Дадена дума

25

Върнах се в лагера двайсет минути по-късно с четири изкормени и почистени мармота. Слънцето бе започнало да се скрива зад върховете, което означаваше, че разполагаме с около час дневна светлина, но не исках Зики да се върне преди мен и да остане сам с Али.

Докато ловувах, си припомнях трудни моменти от детството, тревожех се за Джен, връщах се към случки от престоя ми в Африка и Южна Америка. Пустошта действа така — в състояние е да те върне много по-назад в миналото, отколкото цивилизацията. Това именно е причината онези от нас, които прекарват по-голямата част от живота си в уединение сред пущинаците, да полудяват.

Али бе домъкнала цял дънер до огъня и бе седнала върху него. От време на време хвърляше сухи клонки в пламъците. Видя изражението ми и веднага разбра къде съм.

— Трудно ти е да останеш в настоящето, а, Бар?

Свих рамене и нанизах мармотите на пръчка. Седнах на дънера до Али и пъхнах мъртвите животинки в огъня.

— Кажи ми какво си мислиш — започна тя.

— Че съм видял твърде много лоши неща. И се каня да видя още.

Али кимна.

— Това е още една причина да останем в настоящето и да живеем ден за ден. Огледай се, Бар. Погледни дърветата, птиците, конете… Заобиколени сме от такава красота, но няма да можеш да й се насладиш, ако затънеш в миналото или се тревожиш за бъдещето. Може никога да не я видиш отново.

— Не ме разбираш правилно — отвърнах й аз. — Искам да приключа с това. Да видя сметката на Алвис и да прибера сестра си у дома. Колкото повече време минава, толкова по-голяма става вероятността да не успея.

— Няма смисъл да се тревожиш сега. Не бива да правиш друго, освен да се фокусираш върху вечерята.

Свих рамене и се замислих дали да не запаля цигара. Прогоних тази мисъл и обърнах месото върху огъня.

— Странно — отбеляза тя и наруши тишината. — Двамата с Ланс не сте чак толкова различни.

— Това не е нито забавно, нито вярно.

— Добре, може да не е забавно, но ми се струва интересно. Но е вярно, че и двамата мачкате всичко по пътя си. Наумите ли си нещо, не се спирате пред нищо, за да го постигнете. Няма значение кой ще се изпречи на пътя ви. Единствената разлика между вас е, че Ланс мисли изцяло за бъдещето, интересува се единствено от това да направи империята си колкото се може по-голяма. Интригите и убийствата са неговият начин да се изкачи на върха. А ти… ти си затънал в миналото и непрекъснато гледаш назад.

Имаше логика в думите й. Имаше обаче и още една разлика. Аз постъпвах правилно, а Ланс — не.

Али видя изражението ми и побърза да продължи:

— Не твърдя, че не си прав или че не бива да го правиш, Бар. Понякога… когато човек е толкова опасен като Ланс, е необходим друг, също толкова опасен, който да премахне заплахата. Това си ти.

В този момент в лагера ни се върна Зики, нарамил наниз с шест мармота. Засмя се, когато ме видя да седя на дънера, и преброи животните, които бях донесъл.

— Аз печеля — обяви той и окачи улова си на един клон.

Порови в кошовете, извади съдовете за готвене и се залови да приготвя вечерята. Ухили ми се и каза:

— Не можеш да ме победиш в нищо, Бар!

Свих рамене и поставих ръка на кръста на Али. Тя не се отдръпна.

Останахме край огъня и вечеряхме доволно, а после дневната светлина започна да отслабва и звездите заблестяха в нощното небе. Поставих по-голям дънер в огъня, който да гори и да ни топли през цялата нощ.

— По-добре ли се чувстваш тук? — попита Зики.

Наистина се чувствах по-добре, затова се усмихнах. Звездите, свежият дъх на борове, студеният чист въздух прогониха страховете от утрешния ден и недоверието ми към Зики. Не можех да се отпусна истински, но той беше прав.

— Тук е много по-красиво, отколкото край границата.

Зики се изплю в краката ми и попита:

— С какво се занимаваше, след като излезе?

Изтрих мазните си длани в панталона.

— Навън съм едва от две седмици. Прекосих границата с Тексас близо до Джаспър. Помогна ми онзи тип, с когото се запознахме в Тихуана. Купих пикапа му и потеглих на север. Направих опит да се свържа със сестрите ми, но само Джен искаше да има нещо общо с мен. Знаеш останалото.

— На север ли ще отидеш? Там е доста студено.

Кимнах.

— Но ще бъде приятен контраст след джунглата и онази прашна яма в пустинята, в която бяхме затворени.

— Търсиш ли си работа? — попита Зики и втри мазнината от мармотите в мустаците си, за да завърти краищата им нагоре.

Поклатих глава.

— Ще се опитам да стоя далече от цивилизацията, поне за известно време. Може да стана трапер, да се установя някъде, да кача някой килограм. Не искам да се забърквам в повече конфликти. Този ми е последният. Дните ми на наемник са преброени.

— Жалко. Можех да ти намеря работа по тези места.

— Работата, която имаш предвид, е прекалено опасна. Не искам да се върна в затвора. Ти също трябва да се замислиш за това, освен ако не ти е харесало зад решетките.

— Внимавай, Бар! Правя каквото си искам. Никой не ми казва какво да е то. Дори ти!

Не ми допадна насоката, в която поемаше разговорът ни.

— Това беше съвет. Не се сърди.

Едното око на Зики потрепна. Плъзнах ръка в джоба на якето. Али се намеси:

— Ей, момчета, не се карайте.

Настъпи тишина. Не се чуваше никакъв звук освен пукота на клоните в огъня. Зики се отпусна и аз извадих ръка.

— А ти, госпожице? Каква е твоята история? Как се събра с този загубеняк? — попита Зики и изплю тютюнев сок в пламъците.

— Всъщност не е толкова лош… — отвърна Али.

— Благодаря — казах аз.

— … за лузър — довърши тя.

— Благодаря — повторих аз, този път с помръкнал ентусиазъм.

Зики се засмя. Този път смехът му прозвуча искрено, не беше обичайното му налудничаво хихикане, а идваше от корема.

— Не отговори на въпроса ми. Как се запознахте? Какво, по дяволите, видя в него?

— Казах ти и преди. Помогна ми да се измъкна от една каша. Освен това исках да напусна града. Бар пътуваше в моята посока, затова се присъединих към него. Така се озовахме тук.

— Да бе, да — отвърна Зики. — Обзалагам се, че не е било толкова просто. Добре, щом не искаш да споделиш с мен край огъня, когато е най-подходящото време да си разкажем подобни истории, нека аз ти разкажа как се запознах с Клайд Бар.

Зики се изправи, направи знак с ръка да го изчакаме минутка, след което изчезна в мрака и се върна с бутилка ръжено уиски. Отпи голяма глътка, подаде бутилката на Али, която отказа, и я връчи на мен. Аз също отпих голяма глътка. Не исках Зики да говори за мен, но още по-малко исках да направя опит да го спра. Върнах му бутилката.

— На юг от границата, близо до Хуарес, има голям затвор. Бях там от две години, гледах си живота и не се забърквах в неприятности, когато един ден чух страшна суматоха в централния двор. Това всъщност не е двор като в американските затвори, а прилича по-скоро на търговска уличка в Хуарес с магазини и сергии. Винаги кипи оживление, винаги става някаква бъркотия, но един ден врявата бе по-силна от обичайното.

Затова оставих Библията, която четях в този момент, и слязох долу да видя какво става. Проправих си път с лакти сред тълпата от мексиканци, събрала се около няколко типове, които се млатеха зверски. Бяха се вкопчили един в друг, сякаш това бе олимпийски финал и те се биеха за златния медал. Трима огромни мексиканци, от онези, които по цял ден не правят нищо друго, освен да вдигат тежести и да позират пред огледалото, се биеха с мръсен брадясал тип.

Въобразяваха си, че вече е паднал в ръцете им, тъй като го бяха притиснали в ъгъла на оградата, но тогава той направо откачи. Божичко, момиче, трябваше да си там и да го видиш! Последва вихрушка от удари с лакти, юмруци, колене. Приличаше на побъркана горила, на която някой току-що е откраднал банана. Приличаше на брадато торнадо. В един момент и тримата се озоваха проснати на земята и започнаха да пъшкат като крави в родилни мъки. Беше страхотна гледка.

И тогава може би десетина други мексиканци се нахвърлиха срещу Брадатия. А те бяха въоръжени с ножове. По това време аз не правех нищо, стоях си на мястото, зяпах боя и се възхищавах на грингото, а после си казах, че ние, англосаксонците, трябва да си помагаме. Затова извадих два ножа от ботушите и се втурнах напред. Започнах да мушкам и ръгам. Хвърлих единия нож на брадатия тип, опряхме гръб в гръб и продължихме да се бием с мексиканците. И знаеш ли докога? Докато те не се озоваха на земята целите в кръв, а други пожелаха да заемат мястото си. После се появиха надзирателите с техните щитове и палки. Заключиха ни с Брадатия в карцера за една нощ. Не си казахме нито дума, само си кимнахме и легнахме да спим.

На сутринта ни пуснаха и отидохме в килията на Брадатия. Той разполагаше с малък апартамент, с истинско легло, книги, купешки алкохол. Изпихме бутилка мескал. Сещаш ли се, правят го от кактуси и слагат по един червей във всяка бутилка? Празнувахме факта, че сме живи. Тогава го попитах за какво е било всичко. И знаеш ли какво ми отговори?

Зики отпи дълга глътка от бутилката и извърна поглед от мен към Али. В очите му играеше весело пламъче.

Али поклати глава. Приведе се напред с широко разтворени очи. Явно й беше интересно.

— Каза, че се опитал да помогне на Лефти! На Лефти! Проклетият Лефти беше едно сакато хлапе, когото всички тормозеха. Беше свикнало. Всички го правеха. Този глупак обаче, дето се нарича Бар, реши да се опълчи на целия затвор заради някакъв тъп инвалид, на когото дори не му пука дали ще го пребият или не. Нали разбираш, беше свикнал.

Зики отпи нова глътка.

— Затова го попитах защо, по дяволите, постъпва толкова глупаво. А Клайд вече се бе накъркал. Изсипа червея от бутилката право в устата си, сдъвка го и подхвана някаква история за Африка. Толкова често виждал да се отнасят с жените и децата, сякаш не са хора, че започнал да им помага. Така се забъркал в разните му там граждански войни само защото на някои хора им е писано да са жертви. И аз се напих, но нищичко не разбрах от обясненията му. Дори когато бях трезвен.

Нали разбираш какво се опитвам да кажа? Кой го е грижа за някакви си негри? Продължих да го слушам, но не можах да повярвам някои от нещата, които ми разказа. Толкова беше объркано. Зачудих се как се е измъкнал жив, а той ми отвърна, че е извадил късмет. Трябва да призная, че е извадил невероятен късмет. — Зики замълча, пое си дъх, после отпи отново. Погледна Али и продължи: — Та ето с какъв човек си се събрала. Най-големият късметлия и най-големият глупак, когото някога съм срещал.

— Съгласна съм — отвърна Али.

— Благодаря — казах аз.

Вперихме поглед в огъня и замълчахме, всеки от нас потънал в собствените си мисли. Зики продължи да пие и да гледа към звездите. Али ме погледна отново. Този път видях в очите й нещо като възхищение. Но пък можеше и да е онова чувство, което човек изпитва, когато срещне трикрако куче на улицата. Поместих се по-близо до нея на дънера. Тя не се отдръпна. Седяхме тихичко под звездното небе и слушахме пращенето на огъня и шумоленето на вятъра сред листата на трепетликите, докато сънят не ни призова със силата на песента на сирените.