Дадена дума

5

Показа се нисък спортен седан със затъмнени прозорци, който се движеше прекалено бързо към парка. Излязох от сянката на дърветата и махнах с ръка на Али, която тичаше към мен.

— Качвай се в пикапа и не мърдай от там — наредих й тихичко. — Ще се върна след минута.

Тя се поколеба за миг, преди да отвори дясната врата. Погледът й издаваше, че се надява на обяснение.

— Имаме гости — казах й аз.

— Бар, нека просто тръгнем.

— Тръгнем ли сега, ще ни последват и няма да ни оставят на мира. Ще се погрижа да ги изпреварим поне с малко.

— Сигурно са въоръжени.

— Аз също.

Докато тичах между храстите към паркинга, проверих пистолета в джоба си и обмислих как да го използвам. Реших да се прокрадна незабелязано. На около три метра от колата на Али приклекнах на едно коляно и се скрих зад разлистена топола. В краката си открих дълъг клон. Взех го и зачаках подходящия момент.

Синият седан мина бавно покрай белия ескорт на Али и спря. От колата слязоха трима мъже — двама от задната седалка, последвани от шофьора. И тримата бяха на по двайсет и няколко. Шофьорът, нисък, със зализана назад коса и гъсти мустаци, излая някаква заповед. Другите двама хукнаха към колата на Али, заобиколиха я и надзърнаха през прозорците. Ръцете и на двамата бяха свободни, но от време на време посягаха към коланите си. Шофьорът се завъртя бавно на място и огледа целия парк. Непрекъснато докосваше токата на колана си. Явно и той бе въоръжен. Но бе затъкнал пистолета си на място, което никога не бих използвал. Можеше само да се надява, че оръжието няма да гръмне по случайност.

В крайна сметка той се обърна към колата и се разкрещя на испански. Нареждаше на онези двамата да огледат наоколо, след което да претърсят парка. Те хукнаха, а шофьорът ги проследи с поглед. Стоеше с гръб към мен, а двете му приятелчета скоро изчезнаха от полезрението му.

Скочих и хукнах към него, като замахнах с клона още в движение. Шофьорът обаче се оказа нащрек и демонстрира отлични реакции. Обърна се и тъкмо измъкваше пистолета от колана си, когато дървото се стовари здраво върху врата му. Той падна на колене, но въпреки това се опита да насочи пистолета. Ударих го с клона по ръката. Пръстите му се разтвориха и изтърваха оръжието, а той се обърна и се огледа за приятелите си. Ударих го за трети път с клона, този път по ухото. Замахнах с две ръце и се завъртях, за да вложа повече сила. Нещо изпука и той се просна по лице.

Шумът от кратката ни схватка достигна до слуха на приятелите му и те хукнаха обратно към мен, точно както се бях надявал. Затичах се към реката, навлязох в храсталака и запълзях по корем до една пътека, която водеше към водата. Чух стъпките им, последвани от викове, които издаваха силен акцент.

— Къде отиде?

— Май че слезе към реката.

— Тоя тип преби Фернандо. Пипна ли го, мой е!

От храстите край пътеката изскочи скорец.

— Той ли е?

— Нямам представа! Нищо не виждам!

Тръгнаха по пътеката и минаха покрай мен с извадени оръжия — черни пистолети с полимерни ръкохватки, насочени ниско и готови за стрелба. Отидоха до самата река, огледаха брега, тръстиките и бурените, после се покатериха на нисък насип, който се издигаше на метър и половина над водата. Стояха един до друг, здраво стиснали пистолетите с две ръце, когато се втурнах към тях.

Хвърлих се върху тях, стиснал здраво клона на нивото на гърдите, блъснах ги и ги запратих в пенливите кафеникави води на реката. Главите им се показаха след секунди. Те размахаха ръце, но течението ги бе отнесло на петнайсетина метра. Чух ги да плюят вода, а после да псуват. Проследих как придошлата река ги отнася отвъд първия завой и ги скрива от погледа ми.

Върнах се бързо при колата на Али. Шофьорът продължаваше да лежи в безсъзнание, проснат по лице в прахоляка.

Метнах го на рамо, както правят пожарникарите, и го отнесох на брега, където го оставих да лежи. Събрах шепи, загребах вода и я плиснах върху лицето му. Нищо. Повторих и потретих упражнението, преди той да се свести най-после.

— Ти! — възкликна шофьорът и впери очи в мен. — Ще те убия! Къде е тя?

— Али? Замина отдавна. Нещо против да ми кажеш къде да открия Ланс?

— Нищо няма да ти кажа! — Мъжът се опита да ме заплюе, но не успя да събере достатъчно слюнка, в резултат на което по брадичката му се стече тънка струйка. Той постави ръка върху главата си и простена: — Къде са Диего и Хорхе? Как така още си…

Прекъснах го.

— Плуват към Мексико. Искаш ли да ги последваш?

Той присви очи, обмисли думите ми и възкликна:

— Копеле мръсно!

— Това не беше никак любезно от твоя страна, Фернандо. Да опитаме отново. Къде е Ланс? С него има едно момиче на име Джен, нали?

Направих крачка вляво, без да го изпускам от очи, и вдигнах от земята голям кръгъл камък. Той следеше действията ми и облещи очи.

— Какво ще правиш с този камък? Стига…

Пристъпих към него и вдигнах камъка над главата си. Беше лек и гладък, парче пясъчник, добре шлифовано от водите на реката. Фернандо вдигна ръце над главата си и се завъртя ту наляво, ту надясно в опит да се изправи. Скочих към него, замахнах с камъка и видях по предната част на джинсите му да се разлива тъмно петно. Запратих камъка в реката. Нямаше да ми каже нищо, затова го сграбчих за гелосаната коса и без да обръщам внимание на виковете му, го замъкнах към водата. Попитах го за последен път:

— Знаеш ли къде е Ланс?

Не ми отговори, задиша тежко, на пресекулки, захлипа и поклати глава.

Добре, все пак направих опит.

Хванах го за раменете и го плъзнах във водата. Въпреки раната на главата той се опита да изплува до брега, но не видях дали успя, защото течението побърза да го отнесе зад завоя. Върнах се при пикапа.