Дадена дума

28

Не можех да хукна просто така през базата, без да привлека вниманието на пазача на портала. Затова свалих раницата, напъхах шапката си вътре и нахлупих тази на Паркър. Взех елека му и автомата с надеждата, че ако случайно се натъкна на четвъртия охранител, той ще ме вземе за Паркър.

Затичах се покрай фургоните, наредени от западната страна на базата. Раницата и автоматът подскачаха и ме удряха по гърба. Не след дълго видях светлината на зеления фургон. Насочих се право към него, сърцето ми щеше да изскочи от гръдния кош, белите дробове ме боляха, краката едва ме удържаха. Не мислех, че ще успея да поддържам това темпо, докато не видях Спенсър да тича от изток и да ми пресича пътя.

Не можех да го настигна. Тичаше на петнайсетина метра пред мен и изглеждаше в отлична форма — размахваше високо ръце, оттласкваше се с колене. Първата ми мисъл бе да спра и го прострелям, но знаех, че не бива да го правя, ако искам да измъкна Джен. А бях толкова близо.

Затова ускорих темпото и когато съкратих дистанцията на дванайсет метра, забавих и грабнах първия камък с размерите на топка за бейзбол, който ми попадна пред очите. Без да спра, подскочих и запратих камъка в човека пред мен. И се помолих на Господ да попадна в целта.

Като дете никога не бях хвърлял топка с баща ми. Никога не бях играл на бейзбол с приятели. Никога не бях гледал бейзболен мач, защото намирах този спорт за скучен. За разлика от бокса. Но бях прекарал безброй часове в хвърляне на камъни по какви ли не животни, за да си набавя храна, бях целил дървета и дупки ей така, за забавление. Намирах това занимание за по-примитивна версия на дартс. Посветиш ли му достатъчно време, тялото ти запомня движенията.

Всичко се случи като на забавен каданс. Проследих с поглед камъка, който полетя по права линия под звездното небе. Когато Спенсър свърна към фургона, той го удари в основата на черепа. Чу се тъп удар, пазачът полетя напред и се просна по лице.

Изтичах до него, изритах го набързо в слепоочието и хукнах към вратата.

Отворих я рязко, извадих пистолета и се завъртях в полукръг, като се оглеждах за още пазачи. Не видях никой. Помещението беше празно.

Затворих тихо вратата и огледах стаята по-внимателно. Малка лампа, захранвана с батерии, поставена на алуминиевата маса, хвърляше жълтеникава светлина върху евтиния мокет и наскоро боядисаните бели стени. До лампата лежеше недовършен пасианс. Отстрани бе оставен сгъваем стол за къмпинг, на който бе подпряна пушка „Ремингтън“, черна, с тактическо фенерче, прикрепено за цевта. В кутията до нея имаше спретната купчинка резервни пълнители.

Нито следа от Джен. В другия край на помещението, точно пред стола, бе разположено чисто ново лъскаво черно канапе. От мястото, на което стоях, можех да помириша неомачканата му кожа. В единия му край бе грижливо сгънато вълнено одеяло. И това бе всичко. В стаята нямаше нищо друго.

Не съвсем. В източната й стена имаше врата. Не я забелязах в първия момент, тъй като бе боядисана в същия цвят като стената и се сливаше с нея. Ако Джен бе тук, най-вероятно се намираше от другата страна на вратата.

А може би там имаше някой друг.

Натиснах дръжката на бравата — оказа се заключена, разбира се — и отстъпих крачка назад. Беше време да разбера кой се крие зад тази врата. Скочих напред и стоварих подметката на ботуша си близо до касата. Представих си въображаема точка на метър и половина от другата страна и се опитах да я достигна с ритник.

Вратата изпращя, но издържа. На втория ритник обаче се предаде и се отвори толкова рязко, че едва не се проснах на скъпия мокет.

Скъп. Думата изобщо не подхождаше на това място. Но въпреки това го описваше съвсем точно. Изчаках очите ми да привикнат с мрака и благодарение на оскъдната светлина, която достигаше от фенера в съседното помещение, установих, че всичко тук е скъпо. Имах чувството, че съм попаднал в луксозна хотелска стая: голяма спалня с пухени завивки, плосък телевизор на стената, планински пейзаж над леглото. А на нощното шкафче: будилник и две големи шишенца с хапчета.

Пристъпих напред, за да огледам що за лекарства са това. Прочетох името на лекаря, който ги бе предписал, и названията им — амбиен и либриум, — изписани с големи печатни букви. Имената нищо не ми говореха. Но фактът, че Джен не беше в тази стая, бе достатъчно красноречив. Това означаваше, че бях рискувал живота си напразно. Трябваше да изчезвам от тук, да се върна при останалите, да прегрупираме силите си, да измислим нов план. А мен никак не ме биваше в планирането.

Два звука ми попречиха да напусна мигом стаята. Два звука, които нямаше да чуя, ако не бях прекарал години далече от цивилизацията, но те бяха изострили сетивата ми и ми бяха помогнали да оцелея. Чух съвсем слабо похъркване и стъпки край фургона.

Похъркването идваше от тясната ниша между спалнята и стената срещу мен. Покатерих се върху леглото и надзърнах в нея, докато стъпките приближаваха фургона. Джен бе паднала от леглото и се бе свила на кълбо, доколкото това бе възможно в толкова тясно пространство. Изглеждаше остаряла и отслабнала, уморена, но спокойна.

Тропотът от стъпки премина в скърцане на врата, когато човекът отвън изкачи металните стъпала пред фургона.

Застинах на място и обмислих възможността да измъкна Джен и да я метна на рамо. Преди да се сетя за друг вариант, мъжът отвън отвори вратата на фургона и влезе.

— Ей, Бърк — прокънтя гласът му. — Още сме… — Пауза. — Бърк?

Оставих раницата на леглото, но задържах автомата, пистолета и черната униформа, които бях взел от Паркър. Поех дълбоко дъх и излязох в съседното помещение.

— Къде е Бърк? Кой си ти?

Не отговорих, а само се престорих на отегчен, отидох до стола и седнах на него.

Взех резервен пълнител от кутията и го прибрах в джоба си. Замислих се и преместих шестица пика под седмица каро.

— Готово! — възкликнах аз, докато се опитвах да открия петица купа, която да сложа под шестицата. — Дойдох снощи с Алвис. Повика ме заради повишеното ниво на опасност.

— О!

Това бе мъжът, когото бях видял по-рано, онзи с белия лабораторен гащеризон. Влезе вътре и се излегна на канапето. Беше от онези червенокоси мъже с бяла кожа, които бързо изгарят на слънце. Не бе извадил късмет от генетичната лотария и в други отношения — носеше очила и имаше бирено коремче.

— Къде е Бърк? Обикновено играем покер с него.

Свих рамене.

— Нямам представа. Заповедите ми са да наблюдавам жената.

Досадният тип разбра, че няма да станем най-добри приятели, и се надигна от канапето.

— Ще те оставя да я пазиш тогава.

— Аха — отвърнах аз, без да вдигам поглед от пасианса. — До по-късно.

Червенокосият отвори вратата и слезе по стълбите.

Върнах се в стаята на Джен, вдигнах я внимателно от пода и я сложих на леглото. Беше облечена с копринена пижама, тъмнолилава, с дълги ръкави и панталон. Изглеждаше добре, ако не броим тънката струйка слюнка, която се стичаше от устата й. Нямаше синини. Нито порязвания или ожулвания. Нямаше липсващи пръсти или гипс.

Беше слаба и бледа, но не повече от някоя популярна обществена личност, която прекалява с вегетарианската си диета. Пулсът й бе равномерен. Нещо в изражението на лицето й ми напомни за най-добрия ми приятел и довереник от детството и за момент изпитах онова болезнено усещане за загуба, което пронизва човек, когато осъзнае, че не може да върне времето назад и дори не е сигурен дали иска да го направи.

Заслушах се отново в шумовете около фургона. Нищо.

— Джен? — повиках я аз. Не последва реакция, затова повторих по-високо: — Джен…

Тя промърмори нещо и отвори едно око. Половин секунда по-късно отвори и другото. Погледът й се избистри. Тя простена:

— Ти дойде!

— И още как — отвърнах аз и наметнах раменете й с пухената завивка.

Хванах я под мишниците, изправих я и я обърнах към вратата. Джен се олюля, но аз я притиснах към себе си и я хванах здраво за лакътя.

Изведох я от фургона. Слязохме по стъпалата и прекосихме базата. Стигнахме вратата, която използваха за изхвърлянето на боклука. Заключих я след себе си и помъкнах Джен, като ту я влачех, ту я носех. Изкачих склона, запъхтян като антилопа, която току-що е получила слънчев удар. Най-сетне се добрах до Зики и той пое Джен от ръцете ми. Едва тогава осъзнах, че съм капнал от умора.

И се сгромолясах на земята до сестра ми.