Дадена дума

18

Мобилният ми телефон ме събуди с пронизителна електронна мелодия. Слънцето бе започнало да наднича между изпокъсаните мръсни завеси. Накарах апарата да замлъкне, като го запратих в стената, ядосан, че ме е измъкнал от покоя и липсата на сънища. Притъпеният разум и обърканите чувства, които съпровождат нощта след поемането на обилно количество алкохол, се бяха развихрили с всички сили и не ми позволяваха да изпитвам само гняв и похот.

Погледнах към другото легло. Али лежеше по гръб, а завивките й бяха смъкнати до половината. Не бе съблякла черната си рокля. Бе протегнала ръце над главата и бе разтворила широко крака. Приличаше на момиче, което се опитва да очертае тялото си в снега. Придърпах роклята надолу, за да не се изкуша да я събудя. Едва след това си взех душ, облякох се, взех си якето и шапката и отворих вратата.

Навън слънцето се бе изкачило високо над хоризонта и градът започваше да се събужда. Седнах край една бетонна маса и се загледах в птиците, които прехвърчаха наоколо. Гарвани, врани и скорци се боричкаха за отпадъците от препълнените кофи за боклук. Високо над телефонните стълбове катеричките изпълняваха невероятни акробатични номера въпреки несъмнената им затлъстялост. Утринният въздух донасяше миризма на влажни листа, които гниеха на купчини под дърветата. Бях заобиколен от достатъчно дива природа дори в това туристическо градче, за да запазя разума си здрав, но въпреки това копнеех да се озова колкото се може по-далече от всички тези сгради, автомобили, хора. Скоро, много скоро, обещах си аз.

Извадих телефона и проверих пропуснатите разговори. Пишеше „скрит номер“, но който и да беше, щеше да се обади отново, ако беше важно. Надявах се да е Джен.

Преодолях желанието да запаля цигара и направих опит да си припомня събитията от предишната вечер. Танцувахме, после се спречках с оня тъп расист. Али ми се ядоса. Колкото и да ми се искаше да я събудя, за да потеглим по-бързо, нямах желание да измина в компанията на толкова кисел и начумерен шофьор онези двеста-триста километра, които ни оставаха.

Телефонът завибрира върху бетонната маса, завъртя се и затанцува в кръг. Погледнах дисплея. Скрит номер. Какво пък толкова, си казах и вдигнах.

— Бар.

— Бар, обажда се Ланс Алвис. Искам да ти кажа следното: трябва да престанеш да търсиш мен и сестра си.

Бре, бре, бре, самият Ланс Алвис.

— И защо?

— Защото, Клайд, започваш да ми пречиш на бизнеса. В момента той се нуждае от по-голяма дискретност, от по-голяма дистанция от хора, които се интересуват от местоположението му.

— Дадох обещание на Джен — отвърнах аз.

— Тя е съгласна с мен, че трябва да спреш да я търсиш. И се тревожи за теб, Клайд.

— Така ли? Дай й телефона тогава, за да изчистим това недоразумение.

— В момента не е тук с мен, но те уверявам, че е добре.

— Не си я наранил, нали? Защото, ако си го направил…

— Не съм я наранил. Но ще го направя, ако продължиш да досаждаш. Поразпиташ ли наоколо, ще разбереш, че мога да демонстрирам голяма изобретателност по отношение на начините да проявя своето недоволство.

— Така ли? Това означава, че имаме нещо общо.

— Ще повторя ясно и разбрано: обаждам се само защото сестра ти ме помоли да ти кажа да спреш да я търсиш. За твое собствено добро.

Говореше спокойно и уверено, което лесно можеше да бъде взето за проява на искреност. Изострянето на тона му обаче ме накара да се замисля. Ако в думите му имаше дори частица истина, можех да се окажа в положението на човек, който се сражава с вятърни мелници. Но бях готов да се обзаложа, че лъже. Освен това бях дал дума на Джен.

— Съжалявам, дадох дума на Джен. Държа на тези неща. За мен е нещо като честна скаутска. Сигурно си бил бойскаут, а, Ланс? Знаеш какво имам предвид.

— Обещанията понякога убиват, Бар. В конкретния случай твоето обещание ще ме накара да убия Джен, както и останалата част от семейството ти. Случайно да си ходил на гости на сестрите си Дебора и Анджела, след като си се върнал в страната? Мога да ти дам адресите им, ако желаеш.

— Сигурен съм, че федералните ще очакват с нетърпение посещението ти при сестрите ми, Алвис — излъгах аз, без да ми мигне окото.

Блъфирането бе техника, която бях овладял до съвършенство с течение на годините.

Алвис помълча няколко секунди, след което изломоти:

— Какво… какво говориш?

— Федералните са убедени, че работя за теб, Алвис. Странно, нали? Сигурно са се объркали нещо. Най-вероятно защото елиминирах част от хората на брат ти. Разбираш ли, те подозират, че брат ти се опитва да те изкара от играта, и подозират, че аз съм главният ти… как да се изразя… чистач. Затова ме следят и наблюдават семейството ми.

Бях обмислил част от тази реч предварително, тъй като очаквах Ланс да ме заплаши с нещо от рода на: „ще избия семейството ти“. Друга част просто ми хрумна в движение.

— Бар, ще се окажеш голяма досада.

— Съжалявам, че смяташ така, Алвис. Надявах се да станем приятели.

— Ще се озовеш в толкова ужасен ад, колкото не можеш да си представиш — закани се той през зъби.

— Очаквам с нетърпение да се срещнем там.

Всеки от нас се опиташе да хвърли прах в очите на другия с надеждата да го убеди, че зад черните облаци дим се крие същински ад. Не се съмнявах, че Алвис е опасен тип, но предвид обстоятелствата реших, че най-добрият ми ход изисква да го откажа от идеята, че може да ме шантажира посредством най-близките ми хора. Трябваше да го убедя, че ако им посегне, рискува да се разкрие, както и че нищо не е в състояние да ме спре, тъй като явно не съм с всичкия си.

А може би това бе самата истина.

Алвис затвори телефона, преди да го убедя в това.

Започна да ми писва от този телефон. Изгарях от желание да го разбия в някое дърво или да го прегазя с джипа. Трябваше обаче да проведа още един разговор. Набрах Хуан, чийто номер бях запаметил в указателя.

Очакваше ме сериозен разговор.

— Чопо е мъртъв — казах аз.

— Да. Чух.

— Опитах се да го опазя, Хуан. Настина се опитах.

— Никой не те обвинява, Клайд. Отиде си по начин, по който винаги е искал. Самият той ми го е казвал.

— Въпреки това… трябваше да направя нещо повече. Или да се опитам да се справя сам.

— Не беше възможно. Нито едното, нито другото. Всичко е наред. Алехандро вече позвъни в Калифорния.

— Точно затова се обаждам.

— Хората на Алехандро вече пътуват насам. Чопо ще бъде отмъстен. И то зрелищно.

— Само една молба, Хуан. Кажи на Алехандро, че може да прави какво си иска с Хефе и хората му, но Алвис е мой, става ли?

Хуан въздъхна.

— Да не би да командваш армия, за която не подозирам, Клайд?

— Имам един доброволец, но там, където отивам, може би ще намеря и други.

— Ще намериш смъртта си, Клайд. Знаеш го, нали?

— Може би, но не мога да постъпя по друг начин.

След като затворих, влязох във фоайето на мотела и напълних пластмасова чашка с кафе, което миришеше на дъждовна локва от паркинга. Отпих две големи глътки, след което отново посегнах към телефона. Трябваше да проведа още един разговор… стига да помнех телефонния номер на дявола.