Дадена дума

41

Върнах се до форда и подкарах отново към центъра. Спрях пред първата заложна къща, която открих. Тъкмо излизах от колата, когато телефонът иззвъня отново.

— Бар.

— Специален агент Питърс.

— Да?

— Няма следа от хората на Алвис. Агентите ми не са бавачки, Бар, а аз съм много нетърпелив човек.

— Изчакайте още един ден — казах аз с надеждата да спечеля малко време. — Дори да се наложи хората ви да работят на две смени. Въпросът не е дали ще се появят, а кога…

Вече пишех собствената си застрахователна полица, но исках Деб и Анджи да бъдат в безопасност, докато изиграя последния си ход.

— Каква е връзката ти с всичко това?

— Аз съм просто един съвестен гражданин, който разполага с полезна информация.

— Да, а аз съм Червената шапчица. Иззехме записите от няколко охранителни камери в Райфъл. Замесен си в престрелка на една бензиностанция. А сега и това…

— Убеден съм, че престрелката на бензиностанцията е свързана с наркосделка или война между банди. Аз просто се оказах на неподходящото място в неподходящото време.

— Както и да е. Прибрахме четирима от хората му.

— Както ви обещах.

— Обеща и още информация.

— Ще продължите ли да наблюдавате двете къщи заради мен? — попитах.

Отговорът на този въпрос бе особено важен. Можеше да ме излъже, разбира се, както аз бях сторил, но имах чувството, че е от праволинейните.

— Зависи. Правителствената охрана излиза доста скъпо. Как ще оправдаеш разходите?

— Добре, добре…

Съобщих му местоположението на нарколабораторията в Ледвил. Предупредих го, че може да не завари Алвис там. Всъщност бях убеден, че няма да го открие. Ланс беше прекалено умен, но след като бях открил мястото, очаквах там да има достатъчно доказателства, които да послужат пред съда, когато ченгетата го заловят. Питърс не ми благодари, просто затвори телефона.

В заложната къща извадих късмет. Старецът с потрепващото око, разположил се зад щанда с бижутата, носеше шапка с емблемата на Националната асоциация на притежателите на огнестрелно оръжие. Камуфлажната му тениска бе опъната до скъсване на корема, появил се след твърде много халби бира, а на единия му бицепс се мъдреше избеляла зелена татуировка с надпис Semper Fi. Винаги верни. Девизът на морската пехота. Изгледа ме, когато влязох, и посочи с два пръста към очите си, за да ми покаже, че ще ме следи да не свия нещо.

Прекарах в магазина повече време в сравнение с останалите клиенти, защото тук се чувствах комфортно. Много по-комфортно, отколкото в мола. Заложната къща бе пълна с използвани, дори износени вещи. Нищо ново, нищо опаковано в дебел прозрачен найлон. Само стоки, които бях виждал в Третия свят: купища видеокасетофони и касети, черно-бели телевизори, седла, детски играчки…

Взех едно поизносено яке от закачалката и отидох на гишето. Старецът продължаваше да ме следи с поглед. Попитах го за муниции за пушката и пистолета, а той ми отвърна, че не продава такива неща. Тогава споменах, че току-що съм се завърнал от бойни действия в чужбина, което не бе много далече от истината. Човекът изчезна в задната стаичка и се върна с две кутии патрони — калибър .375 в едната и деветмилиметрови в другата — и ги постави върху стъклената витрина. Платих в брой, без да задавам въпроси. Когато взех кутиите с патрони, забелязах, че витрината е пълна със заложени сватбени пръстени — златни халки за мъжете и пръстени с диаманти за жените. Това говореше доста красноречиво за състоянието на браковете в тази страна.

Подкарах надолу покрай реката и спрях под една стара топола на застлания с чакъл паркинг, където любителите на рафтинга пускаха лодките си във водата. Проследих как един мъж в добра форма, със сандали и широкопола шапка, разтоварва лодката си с помощта на симпатична блондинка с изрязани джинси. Използваха ръчни помпи, за да надуят лодката, като се редуваха, когато някой се измореше. Заредих оръжията и съжалих, че не мога да се пусна по реката заедно с тези двамата.

Бях започнал игра на изчакване, само дето никак не исках да чакам. Исках да действам, да продължа напред, да нараня някого. Исках да се понеса като огън в степта, да помета сухата трева, а пламъците ми да се издигнат все по-високи и все по-горещи, водени от милостта на вятъра. Докато стигна брега на някоя река. Страхувах се, че ще изгоря, ако спра да се движа.

Трябваше да убия два часа до шест и половина, затова, след като лодката се спусна по реката, слязох от колата, заключих я и тръгнах нагоре по течението. Забелязах едно място под моста, където реката образуваше вир, съблякох се по боксерки и скочих.

Студените кафяви води сякаш изсмукаха въздуха от дробовете ми. След като задишах отново, заплувах към средата на силното течение, оставих се реката да ме отнесе няколко метра по-надолу, после заплувах срещу нея. Благодарение на добрата си форма, силни, бързи загребвания и мощни ритници не й позволих да ме повлече по течението. Продължих да плувам срещу него и да се наслаждавам на парещите от усилието мускули и учестеното дишане. Усещането бе приятно, но знаех, че не мога да издържа дълго. Затова доплувах до водовъртежа, отпуснах се в него и се оставих на по-бавната вода да ме понесе в кръг.

Обърнах се по гръб, вперих поглед в дебелите клематиси, обгърнали брега и моста, и се опитах да не мисля за мама… за Али… или за Джен.

Не се получи. Нямаше как да се получи, защото някъде в калта под мен лежеше ръждясалия пистолет, който Джен бе използвала, за да пръсне мозъка на Пакстън. Докато тялото ми се носеше бавно по течението, умът ми се понесе към последните години, които бях прекарал в това градче.

Ченгетата ни притиснаха здраво. Не разполагаха с никакви доказателства: оръжие, свидетели, абсолютно нищо, което да ни свърже с тялото. Ние обаче имахме мотив. Дяволски добър мотив. Затова полицаите идваха всеки ден и понякога дори ни водеха в участъка. Отвориха стария случай, който социалните служби уж бяха приключили, и ни принудиха да заживеем у Деб с надеждата, че тя ще ни накара да проговорим. Ние обаче не споменахме нито дума за случилото се. Никой от нас не се огъна. Ченгетата останаха с празни ръце.

Двамата с Джен обаче се променихме. Преструвахме се, че нищо никога не се е случвало, което свърши работа за известно време, поне докато ченгетата продължаваха да слухтят около нас и да ни държат под око. Когато престанаха, бяхме принудени да се замислим върху онова, което бяхме направили.

Децата не са в състояние да понесат толкова много кръв и толкова тежка вина и това ни пречупи. Джен заряза гимназията, и то в последната си година. Започна да се мъкне с разни типове, които приличаха на статисти от филм за Дракула. И да използва всяка дрога, която минаваше през долината.

Аз също щях да напусна училище, ако не бях срещнал Мария, благодарение на която съхраних здравия си разум. Разбира се, доколкото един тийнейджър, в чието тяло бушува същинска буря от хормони, може да притежава здрав разум. Джен избяга и заживя с онези типове, които си слагаха черно червило за устни, а аз прекарвах по-голямата част от времето си у Хуан.

Когато наближи време да завърша, Мария вече не бе в състояние да ме предпази от демоните, които ме навестяваха нощем. Не можех да стоя на едно място трябваше да се движа, да видя планините, пустините, джунглата, морето… Затова се сбогувах с нея — тук, на брега на същата тази река — и напуснах страната.

Продължих да плувам безцелно и да се наслаждавам на силните дълбоки течения, които гъделичкаха краката ми. И да се опитвам да намеря отговорите на всички онези трудни въпроси, които не бях успял да разгадая. Явно се бях унесъл прекалено, защото не чух скърцането на автомобилни гуми по каменистия бряг. Не чух и затръшването на четирите врати на джипа, нито пък забелязах четиримата мъжаги в огромни бели тениски и груби памучни панталони, застанали до купчинката с дрехите ми. Видях ги едва когато се обърнах по корем и заплувах към брега. Но тогава те вече бяха насочили пистолетите си към главата ми.