Дадена дума

29

— Ставай, Бар! По дяволите, ставай! Трябва да тръгваме!

В различни моменти от живота си съм бил прегазван, премятан, пробождан, прострелван, пребиван. Обикновено се бях съвземал сравнително бързо. Сега обаче, докато лежах на земята и гледах Зики, изведнъж ми хрумна, че може наскоро да съм преминал онази невидима граница към средната възраст, тъй като напрежението, свързано с проникването в базата, елиминирането на пазачите и мъкненето на Джен нагоре по склона, ме бе оставило без капка сили. Хайде, Клайд, стегни се, упрекнах се аз.

— Добре, добре — отвърнах на глас. — Ставам. Помогни ми да пренеса сестра ми.

Двамата със Зики я хванахме под мишница и я отнесохме до конете. Приливът на адреналин ми помогна да се справя със задачата.

— Какво й има, по дяволите? — попита Зики, докато мъкнехме Джен сред скали и дървета.

— Хапчета — отвърнах аз с надеждата това да е всичко.

Наведох се под един клон, но видях как Зики оглежда сестра ми похотливо.

— Въпреки това изглежда добре — отбеляза той. — Радвам се, че я измъкна, но какво друго откри там? Някаква награда за твоя приятел?

Време беше да сваля картите.

— Обърнах фургона с главата надолу, за да открия парите на Ланс — отвърнах аз. — Уви, не намерих нито мангизи, нито дрога.

— В такъв случай си ми длъжник и аз държа да ми платиш — заяви заплашително Зики.

— Ще ти се изплатя до последния цент, не се притеснявай. Мъчениците като мен си плащат задълженията — отвърнах с усмивка.

— Умреш ли, няма да получа нищо — оплака се Зики.

— В такъв случай трябва да остана жив, нали?

В отговор Зики се изплю на земята.

Али проследи с поглед как домъкнахме Джен и я оставихме на земята до конете.

— Божичко — изохка тя и коленичи до нея. Прошепна нещо в ухото й и миг по-късно се върна с раницата ми. — Помогни ми, Бар — каза тя.

След което извади риза, панталон и яке. Помогнах й да облечем отпуснатата Джен в по-топли дрехи и я положихме върху меко легло от листа в подножието на едно дърво.

Няколко секунди по-късно вече стоях на ръба на скалите и оглеждах внимателно базата с помощта на бинокъл. Не видях патрули. Нито камиони, които да се връщат. Не чух и прашене по радиото, за което бях забравил. Захвърлих слушалката и микрофона в храсталак от арония.

Зики застана до мен и попита:

— Дали са открили, че Спящата красавица е изчезнала?

Поклатих глава.

— Не ми се струва вероятно.

— В такъв случай да се махаме от тук. Сестра ти може да е в безсъзнание, но конете стават неспокойни. Мога да взема Джен на коня ми, ако искаш.

— Не, ще я сложа на седлото при мен. Не я докосвай!

Зики се усмихна, обърна ми гръб и тръгна към конете и момичетата.

Минута по-късно извика:

— Качвайте се! — и яхна жребеца си.

Али ми помогна да кача Джен на седлото пред мен, после се върна при коня си и го възседна с усилие. Потри очи и ми кимна в знак, че е готова. Потеглихме в тръс по обратния път.

Конете се движеха бързо въпреки неравния терен, както правят всички, когато знаят, че се прибират у дома. Очите на Джен бяха полузатворени. Несъмнено бе силно дрогирана. В момента нямаше никакво значение дали някой друг бе причината за това, или тя сама си го бе причинила. Трябваше да използвам цялата ми останала енергия, за да я държа на седлото, докато конят пристъпваше по стръмните горски пътеки между дърветата. Главата й бе клюмнала безпомощно, тъмната й коса се бе разпиляла и не можех да направя нищо повече от това да крепя и двама ни.

Когато обгърнах ръце около кръста й и я прегърнах по начина, по който го бях правил в детството, изпитах съвсем различно чувство — доказателство, че и двамата не бяхме деца, при това отдавна, от много години. Това усещане обаче върна спомена за моя дълг към нея, за причината да се отзова на обаждането й.

Двамата с Джен наблюдавахме Пакстън в продължение на цяла година след смъртта на мама. Копелето рядко напускаше дома на родителите си, а когато го правеше, отиваше пеша до магазинчето на ъгъла, за да си купи бира и цигари. Всеки път, когато го зърнех, скрит зад някой ъгъл, ограда или кола, скърцах със зъби от ярост. Бях доволен, че ченгетата не са го открили, тъй като исках тъкмо аз да съм човекът, който ще види как Пакстън издава последния си дъх.

Този гняв ме караше да се стремя да стана по-едър, По-силен, по-умен. Онова лято приемах всяка черна работа, която успеех да открия. Колкото по-тежка, толкова по-добре. Пренасях бали слама, мъкнех чували със зърно, работех по строежи, не отказвах никой труд; който укрепваше мускулите ми. Всеки ден пробягвах по три километра. В библиотеката прочетох всичко за бойните изкуства, което успях да открия.

На следващата есен, когато реших, че най-сетне мога да се справя с този тип, Джен ме взе с колата и отидохме до дома на Пакстън. Той излезе от къщата към девет. Знаехме по кой маршрут ще се прибере. Никога не го променяше. Джен паркира на една пряка, а аз я накарах да обещае да не излиза от колата каквото и да се случи.

Изправих се срещу мръсника в един изоставен парцел, пълен с изсъхнали брястове, високи бурени и прокъсани найлонови чували. Припомних си парчето арматурно желязо, с което ни налагаше, припомних си как изглеждаше мъртвото тяло на майка ми върху окървавения под. Получи се мощна смес от гняв, адреналин и страх, която едва не ме заслепи и ме разтрепери по-силно от мъртвите листа по дърветата. Когато ме видя, Пакстън се засмя.

Остави стека с бира и амбалажния плик и продължи да се смее. Смехът му угасна, когато се втурнах към него с нож в ръка. Блокирах удара му, който се оказа напълно предвидим, и забих ножа шест пъти в корема му. После той ми го отне. Добре си спомням броя на намушкванията — шест, — защото за това време той ме удари три пъти, преди да падна. Моите удари бяха два пъти повече, нали? Само дето не можех да стана. Последният от трите удара ми бе счупил нещо и аз не можех да се изправя на крака.

Пакстън се изплю върху мен, притисна корема си с ръка и се наведе да вземе ножа.

Тъкмо щеше да го направи, когато прогърмя изстрел и задната част на главата му се пръсна.

Извърнах се и видях Джен да стои на тротоара в края на запустелия парцел и да стиска пистолет. И да се усмихва доволно.