Дадена дума

33

Напрегнах се. Добре познато усещане изпълни тялото ми. Сърдечният ми ритъм се ускори, мускулите ми се издуха, от стомаха ми се надигна жлъчка и се превърна в пареща киселина.

Не за пръв път опираха нож в гърлото ми. Ако беше за пръв път, щях да се уплаша, вместо да се ядосам. Посегнах светкавично към ножа и притиснах ръката, която го държеше, към гърдите ми. Сетне дясната ми длан буквално полетя нагоре, повдигна рамото ми и принуди острието да напусне врата ми. Накрая се извъртях и измъкнах от хватката на лудото копеле, като дори го блъснах, преди да избягам.

Той обаче продължаваше да стиска ножа. А аз мразя ножовете. Първобитната алармена система в съзнанието ми писна оглушително, за да ме предупреди, че трябва да избягам, но не можех да я послушам. Нямаше накъде да бягам, а и не можех да изоставя жените. Ръцете ми потърсиха ремъка на пушката, но оръжието бе паднало от рамото ми по време на кратката схватка.

— Не биваше да стреляш по мен, омбре — изсъска Зики, докато стискаше здраво ножа и пристъпваше към мен.

Али явно бе чула суматохата, защото извика иззад каменните стени на лагера:

— Бар?

Пристъпих встрани и застанах между откачения ми противник и лагера. Извиках през рамо:

— Не мърдай от там, по дяволите! Грижи се за Джен!

Посегнах към моя нож, но не успях да го достигна, преди Зики да се усмихне и да скочи към мен с протегнато острие. Хвърлих се към него, сграбчих ръката с ножа и се опитах да забия лакът в главата му. Не успях да го ударя, но използвах собствената му инерция, за да го съборя на земята.

Това не бе игра, в която просто да си премерим силите и да се позабавляваме. Това бе животинска схватка, първобитна, дивашка битка, която включваше усукване, хапане, дращене, търкаляне… Зики продължаваше да атакува, а аз да стискам ръката му. Никой не отстъпваше, просто се държахме здраво, дърпахме и извъртахме, докато в един момент той успя да се освободи и да забие ножа в рамото ми. За щастие, мускулите ми бяха стегнати като камък от усилието и Зики ми нанесе съвсем повърхностна рана.

Стиснах едното му ухо, завъртях го и дръпнах. Почувствах как то се отделя от главата му като топла гофрета. Зики изпищя, аз изпуснах ухото, претърколих се встрани и скочих на крака.

Той се съвзе бързо, закрещя обиди и притисна длан към главата си в опит да спре кръвта, която се стичаше по лицето му. Другата му ръка държеше ножа, чието острие проблесна на лунната светлина, когато Зики започна да го размахва в полукръг. Изкрещя нещо по адрес на майка ми, че била представителка на най-древната професия, а после ми пожела да пукна и да горя в ада. Не го слушах какви ги приказва. И да исках, не можех да го чуя заради бученето на кръвта в ушите ми.

— Бар! — извика Али от лагера. Стори ми се, че гласът й идва от по-близо. — Не виждам добре, за да стрелям!

— Недей — отвърнах й. — Върни се при Джен!

Чух я да казва нещо, но тонът й подсказваше, че отново ще ми се наложи да й се извинявам. Извадих ножа си, поех дълбоко дъх и се приготвих за най-неприятния двубой.

По филмите никога не го представят както трябва. Показват двама мъже, които танцуват в кръг, като се нахвърлят периодично един срещу друг и пропускат на косъм от целта. За бога, дори състезателите по фехтовка не правят подобни неща. Те отбелязват точките си толкова бързо, че понякога човешкото око не е в състояние да улови движенията им. Затова във фехтовката използват електронни сензори.

Същото се отнася и за повечето двубои с ножове. Те са бързи, мръсни и кървави. Повечето промушвания се извършват с такава скорост, че нито окото, нито мозъкът успяват да ги регистрират. А най-лошото е, че в първия момент тялото дори не осъзнава, че е пронизано. Това се случва по-късно. Отначало имаш чувството, че си се одраскал или убол, а после — че се потиш обилно. Свеждаш поглед и установяваш, че одраскването или убождането е всъщност дълбока рана, а потта е кръв. По-късно, ако още си жив, започва да те боли, при това ужасно.

Беше прекалено тъмно, за да различа изражението на Зики, но бях сигурен, че ако можех да зърна лицето му, щях да видя, че се усмихва лудешки. Дори след като бях откъснал ухото му. Държеше ножа ниско, близо до бедрото си, когато каза:

— Добре, Бар! Последна схватка. Ти? Или аз?

Бях абсолютно сигурен, че съм участвал в повече такива двубои с ножове от него. Той обаче беше добър, а не исках схватката да се развие така, че единият от нас да се окаже мъртъв, а другият — полумъртъв. Затова реших да го излъжа.

— Ти — казах аз и се обърнах уж за да хукна обратно към жените.

Зики понечи да ме последва, а аз се престорих, че се препъвам и политам с ръце към земята. Той се втурна след мен с вдигнат нож, но аз го изритах силно в глезена и съборих. Приземи се тежко по лице, после се извърна по гръб и изохка. Скочих върху него, притиснах го към земята, блокирах ножа му с коляно, както ковачът приклещва врата на телето, когато го дамгосва.

Тук Холивуд допуска още една грешка. Не го приковах към земята, не му дадох възможност да окаже съпротива. Не направих опит за последен разговор, не му казах колко съжалявам, че се е стигнало дотук, не заявих, че искам отново да сме приятели. Не направих нито едно от тези неща, защото човек никога не постъпва така в реалния живот, когато някой се опитва да го убие. Особено с нож. Особено ако следващото, което противникът ти ще направи, след като те убие, ще бъде да изнасили сестра ти и приятелката ти.

Не, нямах време за подобни сълзливи мелодрами, просто го притиснах към земята, хванах с една ръка дланта му, която стискаше ножа, а с другата забих острието си във врата, в гърдите, в стомаха му… отново и отново. Докато спря да мърда, а аз останах без сили докато кръвта на човека, когото наричах свой приятел, не ме опръска целия и не започна да ми се гади. С него се бяхме били рамо до рамо, но дълбоко в себе си винаги бях знаел, че никога не може да ми бъде приятел. Защото бе изгубил душата си.

Надигнах се от тялото на Зики и седнах на твърдата земя. Изтрих окървавения си нож в панталона и изчаках сърцето и белите ми дробове да възвърнат нормалния си ритъм. След като тялото ми се успокои, след като ножът ми заблестя отново, след като гаденето ми отмина и след като почистих кръвта от дрехите си с помощта на пясък и листа, се върнах при трупа на Зики. Взех пистолета му и петстотин долара в брой от портфейла му. После изритах пясък върху лицето му.

Успях някак си да завлека умореното си, насинено и изтощено тяло до лагерния огън и жените. Джен продължаваше да спи, сгушена в спалния ми чувал до една скала край гаснещия огън. Али слезе от една скала и хукна към мен. Прегърна ме през кръста и ми помогна да стигна до огъня.

— Ранен ли си? — попита тя развълнувано.

— И по-добре съм бил — отвърнах аз, олюлях се и се отпуснах на земята.

— Зики?

— Мъртъв.

Чух въздишката й. После тя попита:

— Какво ще правим сега?

— Ще поспим.

— Не трябва ли да го правим на смени, в случай че някой друг ни проследи до тук?

Нямах представа кой би могъл да го направи. Зики познаваше мястото, познаваше и мен, затова не му бе трудно да ни намери. Съмнявах се, че някой друг би могъл.

— Ще поема първата смяна — казах аз. — Ела да ме смениш, когато се събудиш.

— Трябва да подремнеш първи, Бар. През последните два дни спах два пъти повече от теб.

В думите й имаше логика, но на моя страна бяха опитът и умението да боравя с пушката.

— Легни до Джен. Погрижи се да не се изгуби, ако й се наложи да отиде до храстите. Аз отивам на скалите.

— Тя понечи да възрази отново, но се предаде с прозявка.

— Добре. Но само няколко часа, после ще те сменя.

Кимнах и открих място между скалите, откъдето можех да наблюдавам пътя в далечината. Легнах по корем и прегърнах пушката. Всеки път, когато притворех очи, за да мигна, виждах кръв, а премигванията ставаха все по-чести и по-чести. Чух Али и Джен да похъркват тихичко и да мърморят нещо в съня си, чух шумоленето на тревата, полюшвана от бриза, и вдигнах поглед към звездите.

Само още няколко часа и щях да поспя.