Дадена дума

3

Слънцето се скри зад хоризонта, докато карах по междущатската магистрала към Клифтън. В огледалото видях как умореното старо кълбо се скрива зад скалите и пясъците, покрива главата си с виолетово-розово одеяло и накрая угасва светлината. Щеше да измине известно време, преди луната да заеме мястото му. Бях свалил и двата прозореца и усетих колко бързо пада температурата. Нещо съвсем обичайно за пустинята. Духаше прохладен въздух, който започваше да навява миризмата на река и да прогонва тази на отровния бензинов смог, който ме бе измъчвал през целия ден.

Светлините на града искряха в мрака по-ярко от звездите и създаваха усещането, че светът се е обърнал с главата наопаки. Отбих от магистралата с подрънкване и проскърцване и спрях пред първия мотел, който се изпречи пред погледа ми. Беше оцелял от времето, когато пътуването с кола бе вълнуващо приключение. Дори името му напомняше за онази отдавна отминала епоха: „Странноприемница“. Фасадата бе покрита с тъмнокафяво дърво, а рекламна табела твърдеше, че мотелът разполага с всички модерни удобства като климатик и цветен телевизор. Такива места обичам.

Хуан звънна малко след като се бях настанил и разопаковал багажа си.

— Разпитах тук-там — заяви той. — Открих някои неща. Които ми напомниха защо съм решил да не се забърквам. Помниш ли по-големия ми брат Алехандро? Ръководи една банда в Клифтън. Продават предимно марихуана и малко метамфетамини. Доскоро използваше едно заведение на Еф Стрийт и „Сюзан“. Казва се „Избата“. Сещаш ли се? Както и да е, преди около година в града се появил някакъв гангстер, бял, с много горили, и прогонил Алехандро от „Избата“.

— Какво общо има това с Джен? — попитах аз, воден от неприятно предчувствие.

Замесех ли се в подобни неща, можех да се озова в затвора.

— Онзи тип изчезнал преди седмица. Последния път, когато го видели, бил в компанията на Джен.

— О! — възкликнах аз.

— Да. Всички го търсят. Прекратил е доставките на добри метамфетамини. Говори се, че щял да предложи нещо много по-качествено, но спрял кранчето, за да изостри апетита на клиентите, когато пристигне новата стока.

— И как се казва този тип?

— Не попитах. Не исках да навлизам в подробности, след като нямам нищо общо с това.

— Значи да започна от „Избата“, така ли?

— Така каза Алехандро. Големият шеф е изчезнал, но заведението се държи от по-малкия му брат, който продава марихуана. Когато разполага със стока, разбира се. Алехандро предлага да поговориш с барманката, красива брюнетка на име Али Мартин. Но внимавай.

— Познаваш ме — отвърнах му. — Винаги внимавам.

— Много добре те познавам. Затова те предупредих да внимаваш. Гледай да не стъпиш в гнездо на гърмящи змии, че някоя може да те ухапе.

— Добре, добре.

— Още нещо — продължи Хуан. — Чопо излезе неотдавна и идва насам, за да помогне на брат ми. Знам, че вие с него сте имали вземане-даване преди години. Може да се съгласи да ти помогне.

— Ясно, Хуан, благодаря. И кажи на…

— Да, да, ще й кажа. Гледай да не загазиш!

Той затвори.

Половин час по-късно влязох през главния вход на „Избата“. Посегнах под якето си, първо отдясно, после отляво, за да се уверя, че петнайсетсантиметровият ми касапски нож „Грийн Ривър“ и компактният ми 40-калибров пистолет са на местата си. Пристъпвах бавно, за да могат очите ми да привикнат със сумрака. Барът миришеше на урина, плесен и вкисната бира. Долових и още нещо: острата, парлива миризма, която се носи около наркоманите. Тя ми напомни за долнопробните кафенета в Боливия, където местните идваха след края на смяната, за да прочистят гърлото си от прахоляка, който се вдигаше при сушенето и стриването на кокаиновата паста. Ако прокълнатите души имаха миризма, тя щеше да бъде досущ като тази в „Избата“.

Барплотът вдясно заемаше цялата дължина на помещението, а покрай него бяха наредени дванайсет стола, на пет от които седяха мъже. Вляво имаше няколко маси, една от тях играеше ролята на възглавница за трима души, които сякаш бяха предали богу дух, но всъщност спяха. Барманката, красива млада жена с конска опашка, крещеше нещо на мъж, който се бе облегнал на бара. Той се отдалечи гневно и се върна на мястото си.

Четиримата, които заемаха останалите столове, се намръщиха заплашително, когато минах покрай тях и седнах. Барманката се престори, че не ме забелязва. След като изчака известно време, за да покаже на четиримата на чия страна е, тя дойде при мен и взе поръчката ми. Канадско уиски с евтина бира. Моят вариант на коктейл „Бойлмейкър“.

Четиримата се размърдаха по местата си, развълнувани от нещо. Очите им шареха из помещението, а самите те се стряскаха от време на време. Явно им се привиждаха паяците по стените и хора молци по ъглите. И четиримата наркомани бяха бели, слаби и високи. И приблизително на една възраст. Всичките бяха облечени с широки ризи и торбести панталони, а бейзболните им шапки бяха завъртени настрани. Говореха бързо, накъсано, а жестовете им напомняха зле усвоено бойно изкуство. От време на време поглеждаха към мен, сочеха ме и започваха да се подхилкват или направо да се заливат от смях. Единият се изплю в краката ми. Усмихнах се, кимнах и вдигнах чашата с уиски.

Тримата на масата явно се завръщаха от „дългата разходка по луната“, както любителите на метамфетамина наричаха времето, което бяха прекарали надрусани. Бяха положили глави върху мършавите си ръце, а един от тях дори изхърка.

— Вие ли сте Али? — попитах барманката, която сваляше някаква бутилка от най-горния рафт, за да избърше дебелия слой прах върху нея.

— Може би.

— Познавате ли момиче на име Джен Бар?

Тя се усмихна по начин, който ми подсказа, че знае много неща. След като върна бутилката на мястото й, отвърна:

— Може и да я познавам. Ченге ли си?

Запретнах ръкавите на ризата, за да й покажа белезите и татуировките.

— Да ти приличам на ченге?

Тя се засмя.

— Всички имат татуировки. Дори ченгетата.

Нямаше какво да възразя. Когато напуснах страната, единствено моряците, рокерите и затворниците се татуираха. А доколкото бях успял да видя след завръщането ми, всички — включително баби и внуци — бяха започнали да се татуират.

— Пет пари не давам за закона — отвърнах. — Аз съм просто един брат, който търси сестра си. Джен.

— Трябва да попиташ собственика — каза тя и се подсмихна странно. — Той е отвън, пуши, но ще се върне скоро. Може и да я познава.

— Нещо против да седя тук и да чакам?

— Както искаш.

Останах на стола си, продължих да отпивам от уискито и да чакам.

— Кой е собственикът? — попитах, след като пресуших чашата си.

— Брент. Но всички го наричат Спайк.

— Спайк? Бодливия? — Името ми се стори по-подходящо за булдог от анимационен филм.

— Да. Получи прякора, когато спря да пуши и започна да се боцка. — Тя имитира забиването на спринцовка във вената. — Глупаво име. Много му подхожда.

— Ясно.

Или наистина вярваше, че не съм полицай, или мразеше шефа си. А може би и двете.

Тя отиде до касата, раздруса празния буркан за бакшиши, изгледа първо четиримата нерваци, а после и мен. Взе парцала и започна да бърше барплота, като се приближаваше към мен.

— Брент не обича непознати да идват в заведението му и да задават въпроси — каза тя. — Това не е място, където човек може да получи отговори.

Кимнах, без да издавам тревогата си, но наистина започвах да се притеснявам. Загубих прекалено много време тук. Очаквах да задам няколко въпроса, да открия някаква следа и да тръгна по нея. Ловът на хора е несравнимо по-досаден от лова на животни, защото изисква прекалено много разговори, в което хич не ме бива. Отпих от бирата си, настроих се за дълга вечер в „Избата“ и се замислих за всичките онези долнопробни барове, които бях посещавал през годините.

Али продължи да бърше барплота, върху който имаше разлят алкохол.

— Познаваш я, нали? — попитах а.

Тя скръсти ръце и ме удостои с презрителен поглед, който ми подсказа, че е достигнала лимита си от досадници за деня. Изражението обаче й отиваше.

— Може би трябва да попиташ него — каза тя и погледна над рамото ми.

Обърнах се и видях нисичък тип с пепелява коса. Предположих, че е съдържателят, който се е върнал в бара, защото е забравил нещо. Мъжът прекоси енергично помещението, като ускори крачка, когато ме видя. Беше със зелен панталон и кафява тениска, която му бе прекалено тясна. И на двете му ръце имаше следи от спринцовки. Изпука с кокалчетата на ръцете си, при което златният ролекс на китката му подскочи.

Кой си ти, по дяволите? — попита той с висок и гневен глас.

— Ти трябва да си Спайк — повиших на свой ред глас аз.

— Не отговори на въпроса ми, задник. Това е нещо като частен клуб. Няма място за външни. Ще ми кажеш кой си и защо си тук, след което ще си вдигнеш задника от този стол или ще те…

— Казвам се Клайд Бар — представих се аз и отместих стола няколко сантиметра назад. — Търся някого и мисля, че ти можеш да ми помогнеш. Да те черпя ли една бира?

— Не, не искам никаква глупава бира. И не разговарям с ченгета.

Това с ченгетата започваше да ми омръзва.

— Не е ченге, Брент — обади се Али. — И ако си ми ядосан, не си го изкарвай на него. Човекът търси сестра си.

— Млъквай, кучко, никой не те е питал! Ще се разправям с теб, когато приключа с него! — закани се Спайк. Или Брент.

— Внимавай какво приказваш — заявих аз. — Но тя е права. Не съм полицай и търся сестра си Джен. Познаваш ли я?

— Може би. Не беше ли онази кучка, която брат ми…

Не издържах, скочих от стола, хванах устатия глупак за врата и го запратих в най-близката тапицирана колона. С периферното си зрение забелязах, че четиримата от барплота се втурват към мен. Бях забравил колко бързо могат да се движат някои хора, когато са надрусани с метамфетамини.

Затова фраснах Спайк с юмрук по ухото, завъртях го и го запратих в краката им. Той залитна, просна се на земята и препъна трима от тях. Те също паднаха. Четвъртият, който се движеше като надрусан с бензедрин, прескочи Спайк, хвърли се срещу мен и се опита да ме просне с дясно кроше. Направих крачка встрани и му нанесох страничен удар с ръба на дланта по оголения врат. Когато започна да се свлича, стоварих отворената си длан върху лицето му и забих коляно в ухото му. Наркоманът рухна на земята в мига, в който другите трима започнаха да се надигат.

Бяха бързи, но не достатъчно. Посегнах назад, грабнах чаша за шотове и я счупих в слепоочието на най-близкия нападател. После поставих длан под брадичката на следващия, повдигнах го от земята и го блъснах към останалите. Последният нападател пристъпи предпазливо към мен. Приличаше на кечист, опитваше се да ме подмами с лъжливи удари и да ме сграбчи като борец, ако му предоставех подобна възможност.

Аз обаче не му я предоставих. Престорих се, че ще му нанеса дясно кроше, но спрях ръката си тъкмо когато започна да се навежда, след което го ударих с левия си лакът. Той се завъртя леко, а аз пристъпих напред, стоварих юмрук върху тила му и го проснах отново на земята. Спайк вече се надигаше от пода, макар и с много усилия. Притискаше ухото си с длан, затова стъпих рязко върху коляното му. Все едно смачках кен от кока-кола. Нещо изпука и Спайк изгуби съзнание. От останалите никой не бе в състояние да се изправи.

Върнах се на бара, седнах и отпих глътка бира. Али стоеше безмълвно с облещени очи. Не можеше да откъсне поглед от проснатите на земята мъже.

— Ще повикаш ли ченгетата? — попитах аз и кимнах с брадичка към телефона, монтиран на стената зад нея.

Вместо да отговори, тя се засмя. Не беше момичешки кикот, а нещо като радостно изхилване. Поклати глава и каза:

— Не, по дяволите! Тук непрекъснато стават побои. И ако някой заслужава да отнесе един хубав бой, това са точно тези мръсници.

Като се изключи гласът й, заведението бе потънало в относителна тишина: от време на време се разнасяше похъркване от онези тримата, задрямали на масата, или охкане от някой от мъжете на пода.

Допих бирата си и се поколебах дали да не си поръчам още една, но се отказах. Попитах Али:

— Трябва ли да си тръгвам, или мога да ти задам няколко въпроса?

Тя се облегна на барплота и ме изгледа изпитателно. Помълча няколко секунди, после отсече:

— Давай!

Изобщо не приличаше на наркоманите, които се събираха в „Избата“. Те бяха бледи и мършави, а тя имаше слънчев загар и изглеждаше в отлична форма. Нямаше и следа от обичайните симптоми, съпътстващи употребата на метамфетамини: втрисане, скърцане със зъби, кожни обриви.

— Не ползваш стоката, която продават тук, нали?

— Не — заяви гордо барманката. — Тук съм само защото Брент плаща добре, а аз трябва да плащам твърде много сметки.

Поради някаква причина това ме накара да почувствам, че е на моя страна. Продължих да й се възхищавам. Имаше дълга черна коса, събрана отзад, и носеше сив суичър и джинси. Никакъв грим, никакви бижута, не че имаше нужда от тях. Хуан бе подценил красотата й.

— Значи познаваш Джен. Виждала ли си я? — попитах.

Тя кимна.

— Редовен клиент е. Идва през деня. Работи нощем. Винаги съм се чудила как се е опазила да не я уволнят. Въпреки че, ако работиш като чистачка, едва ли ги е грижа дали си пияна или дрогирана. А може да използва боклуците, които Брент продава, за да стои будна нощем.

Кимнах, макар да ме заболя, когато осъзнах, че Джен се е върнала към стария порок. Но поне се опитваше да работи.

— Чух, че последния път, когато е идвала тук, е била с някаква важна клечка.

Али се обърна и се запъти към задната част на бара. Реших, че разговорът ни е приключил, но тя се върна с нова бира. Посегнах към рулото с банкноти, но тя махна с ръка.

Аз черпя. За това, че разчисти боклука. Дори да означава, че трябва да си търся нова работа.

— Познаваш ли онзи тип, с когото са я видели? — попитах и отпих от бирата, която не бях поръчал.

Настъпи тишина, докато Али решаваше какво да сподели с мен и какво не. Надявах се да бъде по-откровена. В края на краищата двамата с нея нямахме нищо общо с отрепките на пода.

Накрая след още няколко секунди тя каза:

— Ланс, братът на Брент. Небезизвестният господин Алвис. Сестра ти беше тук последния път, когато Ланс ни удостои с присъствието си. Почерпи я няколко питиета и си тръгнаха заедно, но не им обърнах внимание, защото имах много клиенти. Направихме оборот от два бона за час и нещо, а аз изкарах триста долара от бакшиши. Оттогава не съм виждала нито Ланс, нито Джен.

— Имаш ли представа къде са отишли? Къде може да са сега?

Али поклати глава.

— Не. Но сестра ти или има ужасен вкус по отношение на мъжете, или е загазила здравата.

— Защо смяташ така?

— Не си ли чувал за господин Ланс Алвис?

— Ако бях чувал, нямаше да задавам глупави въпроси — отвърнах й. — Кой е той?

— Наистина не си ченге — заключи тя и кимна одобрително. — Ланс е човекът, към когото се обръщаш, когато ти потрябва нещо за пушене, смъркане, боцкане. Мрежата му обхваща три щата и продължава да се разширява. Говори се, че този мръсник е ръководил частна охранителна фирма в Ирак, а когато се върнал и видял с какво се занимава Брент, решил да смени професията. Ланс е несравнимо по-добър бизнесмен от малкия си брат. Някои казват, че в щата едва ли има по-голям доставчик от него.

— Вярваш ли им?

— Ако съдя по това, което съм виждала, да. Където и да отиде, го придружават трима-четирима от приятелите му, все яки мъже със заплашителни погледи. Целите са в белези и гледат лошо като теб. Пръскат пари като конфети на парад. Сигурна съм, че преди месец пребиха някого в офиса отзад. Джубоксът гърмеше, но въпреки това чувах писъците.

Кимнах. Брент се размърда, изохка и заплака.

— Трябва ми чаша вода — казах аз.

— За какво ти е?

— За да я излея върху Спайк и да го събудя. Искам да му задам няколко въпроса за брат му.

Али поклати глава, при което конската й опашка се полюшна между раменете й.

— Едва ли ще има полза. Ланс го държи настрана от бизнеса. Дава на Брент достатъчно дрога, за да пълни заведението и да изкарва по някой и друг долар. Но дори тогава стоката минава през посредник. Ланс е прекалено умен, за да се докосне до дрогата или парите. Никой не знае какво точно прави Ланс или къде ходи, освен може би мацката, с която се движи в момента.

Извадих банкнота от сто долара и я плъзнах по бара.

— Бакшиш — казах й. — Ще поостана в града, ще се опитам да науча нещо повече за Джен. Ако чуеш нещо или ако Спайк откачи, когато се съвземе, и се опита да направи някоя глупост, позвъни ми. — Записах й телефонния си номер върху картонената подложка за бира и се надигнах. — Да ти помогна ли да затвориш?

Мъжете продължаваха да лежат на пода, но някои вече започваха да се размърдват. Али въздъхна, прибра стотачката и подложката и поклати глава.

— Изглеждат ми доста зле. Ще се наложи да повикам линейка.

Тя отиде до касата, извади две двайсетачки и ги прибра в джоба на джинсите си.

— Ще изчакам пет минути, след като си тръгнеш, и ще повикам линейка.

Протегнах ръка и тя я стисна изненадващо силно за жена.

— Клайд Бар.

— Чух. Имаш пет минути.

Беше време да си вървя. Тя затвори чекмеджето на касата, тръгна пред мен и отвори вратата.

Озовах се на потъналата в мрак в улица. Подкарах към мотела, като не преставах да се възхищавам на хладнокръвието на това момиче. Предположих, че е виждала какви ли не гадни типове и още по-гадни случки. Когато човек се е спуснал в ада и се е върнал, сцената, в която някакъв едър тип пребива шайка наркомани, вероятно може да се нарече обикновен работен ден.