Дадена дума

30

През по-голямата част от обратния път Джен остана в полубудно състояние благодарение на магическата сила на съвременната фармация. Само веднъж се съвзе достатъчно, за да регистрира присъствието ми и да промълви едва-едва: „Клайд?“.

Погалих я по косата и отвърнах:

— Тук съм, сестричке. Успях. Всичко ще бъде наред.

Още докато изричах тези думи, знаех, че не всичко ще бъде наред. Бях ядосал прекалено много хора, бях осуетил прекалено много планове, при това грижливо подготвени. Въпрос единствено на време бе някой да ми връчи сметката.

Докато стигнем до дома на Зики, бяхме принудени да слушаме история след история за тъпи туристи, тъпи ченгета и жени, достатъчно тъпи, за да прекарат нощта с него, които на сутринта побягвали с писъци. Тъкмо бе стигнал по средата на поредния епизод, когато силен порив на вятъра събори шапката му и той слезе да я вземе.

Възползвах се от случая, за да обърна внимание на Джен. Бе започнала да мърмори нещо, а очите й полепваха под клепачите. Повиках я отново, а тя прошепна името ми, затова слязох от коня, наместих я на седлото, качих се отново и обвих ръцете й около мен. Повиках Али.

— Какво има? — попита тя.

— Направи ми услуга, бръкни в чантата и извади едно дълго синьо въже. Искам да завържеш Джен.

Али откри въжето, което имаше клуп в единия край.

— Какво да направя с него?

— Завържи ни заедно през кръста. То трябва да я задържи на седлото, ако случайно отпусне ръце.

— Защо изобщо си взел подобно нещо? — попита Али, докато връзваше въжето.

— Ако искаш да знаеш истината, не бях сигурен дали няма да мъкнем труп със себе си. Радвам се, че не се стигна дотам.

Али въздъхна и кимна. После отиде при коня си и го яхна.

Прошепнах на Джен:

— Помниш ли, когато открадна мотора на онзи приятел на мама, Рийд?

Тя не отвори очи, но измърмори нещо, което можеше да мине за „да“.

— Искам да се държиш така, както аз се държах тогава. Когато започна да ме ръгаш с лакти и да крещиш, че ще ти счупя ребрата.

Мога да се закълна, че видях усмивка, и усетих ръцете й да ме стискат достатъчно здраво, за да се удържи на седлото. Смушках коня и го подкарах към Зики. Когато Попкорн направи първите крачки, изпитах облекчение, че Джен не падна.

Али, която яздеше зад мен, изглеждаше унила. Да не би да изпитваше същите опасения като мен? Нима наистина спасяването на човек от лапите на дявола беше толкова лесно? Скоро щяхме да разберем.

Конете ни изминаха в лек галоп оставащите километри и накрая се озовахме пред външната порта на ранчото на Зики. Продължих да не обръщам внимание на небивалиците, които той разказваше, тъй като се чудех какво да правя с Джен, когато се върнем в града. Определено не исках тя да се събере отново със Спайк и шайката му. Трябваше да й намеря ново жилище и…

Бях прекалено уморен и не забелязах навреме нито лендровъра, спрял до къщата, нито тримата мъже до него с автомати в ръце.

Иззад ровъра се появи сух жилав мъж с памучен панталон и риза с къси ръкави, застана до хората си и се усмихна самодоволно. Движенията му бяха самоуверени, дори арогантни. Имаше вид на човек, който дълбоко вярва, че светът му принадлежи.

Това бе същият манталитет, който бях наблюдавал у възгордели се африкански главатари, самодоволство, основано на власт и контрол и подкрепено от безмозъчни убийци. Сами по себе си въпросните убийци са слаби, но шайка от десетки такива слабаци вече става опасна.

Когато съзнанието ми осмисли случващото се, ръката ми посегна към пистолета.

— Недей — каза ми Зики и размаха .44-калибровия си револвер пред гърдите ми. — Остави на мен.

Въоръжените мъже ни наблюдаваха внимателно и държаха автоматите си в готовност.

Зики заговори пръв, навел дулото на револвера си към земята.

— Нали щяхме да се срещнем в града?

Сухият жилав мъж се засмя, по-точно, изхили се самодоволно и презрително. Когато го направи, Джен се напрегна и ръцете й се разтрепериха.

— Доверието не е най-силната ми страна — отвърна той. — Нали каза, че Бар ще е при теб? Дойдох да го взема. Твоето ранчо ми беше на път. — После поклати мрачно глава. — Разочарован съм, че си имал други планове, Алвис.

Значи този тип беше Алвис? Това беше лошо. Погледнах назад към Али, която изглеждаше силно уплашена.

Зики се размърда неловко в седлото си. Изглеждаше притеснен за пръв път, откакто го познавах.

— Планът винаги е бил да ви предам Бар. Но вие нарушавате уговорката ни — каза той и показалецът му се плъзна бавно към спусъка.

— Сега това е моята планина — отвърна Алвис. — Омръзна ми да ти осигурявам жени. Опасявам се, че няма да мога да те компенсирам за Бар, тъй като знам, че си му помогнал да нападне базата ми. Всъщност ти толкова ме разочарова, че стигнах до извода, че трябва да умреш.

Зики отстъпи крачка назад и насочи револвера си към Алвис.

— Никога не съм се страхувал от смъртта, но ти гарантирам, Алвис, умра ли аз, умираш и ти. Предлагам ти следното: ти се омиташ от тук, а аз те оставям жив.

Зад Алвис се разнесе подрънкване на оръжия и дулата на автоматите се насочиха към Зики. Алвис продължи да се усмихва.

— Насочи револвера си другаде. Аз ще взема Дженифър и Бар, а ти ще умреш.

Не ни оставаше много време. Стомахът ме присви, докато бързо обмислях възможностите да се измъкнем от тази ситуация.

Настъпи продължителна тишина, в която показалците на всички се присвиха около спусъците. В един момент обаче Зики се ухили.

— Добре — каза той и пусна револвера си на земята.

Познавах го добре и знаех, че трескаво обмисля нещо. Не се беше предал.

Алвис даде знак на хората си.

— Придружете онази красива барманка и господин Зики до купчината тор край плевнята. После ги застреляйте и двамата.

Той извади един глок, пристъпи напред и го насочи към главата ми.

Хората му дадоха знак на Зики, но се държаха на разстояние от него. Той отиде до коня на Али и изтръгна поводите от ръцете й. Когато задърпа кобилата й към плевнята, каза:

— Двамата с теб можехме хубавичко да се позабавляваме.

Погали Шийла по врата, сетне и Али по бедрото. Тя се опита да го изрита, но Зики се отдръпна и се засмя. Част от хората на Алвис също се разхилиха, докато следваха двамата към плевнята.

Положих усилия да дишам спокойно и да накарам сърцето си да бие по-бавно, докато стрелците на Алвис отвеждаха осъдените на смърт. Очаквах Зики да ми спретне някакъв номер, но не и това. Очевидно бе намислил да ме предаде от самото начало, но алчността му го бе подвела. Бе решил да изкара пари и от мен, и от Алвис.

Сега сметката щяхме да платим Али, Джен и аз. И самият Зики, разбира се.

Алвис постави едната си ръка върху юздата на коня ми, а с другата продължаваше да стиска пистолета.

— Последна цигара? — попитах аз.

Той кимна. Пресегнах се бавно и извадих цигарите и запалката от якето си.

— Благодаря — казах му, извадих цигара и я запалих.

— Жалко — възкликна Алвис и погледна за миг към плевнята. — Тъпият миньор вършеше добра работа. Въпреки безспорната си извратеност държеше туристите и ловците далече от земята ми. Извършваше разузнавателни мисии в тила на врага, ако предпочитащ да го кажем така. Нали и ти си вършил това някъде далече от тук?

Дръпнах от цигарата и свих рамене. Всеки път, когато Алвис кажеше нещо, Джен се напрягаше и ме стискаше силно през кръста.

— О, моля те, Бар. Двамата с теб правим едно и също. Просто аз съм по-добър.

Нямаме нищо общо, помислих си аз. Но си замълчах и продължих да пуша. Проследих с поглед как Али и конят й приближават плевнята, водени от онзи психопат.

— Знаеш ли, това ми достави удоволствие — продължи Алвис. — Тази война, имам предвид. Предполагам, че и ти си изпитал същото. Когато се върнах в страната, бях отегчен до смърт, но после започнах да развивам бизнеса, който онзи некадърен мой брат бе започнал. Сега се наслаждавам на същите неща, които вършех и там.

— Предполагам, че не си падаш по повредени коли? — попитах аз.

— Какво имаш предвид?

Посочих с цигарата.

— Онази спукана гума на твоя ровър.

Трикът бе съвсем елементарен и всеки глупак би се досетил. Но свърши работа. Алвис извърна поглед само за секунда и това ми бе повече от достатъчно. Забих цигарата в лицето му и искрящите червени въгленчета попаднаха в едното му око. Едновременно с това извадих пистолета от якето си, смушках коня в хълбоците и прегазих Алвис. Той не успя да стреля, не успя да помръдне дори, след като гърдите на коня го събориха на земята, а копитата го стъпкаха. Продължих в галоп към мъжете с автоматите.

Джен заби глава в гърба ми и изхленчи, но се хвана здраво за мен.

Видях в далечината Али да се размърдва. Отново замахна към Зики, като този път използва разсейването му, докато той се мъчеше да извади резервния си пистолет от елека, и го изрита здраво. Сетне дръпна поводите, смушка коня си и го пришпори към портата.

Отправих пет изстрела към хората на Алвис, видях един да пада, после стрелях отново, този път към Зики. Той ми отвърна веднъж, пропусна и стреля четири пъти към пазачите. Падна още един. Третият запълзя на четири крака към ровъра.

Алвис продължаваше да лежи на земята, без да помръдне.

Зики погледна първо към коня си, който, след като бе чул изстрелите, се бе отправил към пасището, после към мен. Отново стрелях към него, а той се наведе и затича към къщата.

Сетих се за пушките, които държеше там, затова смушках галопиращия кон така, че да пресека пътя на жребеца на Зики, сграбчих увисналите поводи и се насочих към портата с всички сили.

Намалих скоростта, когато стигнах на двайсетина метра от нея, и видях Али да я връхлита с коня си, в резултат на което двете й крила отхвръкнаха встрани. Тъкмо премина през нея, когато в далечината прозвуча автоматен откос и куршумите се забиха в един клон вдясно от мен.

Явно последният стрелец бе решил да отвърне на огъня. Браво на него. Завъртях коня си с коляно и извадих голямата пушка, калибър .375. Вдигнах предпазителя, прицелих се и стрелях към ранчото. Откатът бе твърде силен, но гърмежът бе направо оглушителен. Конят ми се уплаши, тръсна глава и хукна отново Джен продължаваше да се държи здраво.

Овладях Попкорн, но едва не изгубих коня на Зики тъй като бях пуснал поводите му, за да взема пушката. Притиснах го към оградата и успях да сграбча поводите.

— Добре — казах аз на жените. — Да вървим.

Когато потеглихме в тръс по пътеката, която водеше към Ледвил, забелязах, че Джен едва се държи на седлото. Добре че я бях вързал. Али беше зад нас. Мълча известно време, но не след дълго започна отново да задава въпроси. Едва бяхме достигнали първата полянка, когато тя попита:

— Колко време ще трябва на Ланс или някой от хората му да убие Зики?

— Добере ли се до къщата, няма да го убият — отвърнах аз. — Там държи пушките си, освен това е отличен стрелец. Нямат шанс. Освен това Алвис може вече да е мъртъв.

— Видях го да помръдва, преди да избягаме, затова си мисля, че може да оцелее. Оправи ли се, ще хукне след нас.

— Не мисля. Оцелелият пазач ще се опита първо да измъкне Алвис от ранчото. — Усетих Джен да ме притиска по-силно при споменаването на името на Ланс. — Дори да качи Алвис в ровъра и да се опита да ни последва, ние ще се измъкнем през гората благодарение на конете.

— Зики също ще ни преследва.

— Възможно е. Той не обича недовършени работи. И знае, че срещнем ли се отново, ще го убия.

— Има и още нещо — тихо каза Али.

— Какво.

— Джен и аз. Зики иска да получи заплащане за услугите си.

— Той е откачен. Али, толкова съжалявам, че…

— Да, знам, Бар. Смятал си го за порядъчен човек. Недостатъците му са те изненадали…

— Смятах, че следва някакви принципи, някакъв морален кодекс. Силата уважава силата и прочие.

— Моралният му принцип гласи: „Вземай каквото си поискаш и не спирай!“.

— Да, предполагам, че си права. В момента обаче най-важната ни задача е да открием място, където да се скрием и да си починем. Конете са уморени, аз съм уморен, а умът на Джен е… кой знае къде. Няма да ни е от полза, докато не дойде на себе си.

— Спрем ли, Зики ще ни настигне, нали?

— Не знам — отвърнах аз.

Заслушах се в изстрелите, които отекваха в далечината, дръпнах поводите на коня и навлязох сред дърветата, по-далече от пътя.