Дадена дума

14

Докато седях и чаках, чувах приглушените хлипания на Кейти. Бяха провокирани несъмнено от спомени за нейния приятел. Аз бях напрегнат до краен предел, защото отчаяно копнеех да видя Али, да се уверя, че е добре, но и защото се притеснявах за Джен. Дали вече бе научила, че брат й е тръгнал да я търси? Дали състоянието й се бе утежнило? С колко време разполагах, за да я намеря? Прекалено много въпроси оставаха без отговор, затова реших да се концентрирам върху размяната.

Наближаваше обед. Колата ни бе единственият малък автомобил на целия паркинг, но на север от нас боботеха двигателите на пет големи камиона. Съмнявах се, че Джеф ще изпрати хората си с някой от тях — горивото бе прекалено скъпо. Момчетата му щяха да се появят от изток, защото това бе единственият подход към паркинга. Щяха да слязат от междущатската магистрала №70, да се спуснат по детелината, да изминат триста-четиристотин метра между ракити и дървета, да продължат по брега на реката и да заобиколят тоалетните и информационния център.

Извиках картата на местността в главата си. Паркингът се намираше на запад от сградите, а езерото се простираше на запад от него. На север течеше река Колорадо, а на юг минаваше магистралата. Видях поне три стълба с охранителни камери и се постарах да спра по-далече от зоната им на видимост.

Предполагах, че хората му ще пристигнат с една кола, вероятно в компанията на Али, и ще спрат на паркинга, докато втора кола ще ги очаква някъде на отсечката между магистралата и бензиностанцията. Щяха да извършат размяната и да си тръгнат. Предполагаше се, че ще изчакаме малко и ще тръгнем към шосето и по пътя ще бъдем разстреляни от засада. Заемеха ли позиции от двете страни, щяха да ни направят на решето.

Щяха да приложат класическа техника за засада. Бях научил за нея от книгите, в които бях заровил нос като малък, а после я бях усвоил на практика на места като Кабинда, Фритаун и Хартум.

Слънцето грееше право над главите ни, отразяваше се в джипа и го нагряваше като канче със супа на огъня. Свалих прозореца си в мига, в който на паркинга навлезе синьо беемве и спря точно срещу нас. Погледнах наляво, зад джипа, към двуметровите треви, които заобикаляха езерото.

Чопо би трябвало да лежи там някъде и да наблюдава района през оптичния мерник на моята полуавтоматична двайсет и две калиброва пушка. Пълнителят й побираше двайсет и пет патрона, а тя стреляше относително безшумно и от близко разстояние можеше да повали поне няколко нападатели.

Разполагах с пистолета си, макар че, ако нещо се объркаше, нямаше да ми се наложи да го използвам. А ако нещо много се объркаше, можех да разчитам на голямата пушка отзад. В нея имаше само три патрона, но щеше да спре връхлитащ лос.

— Ето ги — казах аз. — Приготви се.

Кейти разкопча колана си, изтри сълзите си и оправи връзките на обувките си.

— Трудно ми е да тичам с тези обувки — каза тя и подсмръкна.

Телефонът й иззвъня в джоба ми и аз й го подадох. Тя проведе кратък разговор, който приключи с:

— Добре.

— Не забравяй плана.

Надявам се, че знаеш какво правиш.

Кейти слезе от колата.

Отиде до тоалетните и се облегна на сивата бетонна стена. Започнах да броя. Стигнах до двайсет, когато задната врата на беемвето се отвори от нея излезе Али. Дрехите й бяха измачкани, на лицето й имаше синина, но като изключим това, изглеждаше добре. Отправи се с бърза крачка към тоалетните, като едва се сдържаше да не хукне. Двете момичета си кимнаха, преди всяко от тях да се отправи към колата, която го очакваше.

Али първа стигна до джипа и скочи бързо на мястото до мен. Както очаквах, Кейти изобщо не бързаше да се прибере у дома. Когато се озова на два-три метра от беемвето, тя зави рязко и хукна обратно към тоалетните. Тичаше приведена на зигзаг. От колата веднага слязоха двама мъже; единият извади пистолет от кобура си под мишницата, а другият спринтира след Кейти.

Прицелих се в тичащия, но преди да натисна спусъка, Чопо вече започна да стреля с малката пушка. Оказа се, че е заел позиция по-близо до нас, отколкото бях предполагал, може би на двайсетина метра от джипа. Стреляше по мъжете, които се намираха на петдесетина метра от него, и натискаше спусъка с изумителна бързина. Прогърмя стакато от изстрели, което замлъкна само за миг, колкото Чопо да смени пълнителя. Онзи, който тичаше след Кейти, падна на земята, сви се на топка и застина. Момичето смени посоката и хукна към джипа.

Мъжът с пистолета отвърна на огъня и изпрати няколко куршума към тревата. Вторият откос на Чопо обаче го застигна и превърна лицето му в кървава каша. Тялото му рухна върху капака на беемвето. Кейти стигна до джипа и се качи вътре.

— Какво прави той? — изкрещя тя. — Мислех, че няма да убива никого.

В продължение на секунда единственият звук, който се чуваше, бе запъхтяният дъх на момичетата.

— Това му е работата, не мога да го спра — отвърнах аз.

Чопо бе прекратил стрелбата и над паркинга отново се възцари тишина. Е, почти. Шофьорите на камионите вече излизаха — едни от тоалетните, други от кабините — и започваха да крещят възбудено, да обсъждат оживено, да се чудят какво, по дяволите, става. От туристическия информационен център изскочи възрастна чернокожа жена, която говореше по телефона.

Време беше да тръгваме. Излязох от джипа и казах на момичетата да не мърдат от местата си. Чопо трябваше вече да е дотътрил задника си до нас. Но не беше. Затова прибрах пистолета в якето и тръгнах към високата трева. Тръстиките се издигаха над главата ми и пречеха да се ориентирам. Проправих си път към мястото, откъдето бях чул изстрелите, и зърнах ботуш.

Лъскав каубойски ботуш, който принадлежеше на Чопо. Хукнах с всички сили, доколкото ми позволяваше старата рана на крака, и приклекнах до него.

Чопо лежеше с лице в калта, а пушката ми бе захвърлена на сантиметри от ръцете, прострени високо над главата му. Имаше вид на човек, който е скочил, за да я хване, но е застинал във въздуха. Само че Чопо не бе скачал във въздуха. Под главата му се събираше локва кръв и когато се приближих, видях източника й.

Голяма кръгла дупка в предната част на врата и второ, още по-голямо, изходно отверстие на четири-пет сантиметра под основата на черепа. Явно бе улучен от случаен куршум. По дяволите! Още една ненужна смърт, вината за която бе изцяло моя.

Изправих се. Единственият начин да придам някакъв смисъл на смъртта му бе да си припомня, че той бе войник и това щеше да се случи рано или късно. Който нож вади… Същата съдба щеше да застигне и мен някой ден.

Оставих го да лежи на земята, оставих и пушката. Сбогувах се и тръгнах бавно към джипа, като се опитвах да не привличам внимание.

Когато се настаних зад волана, чух воя на сирените в далечината. Включих на скорост и напуснах паркинга през западния изход, след което поех по черен път, който следваше бреговете на езерото. Когато то остана зад гърба ни, изкачих стръмния, обрасъл с трева склон и излязох на магистралата. Веднъж стъпил на асфалта, потеглих право на запад и се слях с колите, насочили се към Гранд Джънкшън и градовете отвъд него.

— Коя е приятелката ти? — попита Али и кимна към Кейти.

— Дъщерята на мъжа, който те отвлече. Аз пък отвлякох нея, за да я разменя за теб, но тя не пожела да се върна у дома. Затова е тук.

— Страхотно, Бар! Станали сме и похитители!

Погледнах Али и осъзнах, че се опитва да запази самообладание, но все още не се е съвзела от нощта, прекарана у Джеф. Продължаваше да се озърта през прозореца ту наляво, ту надясно, вероятно се чудеше откъде ли ще дойде следващата смъртна опасност.

— Отпусни се — отвърнах тихо аз. — Сега си добре.

Тя се заклати напред-назад, сякаш се опитваше да убеди сама себе си, че съм прав.

— Какво стана с твоя приятел? — попита Кейти от задната седалка.

Включих автопилота, като го настроих на скорост с пет километра в час над максимално разрешената.

— Мъртъв е. Един куршум го е пронизал във врата.

— Какво ще правим сега? — продължи да пита възбудено момичето.

— Ще слезем от магистралата, в случай че устроят блокади. Не мисля, че ще го направят, но все пак… Надявам се да решат, че става въпрос за провалена наркосделка или за гангстерска война.

Али спря да се клатушка на седалката. Изглеждаше замислена, концентрирана върху ситуацията, в която се бяхме озовали.

— Ами ако някой от паркинга съобщи на полицаите описанието ни? Нямаше ли камери?

Вече бях анализирал този въпрос.

— Вероятно са заснели вас двете. Ако търсят някого, това ще сте вие.

— Чудесно! — възкликна Али.

— Виж какво, направих каквото трябваше, за да ти спася кожата. Полицията не знае нищо за вас, освен че сте две уплашени жени, които случайно са се озовали на паркинга.

Али като че ли се канеше да възрази, след което размисли и чертите й се отпуснаха.

— Да, добре… благодарна съм ти, че дойде за мен.

Продължихме в същата посока още петнайсетина километра, когато Али изведнъж каза:

— Отбий там!

— Защо?

— Трепериш целият — отвърна тя. — Освен това съм по-добър шофьор. Можеш да ме упътваш накъде да карам.

Беше права. Не бях забелязал, че адреналинът ми не е спаднал, а и честно казано, не бях кой знае колко добър шофьор. Затова слязох от колата, Али стори същото, а Кейти седна отпред. Щях да се возя сам на задната седалка и можех да изпъна крака. Когато Кейти се настани на мястото до шофьора и затвори вратата, Али се приведе към мен и прошепна:

— Отиваме в Ледвил.

— Защо?

— Ланс приготвя дрогата именно там. Един от онези идиоти с беемвето се изпусна пред мен. Спомена, че е бил там. Някакво място в горите край Ледвил, същинска малка крепост, скрита сред планините.

Почувствах се като хрътка, надушила следа. Осъзнах, че това е шансът ми да открия Джен.

— Браво! — похвалих я.

Когато лицето на Али не грейна така ярко, както бях очаквал, попитах:

— Ей, добре ли си?

Не я попитах как е накарала онзи тип да каже това.

— Да — отвърна тя и отвори шофьорската врата. — Удариха ме два-три пъти, но нямам счупени кости. Свалих един на земята в депото, преди да ме халосат по главата. Виж!

Тя ми показа ожулените си кокалчета на ръката.

— Браво — отвърнах аз и се излегнах на задната седалка на джипа.

— Къде отиваме? — попита Кейти.

— Бар? — изви въпросително глас Али и включи на скорост.

Засега не исках да отиваме в Ледвил.

— Тръгни на север. Ще заобиколим през планините, ще оставим нещата тук да поутихнат, ще качим Кейти на автобуса и ще тръгнем към мястото, което спомена.

Али кимна и отново се включихме във върволицата от тежки камиони и бели пикапи по магистралата. Когато джипът започна да гълта километрите, Али погледна към Кейти и се усмихна.

— Значи успя да се запознаеш с прочутия Клайд Бар, а?