бясно — под проливния дъжд. И двамата закрещяхме. Пролетният ден бе топъл, но не и водата, която се лееше от облаците. Имах чувството, че някой ледник се е разтопил, за да се излее върху ни. Сърцето ми пропусна няколко удара и ми бе необходимо известно време, преди да успокоя дишането си след първия вик. Али обаче се съвзе преди мен.

— Мили-боже-Бар-дъждът-е-леден-задникът-ми- замръзва-по-дяволите-Бар! — изкрещя тя на един дъх.

Съгласих се, метнах я на рамо и се втурнах обратно в пещерата. Отворихме трескаво раниците, извадихме спалните чували, разстлахме ги на земята и се излегнахме върху тях, останали без сили.

— По дяволите, Бар! Толкова беше студено! — възкликна Али и се претърколи върху мен.

— Да. И няма да можем да запалим огън. Дървото е мокро — отвърнах аз и я прегърнах през кръста.

— Стопли ме тогава!

Това и направих.