Дадена дума

27

Докато приближавах портата, почувствах как се превръщам в ловец и това ми подейства успокояващо. Внимателното пристъпване, подушването на въздуха, тежестта на лъка в ръката ми, ушите, които следяха и най-лекия шум — всичко това ми напомни за онова, което ме държеше жив през всичките онези години в джунглата и пустинята въпреки ужасите, на които бях станал свидетел.

Гората свърши на трийсетина метра от оградата. Спрях зад едно дърво в самия край и се ослушах. Не долових признаци на тревога. Само вятърът между дърветата. Нямаше за какво да се тревожа.

Прекосих откритото пространство между гората и оградата, като използвах за прикритие сенките на дърветата. Тук трябваше да се движа бавно, да внимавам за всяка стъпка, за всеки звук. Направих една крачка, ослушах се, направих втора…

… и едва не паднах в ямата.

Спрях навреме, но залитнах назад и се стоварих по гръб, после изчаках очите ми да се адаптират към мрака, за да огледам къде не се бях озовал току-що.

Ямата бе дълбока поне три метра и дълга повече от двайсет. Бе запълнена до половината с газови бутилки, тенекии с газ за примуси, кутии с използвани клечки кибрит, бутилки спирт, счупени стъкла, черни чували за боклук и нещо, което приличаше на буци сол. Много, много сол. В първия момент реших, че това е най-странният капан, който съм виждал, но после осъзнах, че тук изхвърлят боклука си. Разбира се, че не биха искали отпадъците да замърсяват базата им, и изглеждаше по-логично да изкопаят дупка и да ги погребат в планините, отколкото да чакат боклукчийски камион, който да ги отнесе на сметището.

Внимателно пропълзях по края на ямата. Опитвах се да не вдигам шум и да се слея със земята, докато се добера до телената ограда. Там бях възнаграден с малък — колкото да мине човек — отвор в нея, направен явно за да улесни достъпа до ямата за боклук. Това спестяваше време, тъй като в противен случай трябваше да обикалят доста, за да изхвърлят всички тези боклуци, които бяха използвали за отровата, която произвеждаха тук.

Малката врата бе заключена с масивна верига и катинар. При това модел, който се отваряше много трудно. Разконцентрирах се за миг, мислех за ключалката, мислех и за това, че ако Джен е в базата, трябва да побързам и да я измъкна, преди Алвис да се върне. Той вероятно се движеше с охрана. И това моментно разсейване едва не ме провали.

Тъкмо посягах към задния си джоб, за да извадя шперцовете, когато се появи охранителят, който патрулираше по задния периметър. Тръгна право към мен. Вървеше покрай телената ограда и от време на време я потупваше с ръка. Просто за да я чуе как дрънчи или да си намери някакво занимание, предположих аз. Шумът бе достатъчен, за да заглуши стъпките ми. Когато се отдръпнах от оградата и се скрих в сянката.

Мислите ми се въртяха около щифтовете и пружините на катинара и нито чух, нито видях пазача, който изникна иззад най-близкия фургон отляво. Пред мен, в непосредствена близост от другата страна на оградата, се намираше зеленият фургон, в който светеше. И в който се надявах да открия Джен.

Ако исках да се върна жив при конете, не можех просто да хукна и да я измъкна от там. Трябваше да се справя с цялата охрана, и то преди Ланс да се върне. Налагаше се да се заема най-напред с мъжа, който идваше право към мен.

Намираше се на двайсетина метра. Оставих шперцовете и извадих стрела от колчана. Сетне бавно наведох лъка.

Десет метра. Пазачът включи фенерчето и насочи жълтеникавия лъч светлина пред себе си, като от време на време поглеждаше към оградата. Фенерчето бе добър знак. То означаваше, че не разполагат с прожектори, а най-вероятно и с външен източник на електричество в двора. Стори ми се логично. Ланс не можеше да се свърже с електрическата мрежа. Налагаше се да използва генератори в случай на нужда. Но не чувах боботене. Още един добър знак.

Лошото бе, че пазачът вече се намираше на пет метра от вратата и насочваше лъча на фенерчето все по-близо и по-близо към сянката, в която се бях скрил. Това бе единственият ми шанс. Приближеше ли още малко, щеше да вдигне тревога.

Вляво от вратата имаше малък отвор. Ако стрелях точно, стрелата нямаше да докосне телената ограда. Запънах стрелата, вдигнах лъка, прицелих се, стрелях и…

… пропуснах.

Стрелата се отклони вляво и отскочи от оградата. Мъжът се сепна, обърна се и насочи фенерчето навън от базата. Лъчът му затрепери трескаво, но най-накрая ме намери.

В този момент изстрелях следващата си стрела. Този път тя попадна в целта.

Горе-долу. Вместо да прониже гърдите, стрелата се заби в гърлото му и той падна на колене и притисна с длани новата дупка в трахеята си. Хукнах към катинара и извадих шперцовете с треперещи ръце.

Тъкмо започнах да усещам пружините и да броя щифтовете, когато чух вратата на зеления фургон да се отваря със скърцане. На прага се появи мъж в бял лабораторен гащеризон и респираторна маска, овесена на врата. Направи крачка напред в мрака, но очите му още не се бяха адаптирали към липсата на светлина. След броени секунди обаче щеше да забележи мъртвеца, проснат на земята.

За частица от секунда се замислих дали отново да използвам лъка, но се отказах, тъй като видях, че мъжът е невъоръжен. Затова свих шепи, извърнах глава към дърветата и възпроизведох най-добрата имитация на вой на койот, на която бях способен. Съчетанието от виене и ръмжене постигна желания ефект. Мъжът се втурна нанякъде, без изобщо да се огледа, явно обезпокоен от присъствието на друг хищник.

Ослушах се напрегнато, тъй като знаех, че воят може да привлече внимание, но след няколко мъчително дълги минути не се появи никой и аз отново се заех с ключалката на катинара.

Десет минути по-късно успях най-после да го отворя. В началото проклетият механизъм ме подлъга, в резултат на което се наложи да коригирам отделните щифтчета, което не е лесно, когато ръцете ти треперят, а сърцето ти бие до пръсване. Зачудих се дали хирурзите в спешните отделения се чувстват по същия начин. В крайна сметка успях да отворя катинара. Изпитах искрено задоволство, когато механизмът изщрака, свалих веригата и се промъкнах през вратата.

Бях се справил с един от пазачите. Оставаха още трима. Не бях сигурен дали са променили схемата на патрулиране, откакто се спуснах по хълма. Невъзможно бе да разбера, тъй като нямах връзка със Зики. Налагаше да се справя сам, на сляпо. Както обикновено. Опипах трупа на пазача и открих микрофон, закрепен на ревера, слушалка в ухото и радиостанция на колана. Бързо ги свалих, напъхах радиостанцията и микрофона в джоба си, а слушалката пъхнах в ухото си. Пълно мълчание, което бе добре.

Завлякох тялото под зеления фургон, зарих кръвта с пръст и запънах нова стрела в тетивата. После притичах от сянка в сянка по протежение на хангара, където бях видял да влиза един от пазачите.

Приклекнах в един коловоз, приготвих лъка и стоварих с всички сили юмрук върху ламаринената стена. Металът прокънтя глухо и силно и завибрира по протежение на хангара.

Радиостанцията изпращя. Разнесе се самоуверен груб глас:

— Централа, тук Паркър. Статус: Бърк не отговаря на поста си при фургона на Алвис. Пратете Спенсър да провери какво става. Проверявам странен шум в северната част на склада.

Отвърна му женски глас, далечен, почти заглушен от пращене:

— Централа до Бърк, статус. — Няколко секунди по-късно повтори повикването: — Централа до Бърк, статус.

Женският глас изчака още малко, след което продължи:

— Паркър, десет-четири. Спенсър идва. Бърк е десет-седем. Бъди нащрек.

Чух тихия смях на Паркър.

— Десет-четири. Паркър, край на връзката.

Той продължаваше да се смее, когато заобиколи зад ъгъла, и да поклаща глава, покрита с плетена шапка, тъй като вероятно предполагаше, че опасностите, които се крият в тези планини, изобщо не могат да се сравняват с онова, срещу което се е изправял в миналото. Смехът му секна, когато едва не се набоде на острия като бръснач широк връх на стрелата, която бях запънал в тетивата. Бях пристъпил към ъгъла, бях се ослушал за стъпките му и бях приготвил стрелата.

— Изключи фенера — прошепнах аз.

Той се подчини бавно и го наведе към земята.

— Хвърли го!

Той изпълни заповедта.

— На колене — наредих аз и размахах лъка. Дланите ми започваха да треперят от силата на опън, която надвишаваше трийсет килограма. — Ръцете на тила.

Паркър се подчини неохотно и ме изгледа толкова хладнокръвно, дори презрително, че ме уплаши. Човекът срещу мен бе истински убиец. Трябваше да забия стрелата в гърлото му още в първия миг. Колебанието в подобна ситуация може да ти струва живота.

Ръката ми трепереше толкова силно, че отпуснах тетивата и посочих ръцете на Паркър.

Забелязах, че когато вдига ръце, прехвърля тежестта върху коленете. Разбрах какво се кани да направи. Вдигнах крак и се опитах да го изритам в челюстта. Той обаче се извърна в другата посока и скочи, в резултат на което изгубих равновесие.

Той се възползва от това, сграбчи единия ми крак и го дръпна рязко, а с другата си ръка посегна към оръжието.

Знаех, че извади ли пистолета, или ще ме убие, или ще сложи край на играта. Един изстрел, и мястото щеше да се превърне в разбунен мравуняк. Централата щеше да повика подкрепленията по радиостанцията. Зики може би щеше да ликвидира няколко, но аз нямаше да се измъкна с Джен. Затова пуснах стрелата, която полетя над главата на пазача и изчезна със свистене в мрака. Стиснах здраво лъка и замахнах към главата му, докато падах.

Силно опънатата тетива го удари в очите и той падна до мен. Протегнах ръце, дръпнах лъка надолу и тетивата се впи във врата му. Използвах коляното си като лост и придърпах лъка към себе си с цялата сила, останала в треперещите ми ръце, докато дървото изпука.

Пазачът се съпротивлява няколко секунди, но не успя нито да извади пистолета от кобура, нито да ме удари и притихна. Поех си дъх, захвърлих счупения лък настрани и се изправих. Проверих пулса му. Сърцето му биеше бавно, но стабилно. Не беше мъртъв, но определено го бях извадил от строя за определено време. Ослушах се за шумове откъм базата. Нищо необичайно. Само слабо прашене от слушалката на изпадналия в безсъзнание пазач. Извадих я и се заслушах.

— Централата до Спенсър и Флинт. Паркър подаде сигнал за тиха тревога. Следвайте инструкцията, подсигурете обекта.

Друг, дрезгав глас отвърна:

— Централа, тук Флинт. Край портата съм. Ще остана тук, докато ситуацията не наложи промяна.

Обади се и трети глас, запъхтян.

— Централа, тук Спенсър. Десет-четири, идвам.

Надпреварата бе започнала. Финалът бе фургонът на Джен, а сестра ми бе голямата награда.