Дадена дума

31

Половин час по-късно, когато бялото слънце започна да се спуска ниско над хоризонта, намерих мястото, което търсех. Изкачихме нисък хълм, заобиколен от назъбени варовикови канари, които оформяха естествена стена, наподобяваща тази на порутен замък. Открих само едно място, откъдето можеше да се влезе и излезе. На самия връх, в центъра на откритото пространство, заобиколено от каменната стена, се виждаха преспи сняг, изпъстрени с трева и маргаритки.

Оставих коня си пред каменния пръстен и заявих:

— Ще изчакаме тук. Надявам се да се появи, преди да се мръкне. В противен случай ще лагеруваме и ще го чакаме на сутринта.

— Добре — отвърна тихо Али. — Ще взема конете.

Макар уморена и уплашена, тя бе готова да помогне, вместо да говори. Осъзнах колко много завися от нея.

— Благодаря.

Развързах Джен и я вдигнах от седлото. Хванах я под ръка и заедно прекосихме тесния отвор в сиво-белите скали.

Положих я на едно по-сухо място и я попитах дали е добре. Не ми отговори, само измърмори нещо със затворени очи. Седнах до нея и взех ръката й в своята. Беше студена, но тя не се опита да я дръпне.

Али дойде при нас. Бе преметнала раници и на двете си рамене. Захвърли ги в краката ни, после се отпусна тежко до Джен, чието красиво лице и матова черна коса бяха покрити с капчици пот.

— Трябва да запалим огън — каза Али.

Станах и отидох да събера дърва. Преди да се отдалеча, извиках:

— Ще й правиш ли компания? Моля те.

Али завъртя театрално очи и отвърна:

— Че какво друго мога да правя?

Заслизах по хълма, като заобиколих онези сенчести места, където топящият се сняг бе направил почвата кална и хлъзгава, и започнах да събирам сухи борови клони за огъня. Беше лесна задача и ми помогна да подредя мислите си. Спомних си една книга за дзенбудизма, която бях прочел в Найроби. В нея се твърдеше, че простият физически труд е най-добрият начин да съхраниш ума си спокоен. Като почистване на нива от камъни, пренасяне на вода, насичане на дърва… Според книгата тези дейности помагали, защото карали човек да се чувства добре и давали незабавен резултат.

Събрах цял наръч сухи клони, но нещо ми подсказваше, че ще ми трябват още. А може би клоните, които бях помъкнал, не бяха достатъчно големи или сухи. Навлязох в гъстия храсталак под боровете, продължих да разговарям със себе, да вдигам клон след клон, да ги оглеждам, а после да ги хвърлям на земята. В един момент разбрах, че само протакам, отлагам момента, в който да се завърна в импровизирания ни лагер.

Не исках да се връщам. Там имаше хора и тези хора щяха да започнат да ме разпитват. Е, поне един от тях. Щеше да мине известно време, преди Джен да бъде в състояние да говори. Тук, долу, нещата бяха прости. В крайна сметка обаче се затътрих неохотно нагоре по хълма. Време е да си вземеш лекарството, Бар.

Когато се озовах на двайсетина метра от лагера, ги чух да разговарят и изпуснах дървата от изненада. Какво, по… Бързо събрах клоните и продължих към заобиколения от скали хълм.

— Не разбирам защо си тук — казваше Джен. — Брент също ли е тук?

Али й отговори, че Брент го няма и че това е дълга история.

— А къде е Клайд?

— Тук съм, сестричке — отвърнах аз и влязох в лагера.

Оставих клоните на земята и се заех да стъкмя огъня: подредих най-малките съчки във формата на вигвам, а около тях нагласих по-големи клонки така, че да заприличат на колибка. Джен поклати бавно глава.

— Клайд, как успя… исках да кажа… съжалявам. — Тя прокара пръсти през косата си. — Всичко ми е като в мъгла. Кажи ми… кой беше този Зики?

Погледнах към Али. Тя не извърна очи.

— Ще ти обясня по-късно, когато си в безопасност. За момента съм доволен, че действието на това, което са ти дали, започва да отминава. Какво правеше в базата, Джен? Какво искаше от теб Алвис? Защо те държеше упоена?

— Беше кошмар — отвърна Джен. — Помня Ланс и питиетата, които ме почерпи. Прояви интерес към работата ми. Следващото, което помня, е, че се събудих в една хотелска стая. Пазеха ме. Ланс ме принуждаваше да вземам хапчета. Изплюх някои от тях, после се измъкнах и ти се обадих. Един охранител обаче ме хвана и натика хапчетата в гърлото ми.

— Свързано ли е с някакъв взлом? — попита Али.

Докато чаках Джен да отговори, поднесох запалката към клонките. Пламъците ги погълнаха лакомо и запълзяха към по-големите клони. Огънят бавно се разгоря, а аз се отпуснах уморено на земята и опрях лакти в земята.

Джен поклати бавно глава, черните й коси се разпиляха по лицето.

— Взлом ли? Да, може би. Искаше нещо от мястото, където работех… трябваше да проникне в главния склад. Чакаше смяната ми да започне след… два дни? Кой ден сме днес… И после…

— Къде работиш? — попитах аз, впил поглед в пламъците.

— В един склад на Министерството на енергетиката край Джънкшън. Чистя там…

Стори ми се логично. Правителствена сграда, вероятно добре охранявана. А като служител тя имаше достъп до цялата сграда.

— Какво иска Лаис от този склад? — попита объркана Али.

Джен промърмори нещо, после притисна слепоочията си с длани.

— Още съм като в мъгла. Свързано е с… свързано е с някакъв химикал. В бидони. Големи черни бидони. Използват ги за почистване в урановите мини.

Измърмори нещо и клепачите й натежаха отново.

Братът в мен каза: Достатъчно! Тя беше прекалено уморена и упоена, за да я притискаме повече. Щяхме да научим повече, ако я оставехме да се наспи.

Докато бях събирал дърва, Али беше извадила оборудването ни за къмпинг. Взех спалния си чувал, дръпнах ципа и го разстлах до Джен. Когато очите й се затвориха напълно, просто я претърколих внимателно върху мекия плат. В съзнанието ми изскочи спомен от детството — Джен лежи на леглото си и прегръща големия плюшен тигър, който бе спечелила на панаира. Беше толкова отдавна.

Алис забеляза изражението ми.

— Добре ли си?

Кимнах.

— Денят беше дълъг.

— Още не е дошла на себе си — отбеляза Али, — но поне е жива. И ще се оправи. Ти изпълни обещанието си, Бар.

Зарових лице в шепи, после вдигнах глава и зареях поглед над пламъците, към мрака, който падаше около нас.

— Не сме приключили, докато не се отървем от Зики и Ланс. Разритахме гнездото и сега осите летят към нас.

— Какво ще правим?

Мислих няколко секунди.

— Най-лесно ще ни бъде да спрем Ланс. Някъде в гората зад нас си изгубих телефона. Трябва да използвам твоя. Ще позвъня на федералните агенти, които ни преследваха, и ще им кажа къде се намира лабораторията му.

— Звучи добре — отвърна Али. — Има само един малък проблем.

— Какъв?

— Телефонът ми остана в джипа.

— Защо не го сложи в чантата?

— Защото ти каза да взема най-важното. Освен това Зики спомена, че обхватът по тези места е много слаб.

— О! — отвърнах аз. — Добре.

Раницата ми лежеше до туфа трева близо до Али. Порових в нея и открих патроните и ловния ми нож. Затъкнах го в колана. Отне ми само минута да заредя пистолета и пушката.

Подадох пистолета на Али.

— Време е. Зики ще се появи съвсем скоро. Ще се покатеря на някоя от онези скали и ще държа мястото под око. От теб искам да останеш тук, между скалите, и да се грижиш за Джен. Ако Зики все пак се промъкне, застреляй го.

Тя кимна.

Погледнах сестра си — спеше, бълнуваше и потрепваше, също както когато беше малка. Обърнах се, взех пушката и отидох да потърся подходяща скала.