Дадена дума

23

В мрака, който цари малко преди изгрева на слънцето, ме събуди конски тропот. Зики прекарваше бавно един жребец покрай палатката ни. Топуркането на копита и ботуши замлъкна, последвано от тих въпрос:

— Бар, буден ли си?

— Да — отвърнах тихо, за да не събудя Али, която продължаваше да спи.

— Размърдай си задника тогава и ми помогни да оседлаем проклетите коне.

— Добре, хубавецо, дай ми една минута.

Чух го да изсумтява, след което да се отдалечава. Не спираше да мърмори, че е на крак от часове, че не се е наспал като хората, докато други са се въргаляли в сеното, че конете отказват да се оседлаят сами и прочие. Накрая оплакванията му заглъхнаха в далечината. Намерих дрехите си и ги облякох набързо, а пистолета прибрах в кобура, който закачих на колана. Вече нямаше смисъл да го крия.

Преди да изляза от палатката, погледнах Али. Лицето й изглеждаше по детски невинно, но тялото й излъчваше невероятна чувственост. На гърба й имаше малки белези, резултат от горещи въгленчета или нажежен метал. На едната предмишница има множество малки хоризонтални белези, които ми напомняха за резките, с които затворниците отбелязват времето, прекарано зад решетките. Явно по някое време бе изпитала необходимостта да усети болка и се бе порязала, за да се почувства жива. Имаше още белези и татуировки, които не бях забелязал по-рано. Те бяха доказателство за това колко малко познавах Али и колко много си приличахме.

Тя се размърда под погледа ми, вдигна глава и се усмихна.

— Добро утро.

Али притегли главата ми за страстна целувка.

— Трябва да тръгваме — напомних й аз.

— Знам. Ще се приготвя бързо.

Посегнах към ципа на палатката.

— Ей, Бар?

— Да.

— Само едно нещо… не мога да яздя.

— Страхотно!

Метнах пушката на рамо, измъкнах се от палатката и се запътих към Зики в студения утринен въздух. Той стягаше ремъка на последния от четирите коня, които стояха край коневръза. Погледна пистолета, после пушката и видя, че дулото е достатъчно широко, че да пъхне пръста си в него.

— Какво е това, Бар? Да не очакваш да срещнеш слон?

— Ако очаквах, щях да взема по-голяма пушка. Какво си ни приготвил? — попитах аз и кимнах към конете.

Зики затегна ремъка и оправи колана си. Забелязах големия револвер, увиснал ниско на бедрото му. Той също не криеше нищо. Погали по врата най-близкия кон. Над гривата му се вдигнаха гъсти облачета фина прах и се понесоха към просветляващото небе.

— Това е Небулус. Моят кон. Жребец. Най-добрият наследник на Чимни. Струва към петнайсет бона. До него — каза той и посочи пъстра кобила — е Шийла. Тя е за приятелката ти.

— Кротка ли е?

— Кой? Кобилата или приятелката ти? Шийла е кротка. Когато работех като водач, на нея качвах децата. Тя ще следва останалите коне, така че на Али няма да й се наложи да язди, а само да се държи на седлото.

Потръпнах, когато си представих Зики в компанията на деца.

— Сивата кобила е Джес. Ще я натоварим с част от багажа, а когато измъкнем Джен, тя ще я язди.

— Тогава този е за мен? — попитах аз и посочих последния кон в редицата.

Черният жребец поклати глава и потропа с крак, после изви гръб, а по устните му изби пяна.

— Да. Казва се Попкорн. Надявам се, че не си забравил да яздиш — подсмихна се Зики и запали пура. — Жена ти стана ли вече?

Тази сутрин се държеше доста по-дружелюбно, но в гласа му се долавяше напрегната нотка, а ръката му никога не се отдалечаваше от револвера. Казах му, че ще отида да я събудя и да приготвя багажа. След половин час щяхме да сме готови да тръгнем.

— Вземете само нещата за спане и малки раници — нареди Зики. — Не можем да мъкнем много багаж, трябва да пътуваме бързо и леко.

Кимнах и се запътих обратно към палатката. Слънцето се показа иззад високите планински върхове на изток.

Али бе облякла джинси и карирана риза с дълги ръкави. Когато отидох при нея, тя вече бе събрала багажа и тъкмо започваше да сгъва палатката. Помогнах й да прибере всичко освен най-необходимото в джипа и отидохме при конете.

Двамата със Зики натоварихме нещата за спане в кошовете на Джес, после привързах раниците за моето седло. Проверих два пъти пушката си, след което я преметнах през рамо, за да оставя и двете си ръце свободни. Зики скочи на коня си и потегли, като поведе Джес след себе си.

— Тръгвайте — извика той.

Обясних на Али набързо най-важните неща, свързани с язденето. Показах й как да се качва на седлото, как да се хваща с две ръце за рога, след което да премята крак отгоре. Демонстрирах й основните команди: смушкването с пети означава „тръгвай“, дърпането на поводите — „стой“. Обясних й, че трябва да натисне стремената и да притисне задника си към седлото. Казах й да държи коня си зад моя и я уверих, че всичко ще бъде наред. Помогнах й да се качи на Шийла и забелязах, че тя се справи със задачата с грация и атлетизъм.

Отначало, докато водех Шийла в кръг, Али ахкаше и охкаше като уплашено дете. После се усмихна и накрая, когато се почувства по-уверена, направо засия. Когато ги оставих сами, за да доведа Попкорн, Шийла реши да си поиграе с Али и се опита да издърпа поводите от ръцете й и да похапне свежа трева.

Попкорн ме изгледа как приближавам и изпръхтя, когато го развързах. Направих няколко малки кръга и го наблюдавах как пристъпва сковано, преди да направя опит да го яхна. Нахлупих шапката си ниско, поставих крак на стремето и се надигнах.

Попкорн не ми даде шанс да пъхна и другия си крак в стремето. Жребецът буквално експлодира във фойерверк от буйни скокове и къчове, започна да подскача, да се върти, да рита и да цвили. Приложи всички номера в арсенала си в опит да ме свали от гърба си. Аз обаче стисках здраво рога на седлото, успях някак си да напъхам крак в другото стреме, след което дръпнах рязко левия повод и го принудих да се завърти в по-малък кръг. Той забави темпото и заподскача на място. Отпуснах леко поводите и го оставих да потича. Попкорн се втурна напред в пълен галоп, наведе рязко глава и започна да хвърля къчове. Аз обаче бях подготвен и умело балансирах, докато жребецът не започна да се изморява. Тогава отново го поведох в кръг, този път по-дълго, и тъкмо започвах да се наслаждавам на ездата, когато чух Али да вика зад мен.

Обърнах се и видях ококорените й очи, побелелите кокалчета на ръцете, които стискаха рога на седлото, и гърдите, които подскачаха в синхрон с Шийла. Кобилата ни следваше, докато водех моя кон покрай оградата, между сградите и обратно в заграждението.

Това се оказа грешка от моя страна, тъй като обръщането наруши баланса ми и Попкорн не пропусна шанса си. Подскочи високо, завъртя се настрани и се закова на място с опънати крака. Преметнах се във въздуха и се приземих по гръб, при което пушката се заби в бъбреците ми и изкара въздуха от белите ми дробове като от спукана надуваема възглавница. Чух Али да пищи, затова преодолях болката и се надигнах навреме, за да видя как Попкорн профучава покрай Зики и излиза през вратата, която той току-що бе отворил.

— Какво има, Али, по дяволите? — попитах с немощен глас.

Тя не спираше да крещи: „Тпру! Тпру! Тпру!“, и да дърпа поводите на Шийла. Докуцах при нея и отново я попитах какво, по дяволите, прави.

— Нали каза да те следвам! Ето, следвам те — отвърна тя.

Можех единствено да се засмея, доволен, че не бе последвала пощурелия ми кон през портата.

— Не ми се смей, по дяволите! Не е забавно! Нали ти казах, че не мога да яздя!

— Забавно е — отвърнах с усмивка и поведох коня й към Зики.

Али кипеше от яд и ми хвърляше гневни погледи.

— Майната ти, Бар!

На Зики му отне десет минути да настигне Попкорн и да го върне обратно, докато аз държах поводите на Джес и Шийла.

— Да не си забравил как се язди? — попита той, докато ми подаваше поводите на непокорния жребец.

Изглеждаше разочарован, че още дишам.

— Не — отвърнах му, — припомнях си как се пада.

Яхнах Попкорн, подкарах го отново в кръг, настроен за родео или каквото там ми беше приготвил Зики. Ако искаше да се отърве от мен, трябваше да положи повече усилия.