Дадена дума

8

— Мога ли да получа бургер сега? — попитах аз и протегнах ръка към Али.

Бяхме продължили да караме още двайсетина минути, като ту излизахме на някоя полянка, ту отново потъвахме сред дърветата. Бях поел по поредица от кални коловози, които ни отведоха още по-навътре сред гората. Али почти не бе продумала, докато подскачахме по камъните.

— Разбира се — отвърна тя сега и ми подаде твърдия като камък бургер. — Изстинал е.

Взех го и го погълнах на три големи хапки.

— Защо продължаваме да караме? — попита Али.

— В случай, че все пак ни проследят. Дори да стигнат до тук, няма да успеят да слязат от планината. Не спряха да заредят.

— О!

Слънцето бе започнало да се спуска над главите ни. Удължените сенки на дърветата пресичаха пътя и изпъстряха на ивици поляната вдясно.

— Сега ще се върнем ли в града?

— Не. Ще прекараме нощта тук. Това ще даде възможност на всеки от нас да се успокои и да помисли трезво.

— Ще спим тук? — намръщи се Али. — Сериозно ли говориш?

— Ходила ли си на къмпинг? — попитах я аз.

— Израснала съм в Мак, Колорадо. Къмпингуването бе единственото ни забавление през уикендите, след като свършехме цялата работа във фермата. Това и… алкохолът.

Усмихнах се и забелязах мястото, което търсех. Включих на задна и подкарах към полянката. Клоните заудряха по стоповете, но накрая излязохме на слънчева ливада, покрита с цветя. Спрях под висок бор в края и изключих двигателя. Протегнах ръка към слънцето с палеца нагоре, останалите пръсти изпънах успоредно на хоризонта, а показалеца поставих точно под слънцето. Имаше място за още една ръка, което означаваше, че до залеза остават поне два часа. По петнайсет минути на пръст, по един час на ръка.

Али излезе, взе раницата си и седна на земята до покритите с кал гуми. Порови вътре, измъкна суичър с качулка и го облече.

— Не ти ли е студено на краката? — попитах я, когато тя дръпна ципа на раницата и я метна на гърба си.

Отворих каросерията и извадих една от раниците си за къмпингуване.

— Аз имам резервни панталони, топло бельо, дори две дебели якета. Мога да ти дам едното, ако искаш, макар че ще ти бъде голямо.

Тя ме погледна изпод качулката с навъсено лице.

— Престани да се правиш на бавачка. Добре съм.

Долових полъха на вятъра, който идваше откъм заснежените планински върхове, и погледнах към залязващото слънце.

— През нощта температурата ще падне под нулата. Ще ти трябва панталон.

— Не и ако запалиш огън и ми дадеш нещо да правя. Няма да ми стане студено. Настина, Бар, не съм глупачка! Правила съм това и преди.

Поклатих глава. Нямах намерение да споря. Щеше да й стане студено, да я втресе и едва тогава да ме помоли за помощ.

— Добре. — Извадих палатката от раницата и я подхвърлих към нея. — Ето. Щом си такава специалистка, разпъни я сама.

Тя улови малката торба, пълна с лека здрава материя, завъртя я и дръпна връзките.

Навлязох в гората, но се извърнах и извиках:

— Отивам за дърва. Ще видя дали ще я разпънеш, преди да се върна.

Преди да направя и две крачки сред дърветата, чух колчетата да падат на земята, след което Али извика:

— Не е толкова сложно, Бар. Гледай да не се изгубиш.

Навлязох навътре, но продължавах да чувам ругатните на Али, докато се опитваше да подреди колчетата в невъзможна конфигурация. Усмихнах се, когато поредният полъх на свежия пролетен вятър погали лицето ми и разшумоли листата на трепетликите. Започнах да събирам паднали клони и не след дълго натрупах цял наръч. Поех по обратния път, а обувките ми потъваха дълбоко в черната глинеста почва.

Докато крачех по стъпките, които бях оставил малко по-рано, мислите ми се насочиха към Джен и неприятностите, в които се бе забъркала. Дали опитите ми да науча нещо повече бяха предупредили Ланс, че идвам? И дали това щеше да помогне или да навреди. Надявах се да е първото. Може би Джен щеше да научи за станалото и то да й вдъхне надежда. Прогоних тези мисли с усилие на волята, съсредоточих се върху новата си спътница и начините да се отърва от нея. Али бе силна, смела, издръжлива, но се опитвах да не повтарям стари грешки. Страхувах се, че останем ли заедно, ще я изложа на опасност.

— Много се забави — заяви тя, когато се върнах в импровизирания ни лагер.

Вече бе опънала палатката и разстлала спалните чували, а столовете и хладилните чанти бяха наредени в полукръг около току-що изкопана дупка в земята.

— Тук! — каза тя и посочи дупката.

Кимнах, впечатлен от видяното. За да не остана по-назад, пуснах наръча дърва край бъдещото огнище и се върнах при пикапа. Бръкнах в един от саковете, извадих малка кожена чанта и я донесох до дупката. След като извадих съдържанието й и го наредих край сухите клони, прекосих поляната и обелих кората на една голяма хвойна. Получи се топка с размерите на птиче гнездо, която отнесох до дупката и се заех с паленето на огън. Али седеше на един стол и ме наблюдаваше. Действията ми явно я забавляваха.

Взех малък клон от топола с дупка в горната част и нарези в долната и го оставих на земята. Под един от нарезите сложих малко плоско парче кора. В дупката пъхнах кръгла клонка, дълга трийсетина сантиметра. С помощта на малък еднометров лък навих тетивата около кръглата клонка. Взех парче дърво с размерите на чашка за шотове и го втрих усърдно в косата си, за да попие мазнината, насъбрала се през този дълъг и уморителен ден.

Оттук насетне всичко бе рутина: коленичих, настъпих чатала и използвах лъка като трион, а кръглата пръчка завъртях като бургия. След като го въртях в продължение на десетина минути и целият плувнах в пот, усилията ми бяха възнаградени с появата на дим. Продължих още малко и получих въгленче, което поставих върху парчето кора и внимателно отнесох до останалата част от „птичето гнездо“. Задухах, отначало по-леко, а сетне по-силно и по-продължително, докато не се появиха пламъци, които да обхванат цялото гнездо. Поставих го върху подготвените предварително клонки и продължих да бабувам на огъня, докато не се разгоря както трябва.

Обикновено с помощта на запалка и суха дървесина мога да стъкмя огън за минута-две. Този път ми отне повече време, но в случая се опитвах да впечатля Али.

— Не е зле — отбеляза тя.

Свих рамене, тайничко преизпълнен с гордост. Слънцето започна да залязва тъкмо когато огънят се разгоря хубаво и оранжевочервените му пламъци се устремиха към небето, обагрено в същия цвят.

Извадих няколко консерви от голямата си раница, а също и малкия несесер, в който държах подправките. Когато огънят започна да догаря, поставих върху въглените чугунена тенджера с капак, от онези, които наричат холандска фурна. Изсипах в нея тиквено пюре, пилешки бульон и мащерка, докато Али наблюдаваше действията ми с интерес. Изглеждаше спокойна, седеше опряла лакти на коленете си и длани под брадичката си. Отблясъците от огъня обагряха краката й в наситени оранжеви нюанси.

— Какво ще ядем? — попита тя, докато душеше миризмата, която се издигаше над огнището.

— Супа от тиква. — Надзърнах в хладилната чанта и извадих две бутилки. — Какво искаш? Вино или уиски?

— Не си падам по твърд алкохол — отвърна тя, без да откъсва поглед от пламъците.

— В такъв случай вино — заключих и порових в чантата за тирбушона, който не бях виждал доста отдавна.

Намерих го все пак, отворих бутилката и й налях в пластмасова чашка. Моята напълних с уиски. Защо не, помислих си. Трябваше да спра алкохола, но моментът не ми се струваше подходящ. Подадох на Али нейната чаша. Тя я взе с усмивка, а аз разбърках супата и добавих малко сушен лук. Сетне отпихме мълчаливо от чашите си, докато наблюдавахме огъня и слушахме песента на птиците и шумоленето на вятъра по върховете на боровете.

Луната изгряваше на изток. Отпивахме от питиетата си. Чуваше се само прашенето на огъня.

— Ланс няма да остане доволен, че го търсиш — заяви Али, която следеше с поглед искрите от въгленчетата, които политаха нагоре към нощното небе. — Ще се ядоса още повече, когато отведеш федералните при него. Ако изобщо го намерим, разбира се.

— Що се отнася до това „ние“…

— Имаш нужда от мен, Бар.

— Имам нужда да намеря сестра си. А ти няма да ми помогнеш да го направя. С теб ще трябва да се тревожа за още един човек.

Али спря да рови в огъня и ме изгледа по начин, който означаваше: престани да се държиш с мен като с малко дете.

— Мога да се грижа за себе си, Бар!

— Аха.

Вперихме поглед един в друг. Двама еднакво упорити млади хора, попаднали в патова ситуация. Изминаха няколко секунди, преди Али да наруши тишината:

— Какво каза сестра ти? Какво каза, че те разтревожи толкова много?

Вдигнах поглед от пламъците.

— Накара ме да й обещая, че ще дойда. Каза, че някакъв тип се опитва да я убие. Когато е надрусана, може да наговори страшни небивалици, но този път не ми звучеше дрогирана. Разговорът обаче приключи, преди да науча нещо повече.

— Сигурен ли си, че точно Ланс я държи?

— Или е при него, или той знае при кого е. Все тая.

— Ще го намерим — каза тя. — Знаем откъде да започнем.

Изсумтях. Пак това „ние“.

Али явно долови скептицизма ми.

— Знам как изглежда Ланс. А повечето хора нямат дори представа. Затова използва толкова много посредници. Ако го намериш без мен и се окаже, че е скрил Джен някъде, откъде ще знаеш дали си хванал когото трябва?

Кимнах и отпих отново.

— Звучи логично — съгласих се аз. — Но какво ще се случи, когато нещата загрубеят, както се опасявам, че ще стане? Някой ще пострада. Много хора ще пострадат, ако се опитат да застанат между мен и сестра ми. Наясно си с това, нали?

Тя отпи от виното си и мълча дълго, преди да отговори. Пламъците се бяха смалили до половината, когато тя каза:

— Наясно съм. Брент и Ланс са гадняри. Познавам много гадняри. Прекалено много. И все се измъкват безнаказано. Този път обаче имам чувството, че няма да му се размине. Идвам с теб. Точка.

Отказах се да споря. Помълчахме още около час, всеки потънал в собствените си мисли. Слушахме песента на щурците и нощния вятър. Тъкмо се канех да си налея още една чаша, когато погледнах към Али и видях, че най-после е започнала да трепери от студ. Станах, без да се замисля, свалих якето си и внимателно покрих краката й. За пръв път през деня не ми възрази. Вместо това ме погледна изпитателно, с присвити очи, както правех аз, когато оглеждах небето с надеждата да предвидя какво ще е времето.

Няколко минути по-късно тя стана рязко от стола си. Долових дъх на вино и тиква.

— Ще си лягам, Бар. Ще поговорим на сутринта.

Чух я да рови в палатката. Тя изнесе спалния ми чувал и го запрати в храсталака. После дръпна рязко ципа докрай.