Дадена дума

12

Качихме се в новата кола и потеглихме на север по обходен маршрут. Отдалечихме се от депото за отпадъци, после се насочихме към хълмовете, които се мержелееха на изток, и се спуснахме към Райфъл. Аз седях зад волана, а Чопо се бе настанил до мен. Минахме покрай малки ферми, по чиито пасища се разхождаха коне и крави, после навлязохме в тесни каньони, осеяни с луксозни и не толкова луксозни вили. Колата на Чопо представляваше прекалено голяма мишена, затова бяхме взели от паркинга на Цезар един най-обикновен джип чероки.

Тръгнахме си, преди сирените на пожарните коли, полицейските патрули и линейките да изпълнят депото.

— Съжалявам за пикапа ти, човече — каза Чопо и наруши напрегнатата тишина.

Бе открил колата ми да догаря. Пламъците се издигаха на три метра, металът се бе разкривил, пластмасата пукаше и се топеше, а горещината не му позволяваше да се приближи. Бе открил две препълнени туристически раници и една по-малка, скрити недалече от пикапа, и бе използвал почти цялата си неимоверна сила, за да ги домъкне до джипа. Зачудих се как ли Али е успяла да ги скрие там.

— Не беше нищо особено — отвърнах.

Повече съжалявах за нещата, които бях оставил вътре: почти всичките ми нови топли дрехи, вещи, предназначени за живота ми в Юкон… Предполагам, че някои хора изпитват същите чувства, когато пожар изпепелява домовете им или фондовата борса се срива и те губят парите си за старини.

— Доста неща си натъпкал в тези раници — отбеляза Чопо.

— Може би. Благодаря ти за тях. Някакви следи от Али?

— Не. Бялото момче, което ни е предало, каза, че хората на Хефе са я отвели, нали?

— Точно така. Надявах се да лъже.

— Човек не лъже, когато кръвта му изтича на земята.

— Видял си и това, така ли?

Чопо кимна.

— Понякога можеш да бъдеш жестоко копеле.

Свих рамене.

— Животът на две жени зависи от мен.

Дълбоко в себе си обаче се питах дали всеки път, когато стигна толкова далече, не губя частица от себе си.

Навлязохме в Райфъл по лабиринт от тесни черни пътища. Разполагахме с адрес, но нямахме представа къде се намира. Съжалих, че не разполагам с телефон като на Али, с разните му там карти, но после се сетих, че бях взел телефона от хлапето, което ми бе дало адреса. Извадих го от джоба си и видях, че е нов модел.

— Ей, Чопо — попитах аз и му подадох апарата, — знаеш ли как да изкараш на дисплея някое от онези неща с картите?

— Нарича се приложение, Бар — усмихна се той и започна да натиска някакви бутони. — Готово! — обяви спътникът ми само след минута. — Открих Фър Корт. Продължавай напред, после първата вдясно.

Продължи да ме упътва, докато не излязохме на тесен път, северно от квартала на Хефе. Шосето вървеше от изток на запад и следваше подножието на хълм с южно изложение. Прекосихме сух овраг, който се спускаше право на юг от едно занемарено ранчо и навлизаше в задния двор на Хефе, ако, разбира се, адресът, който хлапето ми бе дало, беше верен.

Вече се смрачаваше и уличните лампи на върха на хълма хвърляха златисто сияние. Спряхме до изоставеното ранчо и изключихме фаровете. Хълмът, който ни отделяше от Фър Корт, бе покрит с хвойна, а в оврага бяха израснали няколко залинели тополи. Ранчото, хълмът и оврагът бяха единствените парцели наоколо, до които строителните предприемачи не се бяха докопали, за да ги застроят наново или да реновират старите постройки.

Чопо остана при джипа, докато аз използвах прикритието, което ми осигуряваха оскъдната светлина и тъмните сенки, за да огледам къщата. Не видях коли. Нито животни. Оградата бе порутена и последните следи в калта, които открих, принадлежаха на елен и хлапета с велосипеди. На един счупен прозорец висеше табелка, която прочетох, преди да се върна при джипа.

— Има ли някой? — попита Чопо.

— Чисто е.

— Как разбра?

— Проверих следите, ослушах се за шумове, използвах разни умения, които овладях в пустинята.

Чопо подбели театрално очи.

— Точно така — казах аз. — И табелата на прозореца, според която къщата е собственост на община Райфъл и е предназначена за събаряне.

Чопо се усмихна и попита:

— Ще се доберем до Хефе, нали?

— Чрез дъщеря му — отвърнах аз и слязох от джипа.

— И как ще го направим?

— Ще подлъжем дъщеря му да излезе навън и един от нас ще я хване. Другият ще го прикрива някъде от хълма с пушка. Ще я доведем тук и ще поискаме размяна.

— Смяташ ли, че ще свърши работа?

— Вероятно не, но не мога да измисля нищо друго.

— Това е отвличане, нали знаеш… само казвам.

— Да, но те започнаха първи.

Колко ли от най-глупавите постъпки в историята са били оправдани с тези думи?

Чопо кимна. Явно смяташе всичките ми планове за откачени.

— Как ще я подмамим извън дома й?

Замислих се за миг.

— Мога да отгатна коя кола отпред е нейната и да задействам алармата.

Чопо поклати глава.

— Може просто да използва дистанционното, а и кой знае дали изобщо има кола.

Нямах представа за какво дистанционно говори. Толкова много имах да наваксвам в областта на технологиите, но предпочетох да замълча.

— Имаш ли по-добра идея, господин Престъпен ум?

Чопо се замисли за миг, после каза:

— Ще използваме телефона на хлапето. — Извади от джоба си телефона с картите. — Нали момчето й е било гадже? Ще изпратим есемес от телефона му. Ще напишем, че иска да се срещнат тайно в задния двор.

Есемес? Това пък какво беше?

Чопо долови объркването ми.

— Господи Бар, все едно си дошъл от друга планета. Хората изпращат текстови съобщения с помощта на телефоните си.

Аз поклатих глава, а той ми показа търпеливо за какво става въпрос.

— Аха — отвърнах му.

Чопо предложи да отвлече момичето, докато го прикривам с пушката, затова отворих калъфа и се замислих за миг дали да използвам голямата „Холанд & Холанд“, калибър .375, или по-малката, калибър .22. Първата бе за лов на големи африкански животни — или за стрелба по хора, които не могат да бъдат спрени по друг начин, затова предпочетох по-лекото оръжие. Затворих калъфа и увесих бинокъла на врата си. После взех телефона на хлапето. Открих номера на приятелката му и показах снимката на Чопо. Той кимна и затъкна пистолета в колана си.

— Готов ли си? — попитах го аз.

Той кимна.

Прекосихме пътя и тръгнахме напред. Движехме се тихо и леко приведени. Спрях на петдесетина метра зад къщата и се скрих зад две големи хвойни.

— Ще чакам тук — прошепнах аз.

Чопо кимна и продължи бавно по склона, докато не се озова в подножието на оградата на Хефе. Аз легнах на земята и опрях в рамото си приклада на пушката. През оптичния прицел видях Чопо да вади пистолета си. Щурците свиреха силно в ухото ми, в далечината чух да се включва пръскачка в нечий двор. Без да свалям поглед от кръстчето в мушката, извадих бавно телефона си и натиснах бутона, с който изпратих съобщението, което бях написал по-рано. Изчаках няколко минути, изпратих го повторно и бях възнаграден, когато видях Чопо да се размърдва край оградата.

Както се бях надявал, дъщерята на Хефе излезе в задния двор. Ако не го направеше, нямах резервен план.

Останалото протече като в мъгла. Чопо се прехвърли през оградата, изрита здраво задната порта, бравата и изхвърча и той хукна надолу по хълма, метнал на рамо слабичко бяло момиче. Тичаше на зигзаг с огромни крачки, помъкнал пленницата си към мен.

През портата изскочиха двама мъже в костюми и хукнаха след него. Наблюдавах ги през оптичния мерник, видях ги да вдигат пушки и стрелях три пъти в бърза последователност. Единият мигом се свлече на колене и от гърдите му бликна кръв, затова насочих вниманието си към втория. Той успя да стреля, но аз натиснах спусъка още три пъти. Той падна по лице и се претърколи надолу по склона. Към този момент Чопо вече ме бе подминал, понесъл момичето, което не спираше да рита и пищи. Останах да наблюдавам задния двор още няколко секунди и когато не видях никой да излиза, хукнах след Чопо в мрака.

Докато тичахме през калта, събрала се на дъното на оврага, се зачудих какво, по дяволите, си бях въобразявал. Събитията се развиваха прекалено бързо и ескалираха до точка, от която нямаше връщане назад. Тук не беше Конго, Чили или дори Мексико. От гледна точка на закона това бе отвличане и убийство. От моя гледна точка ставаше въпрос за ответна реакция и средство за постигане на целта. Затова продължих да тичам приведен ниско и успях да настигна Чопо. Прозорците на съседните къщи започнаха да светват един по един.

Чопо отнесе момичето в изоставеното ранчо. Последвах ги и оставих пушката си на старата маса в кухнята. Прозорците бяха толкова мръсни, че бяха станали матови, а помещението миришеше на плесен и миши изпражнения. Единствената светлина идваше от фенерчето на Чопо. Момичето седеше на един разнебитен стол. Устата и ръцете му бяха завързани с тиксо. Не намерих сили да го погледна.

— Не можем да останем тук — заявих аз. — Съседите ще се обадят на ченгета. А и Хефе сигурно вече е повикал подкрепления.

Чопо кимна.

— Познавам една мацка, държи къща, в която отсядат наши момчета от Мексико.

— Да вървим тогава.

Погледнах най-сетне към момичето. Кафявите му очи бяха облещени от страх и започваха да се наливат със сълзи. Едва ли бе на повече от шестнайсет. Направих опит да се усмихна.

— Чуй ме, малката. Няма да ти направим нищо. Нуждаем се от теб, за да сключим сделка. Баща ти държи моя приятелка. Когато ми я върне, ще се прибереш у дома, без косъм да е паднал от главата ти. Ясно ли е? Кимни, ако ме разбираш.

Тя поклати глава нагоре-надолу, а раменете й увиснаха унило.

Събрахме нещата си, изведохме момичето навън и го настанихме на задната седалка, а багажа нахвърляхме отзад. Подкарахме бавно, отново по черните пътища и накрая се озовахме в паркинг за каравани, пълен с тунинговани спортни автомобили с ниско окачване и пикапи със скъсени каросерии и затъмнени стъкла. Чопо слезе и се запъти към един фургон. Затропа по тънката дървена врата и на прага й се появи огромна жена с кожа с цвят на кафе и пеньоар на цветя. Двамата размениха няколко думи, след което тя ни махна с ръка да влезем. Когато излязох от колата, жената угаси лампата над входа и мястото потъна в мрак.

— Нито дума, хлапе — прошепнах в ухото на момичето, докато го водех към фургона. — Всичко ще свърши много скоро.

То кимна и по бледото му лице потекоха сълзи.

Жената ни посрещна на прага и обгърна с едрата си месеста ръка раменете на момичето. Имаше кръгло лице с масивни челюсти и се усмихваше сърдечно.

Очите й обаче оставаха сериозни и в тях припламна майчинска грижа.

— Съжалявам за това, госпожо — казах аз. — Благодаря ви, че ни приемате след толкова кратко предизвестие. Ще се погрижите ли за нея тази нощ?

— Да — отвърна тя с дрезгав глас. — Няма проблем. Обичам гости. Вие също сте добре дошли. Можете да останете в едната стая, а аз ще наглеждам момичето в другата. Синът ми Хулио ще премести колата ви на сигурно място. Ако ви потрябва, той ще я докара обратно. Хулио!

В стаята влетя слабичко момче на не повече от седемнайсет. В ръцете си държеше айпод, а на врата си бе увесил слушалки. Майка му изкрещя нещо на испански и то хукна към вратата.

— Ще я взема с мен. Вие двамата останете тук.

Тя поведе момичето по тесния коридор, който тръгваше от кухнята. Месестата й ръка увисна на рамото му като огромен шал от целулитна плът. Заговори му тихо и успокоително:

— Всичко е наред, скъпа, това са някакви глупави мъжки истории. Те не разбират нищо. Ще те настаня в една специална стая. — Гласът й започна да заглъхва. — Ще бъдеш заключена, но ще разполагаш с всичко необходимо…

Двамата с Чопо седнахме край малката дървена маса. Фургонът бе доста стар, боята му бе опадала на обичайните места, но изглеждаше чист и поддържан. Всичко в кухнята бе измито неотдавна, чиниите бяха подредени, а масата — чиста. Отнякъде се появи пухкава жълтеникава котка, която се отърка в крака ми и измърка силно. Посегнах да я погаля и попитах Чопо:

— Коя е тя?

— Котката ли? Нямам представа. Що се отнася до нашата домакиня, името й е Нита. Леля е на един приятел. Помага да крием хора, понякога такива като мен, от ченгетата, друг път цели семейства от имиграционните власти. Доста е добра.

Кимнах. В този момент Хулио се върна и седна на единственото канапе в дневната, разположено точно срещу големия телевизор. Взе дистанционното и започна играе някаква видеоигра, без да ни обръща никакво внимание. Малко след това се появи Нита, затвори вратата след себе си и я заключи.

— Много е уплашена, но поговорих с нея и смятам, че ще се оправи. Искате ли да приготвя нещо за ядене? Изглеждате ми гладни.

Бях готов да приема предложението й. Свалих шапката си и я окачих на облегалката на стола. Чопо обаче каза:

— Не, благодаря.

— Добре, кажете ми, ако размислите. Стаята ви е първата вляво по коридора. Ако ви се допуши, излезте в задния двор. Потрябва ли ви нещо от колата, кажете на мен и Хулио ще ви го донесе, става ли?

Когато излязохме навън, Чопо попита:

— Искаш само Алвис, нали?

Той запали цигара и дръпна силно.

— Да. Ще направим размяната, а после ще потърся друг начин да го открия. Но ще го открия. Непременно. Сестра ми е при него.

— В такъв случай Хефе е мой.

Това не беше въпрос.

— Целият е твой — отвърнах му. — Не мисля, че ще измъкна някаква полезна информация от него.

Много ми се пушеше, затова си позволих да запаля една цигара. Само една. На следващия ден щях да ги откажа.

— Човече, те убиха Цезар! Прибави това към списъка с мръсотии, които направиха, откакто отнеха бизнеса от Алехандро, и ето ти война.

— Разбирам. Остави ме първо да измъкна Али, после можеш да правиш каквото си искаш.

— Тази chica означава нещо за теб, така ли?

Разбира се, че беше така. Но не бях мислил за нея по начина, който Чопо предполагаше. Е, признавам, че може и да бях мислил по този начин. Искам да кажа, че понякога поглеждах към нея и откривах, че ми е трудно да извърна очи.

— Така е — каза Чопо, който не се нуждаеше от потвърждението ми.

Смених темата.

— Виж какво, Чопо, днес вече два пъти пое риск заради мен. Няма да го забравя. Веднага щом направим размяната утре, ще те отърва от присъствието ми и ще ти дължа услуга, която можеш да поискаш по всяко време. Искам да го знаеш.

Чопо кимна. Тъкмо се канеше да ме попита какъв е планът за утрешния ден, когато Нита излезе на малката веранда и сложи край на разговора ни.

— Всичко наред ли е? — попита тя.

Отвърнахме й, че всичко е наред. Нита се прибра вътре, а ние допушихме цигарите си. После влязохме във фургона и се приготвихме за сън.

Спахме в свободната спалня, направо на пода, застлан с протрит килим, заобиколени от стени, покрити с олющени тапети на Спайдърмен. Чувствах се отвратително за това, че бях забъркал момичето, и се заклех да оправя всичко на следващия ден.

Но понякога Вселената има свои планове.