Кръвен обет

Глава осма

— Олем — рече Тамас, — знаеш ли, че за мен има написана биография?

Олем, застанал свободно край вратата, отвърна лениво:

— Не, сър, не знаех.

— Малцина знаят. — Фелдмаршалът събра пръстите си в пирамида и се загледа във вратата. — Кралската кабала изкупи всички копия и ги изгори. Или поне повечето от тях. А авторът, лорд Самърсет, изпадна в немилост пред короната и бе прогонен от Адро.

— Кабалистите не са останали доволни от начина, по който ви е описал?

— Нищо подобно. Той се изказваше с изключително одобрение за барутните магове. Беше писал, че те са удивително модерно оръжие, което някой ден изцяло ще замени Привилегированите.

— Опасно заключение.

Тамас кимна.

— Аз притежавам достатъчна суета, за да оценя книгата по достойнство.

— Какво е писал той за вас?

— Самърсет заявява, че бракът ми ме е направил консервативен, че раждането на сина ми ми е дало милост, а смъртта на съпругата ми е калила и двете качества с обективност, която ги е направила полезни. Казва, че моето издигане до фелдмаршал по време на гурланската кампания е най-доброто нещо, случвало се на адранската армия през последните хиляда години. — Тамас махна с ръка. — По-голямата част е глупост. Но във връзка с това трябва да ти кажа нещо.

— Слушам ви, сър.

— Има моменти, в които не чувствам никакво състрадание или желание за справедливост, а единствено чист гняв. Моменти, в които отново се чувствам на двадесет и разрешението на всеки проблем се крие в дуел с пистолети от двадесет крачки. Олем, това е най-опасното чувство за един главнокомандващ. Ето защо ще искам следното от теб. Ако някога забележиш, че съм на път да избухна, искам да ми кажеш. Без заобикалки, без увъртания. Просто ми казваш в прав текст. Ще можеш ли?

— Тъй вярно, сър — рече Олем.

— Хубаво. Тогава кажи на Влора да влезе.

Бившата годеница на сина му влезе с немалко смущение: мнозина смятаха Тамас за безчувствен. Самият той бе подсилвал това впечатление. Може би синът му бе страдал заради това. Но Тамас знаеше, че под пресметливата му външност се крие избухлив характер. А точно сега за първи път в живота му му се искаше да простреля жена.

Той сключи пръсти на плота пред себе си. И застопори устата си в многозначителната пауза между усмивка и смръщване.

Влора беше тъмнокоса красавица с класическа фигура, широки бедра и малка гръд, подчертана от тясната синя униформа. Тя произхождаше от знатен род: покойният ѝ баща бе на-барон, прахосал богатствата си с неумели сделки. Последните от семейните средства той бе вложил във фатрастанска златна мина — изчерпала се два месеца след началото на добива. Година след този провал той бе починал, оставяйки десетгодишната си дъщеря. Сабон беше я намерил месеци по-късно, настанена в пансион от далечните си роднини — изоставено дете, но притежаващо удивителен талант. Влора умееше да подпалва барут не от десетина крачки, както правеха повечето Отличници, а от стотици метри. Тамас я бе взел под своята закрила и ѝ беше осигурил кариера в армията. Но къде беше допуснал грешка?

— Барутен маг Влора се явява в отговор на нареждането ви, сър.

Тамас трепна. Тя се бе обръщала към него на малко име още от четиринадесетгодишна. И никой не бе посмял да коментира фамилиарността ѝ. Към него тя се отнасяше като към баща повече от Таниел.

— Седни — заповяда Тамас.

Тя се подчини.

— Сабон запозна ли те със ситуацията?

Той усещаше как тя изучава лицето му, затова задържа погледа си над главата ѝ.

— Изгубили сме много бойци, сър — отвърна тя. — Много приятели.

— Сериозен удар срещу барутната кабала. По тази причина се нуждая от магове. Искаше ми се да можеше да те оставя…

В Илеманския университет, мислено довърши той. Където тя щеше да продължи да се образова и да изменя на сина му.

— Нужна си ми тук — каза Тамас след миг мълчание.

— На ваше разположение съм.

— Ще те изпратя със седемдесет и пети полк в северния край на града. Там има бунтовници, които трябва да…

Тамас замълча, защото на вратата се почука. Олем надникна навън и размени няколко думи шепнешком със стоящия отвън, след като прие съобщението.

— Тамас — поде Влора. — Бих искала да служа с Таниел, ако това е възможно.

Тамас почувства как тялото му трепва гневно и с мъка овладя гнева си.

— Без фамилиарности, войнико — процеди той. — Не, не е възможно. Градът трябва да бъде прочистен. Ти ще бъдеш зачислена към седемдесет и пети полк.

Той не можеше да подложи Таниел на това. Той беше студен, а не жесток.

Олем размаха посланието.

— Простете, сър.

— Какво има?

— Проблеми.

— Какви проблеми?

— Момчетата са се натъкнали на барикади.

— Е, и?

— Големи барикади, сър, макар и струпани набързо, много добре организирани. Не става дума за обикновени обирджии.

— Къде?

— Центестършир.

— Това се намира на по-малко от два километра от нас. Хората ни проучили ли са барикадите?

— Тъй вярно — потвърди Олем с мрачен вид. — Роялисти, сър.

— Все някога те трябваше да изпълзят — промърмори Тамас. — Верни служители на краля, макар и без крал. Каква е числеността им?

— Още не се знае. Барикадите са изникнали тази нощ.

— Каква част от града държат?

— Казах ви, сър: Центестършир.

— Целият център на града?

Олем кимна.

— Проклятие. — Тамас се облегна в стола си. При това погледът му попадна върху Влора, а гневът му към нея се сля с гнева към глупци, готови да се жертват в името на мъртъв монарх. Ръцете му започнаха да треперят. — Защо? — неволно процеди той. Тамас веднага се укори. Той умееше да се сдържа много по-добре. Той си наложи да погледне Влора в очите. Защо предаде сина ми?

Насреща си той видя мъка. Погледа на самотно и тъжно момиче. Очите на дете, допуснало ужасна грешка. Той побесня. Столът му изхвърча назад, изблъскан.

— Сър! — остро каза Олем.

— Какво? — буквално изкрещя Тамас.

— Сега не е нито времето, нито мястото, сър.

Тамас усети как устните му се движат безмълвно. И си припомни заръката, която бе дал само преди минути.

Вратата на кабинета се отвори рязко. Таниел нахлу задъхан, явно изкачвал и петте етажа тичешком. При вида на Влора той застина.

Младата жена се изправи.

— Таниел.

— Какво има? — попита Тамас. Спокойствието в гласа му бе наложено със сила.

— Генерал Уестивън укрива Привилегированата.

— Уестивън е на почивка в Нови. Погрижих се за това преди преврата.

— Върнал се е вчера. Току-що пристигам от дома му. Къщата се охранява най-малко от две дузини гвардейци. Привилегированата е вътре, но ние нямаше как да си пробием път. Тя е негова гостенка.

— Той трябва да е извън града. Може просто да използват дома му като временен щаб.

Таниел пристъпи навътре, подминавайки Влора. Без да откъсва очи от баща си, той отвърна:

— Ако Уестивън е в града, той ще действа бързо. Във всеки един момент може да атакува.

Тамас се облегна назад, замислен. Генерал Уестивън, бившият предводител на кралската гвардия, беше жива легенда. Той се ползваше с уважението и на благородници, и на простолюдни и беше печелил сражения из половината свят. Генералът беше един от малцината военни, които Тамас признаваше за равни. И беше роялист до мозъка на костите си.

Фелдмаршалът придърпа кутията с пистолетите и започна да зарежда единия.

— Олем, изгони от сградата всички, които не принадлежат към седма бригада. Когато я обезопасим, ще се погрижим за барикадите. Възможно е те да са свързани с генерал Уестивън.

Олем тичешком напусна кабинета.

Останалите последваха Тамас в коридора и надолу по стълбите. Олем ги пресрещна на втория етаж. Сградата гъмжеше от народ — цивилни, земеделци, бедни търговци. Изглеждаше, че половината град се е струпал тук. Телохранителят трябваше да си пробива път сред тълпата.

— Сър — поде Олем, — в сградата има прекалено много хора. Ще се нуждаем от часове, за да опразним всички стаи.

Тамас се навъси.

— Какво правят всички те тук? — Беше се образувала опашка, чието начало не се виждаше. Фелдмаршалът сграбчи най-близкия от чакащите, металургист, доколкото можеше да се съди по работните му дрехи и по значката. — Ти защо си тук?

Работникът трепна.

— Простете, сър, дошли сме да се оплачем от новите данъци. — Той протегна ръка към останалите чакащи. — Всички ние сме дошли по тази причина.

— Нови данъци не са били налагани — рече Тамас.

— За краля!

Край ухото на Тамас изпищя изстрел; работникът се свлече на земята, преди да е успял да изтегли кинжала си. Влора вече презареждаше пистолета си. Таниел, стоящ от другата страна на Тамас, бе изтеглил и двата си пистолета.

В цялата зала избухна паника. Плащове и палта биваха захвърляни, изпод тях изникваха мечове, кинжали и пистолети — неколцина дори носеха мускети. Струпалите се граждани се превърнаха във въоръжена тълпа.

Всички те се нахвърлиха върху Тамас със същия вик: „За краля!“

Олем скочи към фелдмаршала, изпразвайки пистолета си. В следващия момент телохранителят изтегли сабята си и в рамките на три мига посече също толкова роялисти. Тамас изтегли меча си и изрева:

— При мен, войници от седма бригада!

Неподготвените войници биваха посичани. Роялистите бяха успели да изпълнят залата, задействайки капана си. Но те не бяха очаквали трима барутни магове и дисциплинираната ярост на Олем.

— Качете се обратно на горния етаж, сър — извика телохранителят.

Четиримата започнаха да си проправят път към стълбището. Роялистите нападаха едновременно, стараещи се да се възползват от превъзхождащата си численост. Тамас пристъпи редом до Олем, за да удържа наплива, а Влора и Таниел стреляха иззад тях. Над стълбището надвисваше облак от барутен дим. Тамас го вдъхваше с пълни гърди.

Сиво-бели униформи изникнаха в преддверието. Хилмани — остатъкът от личната охрана на Мануч. Те бяха дванадесетима и носеха въздушни пушки с щикове. Това не бяха обикновени фанатици, а дисциплинирани убийци, много по-добри от войниците, на които Тамас можеше да се позове в момента. Единствено смъртта можеше да спре устрема на тези гвардейци.

Хилманите носеха оръжия със сгъстен въздух, но за останалите роялисти това не важеше. Тамас почувства как Влора подпалва барутен рог; един от контрареволюционерите край приближаващите се гвардейци избухна, поваляйки двама от тях. Самият фелдмаршал задейства барута в един неизпразнен мускет. Неочакваният взрив пръсна главата на намираща се край стрелеца жена.

Четиримата се оттеглиха до третия етаж, преследвани от гвардейците. Те поемаха към четвъртия, когато дочуха пукота на въздушните оръжия. Този звук винаги смразяваше кръвта на всеки Отличник, защото той знаеше, че въпросните изстрели са насочени специално към него.

Влора се спъна в едно от стъпалата и залитна. Таниел скочи обратно надолу, прикрепяйки щика си, за да пресрещне приближаващия се гвардеец. С едно бързо движение барутният маг преряза гърлото на хилмана и се обърна да посрещне следващия противник. Въпросният беше почти с една глава по-висок и по-едър от него, но тази разлика не му помогна срещу удара с приклад, стоварил се в носа му. Гвардеецът се свлече на стълбите.

Тамас се чувстваше горд от уменията на сина си. Таниел беше стрелец, но притежаваше и безмилостни умения за близък бой.

Таниел се приготви да се нахвърли към четиримата оставащи гвардейци.

— Назад, Таниел! — нареди фелдмаршалът и взе Влора на ръце. Заради барутния транс той не усещаше тежестта ѝ. Тя стискаше зъби от болка. — Засегната ли е костта?

Тя поклати глава.

Тамас чу пукот; куршумът облиза лявото му рамо, прелитайки на сантиметри от главата на Влора. Той се обърна към дулото на изпразнената въздушна пушка, чийто щик вече политаше към стомаха му.

Фелдмаршалът пренесе тежестта ѝ върху едната си ръка, а с другата изтегли пистолета и стреля веднага. Гвардеецът се свлече, прострелян в окото.

Когато Тамас достигна петия етаж, и последните хилмани лежаха мъртви на стълбите. Там той и хората му спряха, за да направят оценка на състоянието си. Олем бе получил няколко рани, които трябваше да бъдат зашити, но никоя от тях не бе сериозна. Куршумът, преминал през бедрото на Влора, не беше засегнал костта; тя щеше да се оправи. Таниел беше невредим — все още погълнат от ожесточението на битката, той обърсваше щика си.

В даден момент Ка-поел се бе присъединила към тях. Червенокосото девойче миришеше на сяра, а ръцете му бяха черни. То бършеше ръце в дрехата си и се усмихна, когато забеляза погледа на Тамас.

От долния етаж долитаха изстрели и кънтенето на остриета. Тамас бавно си пое дъх, заслушан в сърцето на Влора. И двамата се бяха облегнали на стената; тя бе отпуснала глава върху рамото му. Той се отдръпна.

Откъм стълбите долетяха стъпки; миг по-късно на площадката изникна Сабон. По ръкава на куртката му личаха барутни петна; едната му ръка бе разсечена. При вида им той видимо си отдъхна.

— Някой ранен? — попита смуглокожият.

— Дребна работа — отвърна Тамас. — Тебе къде те завари суматохата?

— В офицерската столова. Онези изникнаха от нищото.

— Жертви? — попита фелдмаршалът. Тонът му питаше за важни хора.

— Неколцина — отвърна Сабон и поклати глава, разпознал незададения въпрос. — Имахме си работа предимно с паплач. Те ни изненадаха, но щом хората се организираха, почти нямаше битка. Гвардейците се бяха насочили право към теб.

— Сградата обезопасена ли е?

— Работим по въпроса.

— Пленници? — продължаваше да разпитва Тамас.

— Най-малко две дузини се предадоха веднага. Още четиридесет ранени. Всички те са хора на генерал Уестивън.

— Зная. — Тамас пристъпи до сина си и отпусна ръка върху рамото му. — Добра работа, Таниел.

Таниел отдели щика и го прибра, след което нарами пушката. След един кос поглед към Влора той кимна на Тамас.

— Дългът зове, сър.

Тамас наблюдаваше как Таниел слиза по стълбите, следван от дивачката. Той усещаше, че трябва да каже още нещо. Но не беше сигурен какво.

— Сабон?

— Слушам?

— Свържи се с лейди Винцеслав. Кажи ѝ, че се нуждаем от войниците ѝ. Проклет да съм, ако изпратя собствените си хора срещу барикадите на Уестивън. Организирайте команден пункт недалеч от тях. Влора… — За момент той замълча. — Върви със Сабон. Ти ще бъдеш зачислена към щаба ми.

— Таниел!

Таниел спря на площадката и погледна обратно нагоре, без да е сигурен дали да изчака. Той не искаше да слуша повикалия го глас.

Едно от близките тела се размърда под допира на ботуша му. Този гвардеец Таниел лично бе изкормил с щика си; сега хилманът се взираше с омраза насреща му. Раненият стискаше зъби, решен да не издаде болката си; въпреки това тя личеше. Струваше ли си да вика лекар за него? Раната бе смъртоносна.

— Ти няма да доживееш до края на седмицата — каза Таниел, прикляквайки до него.

— Предател — прошепна гвардеецът.

— Искаш ли да останеш жив още няколко дни, за да бъдеш подложен на разпит? — попита Таниел. — Или да сложиш край сега?

Погледът на хилмана издаваше страданието му. Гласно той не каза нищо.

Таниел свали колана си и го сгъна.

— Захапи.

Гвардеецът го стори.

Всичко беше въпрос на секунди. Таниел избърса ножа си в униформата му и издърпа колана от челюстите му, за да си го сложи обратно. Защо той се занимаваше с подобни неща? В момента трябваше да се намира в университета и да се занася с момичетата.

Той се опита да си припомни последния път, в който бе срещал момиче. През първата си нощ във Фатраста, преди войната да започне, в един пристанищен бар той се бе запознал с девойка, с която бе флиртувал цяла нощ. С малко повече алкохол той би спал с нея, но не бе го сторил, защото не беше забравил Влора. Къде ли беше тази девойка сега? Той още пазеше нейна рисунка в скицника си.

Хилманът лежеше в краката му, намерил покой въпреки разпорения си стомах и алената линия, разсякла гърлото му. Ка-поел стоеше на няколко крачки от трупа и напрегнато се взираше в него.

— Да вървим — рече ѝ Таниел.

— Таниел, почакай.

В бързането си Влора стъпи накриво, залитна и трябваше да се вкопчи в перилата. Тя седна насред стълбите, притиснала длан върху раната си.

За момент двамата останаха загледани един в друг. Влора първа сведе поглед, към тялото в краката му.

— Как си?

— Жив — отвърна Таниел.

Последваха няколко мига мълчание. Таниел дочуваше приглушения от разстоянието глас на баща си. Неочакваната атака по никакъв начин не беше впечатлила Тамас. Същински пълководец.

Двама изкачващи се войници ги подминаха, друг слизаше надолу. От залата на първия етаж долиташе глъч, защото пленниците биваха подреждани.

— Прости ми — каза Влора.

По лицето ѝ се стичаха сълзи. Таниел потисна импулса си да изтича до нея и да я успокои. Той усещаше болката ѝ, физическа и емоционална, но барутният транс предотвратяваше реакция. А и самият той нямаше намерение да се поддава на това влияние.

Таниел пъхна палец в халката на панталона си и издаде челюст.

— Да вървим — обърна се той към Ка-поел.

Адамат раздразнено стисна зъби. Седем дена бяха изминали от преврата. Седем дена, откакто той бе посетил Ускан в търсене на отговори, а бе открил единствено още въпроси. Кой беше късал страници от библиотечни книги, посветени на религия и магия? Кой беше задигнал другите книги? И какво, в името на ямите, беше Обета на Крезимир?

В пекарския квартал той слезе от наемния файтон, за да си купи пай с месо, сетне продължи пътуването си по оръжейната улица. Тук миризмата на смазочно масло, дим и барут се виеше сред многобройните работилници и леярни. И шумът бе по-гръмък от обичайното. Тълпите бяха по-гъсти. На прага на всеки магазин седеше момче с купчина хартия, което приемаше нареждания и изреждаше числа. Из улицата крачеха скъпи дрехи и реднически мундири. На ъгъла стоеше вестоносец, който крещеше, че новата пушка „Хруш“ не бива да липсва в никой дом, чийто стопанин е загрижен за близките си. Оръжейните майстори разпродаваха пушките със същата бързина, с която ги изработваха.

Адамат се зае да преглежда днешния вестник. В него се споменаваше, че Таниел Двустрелни се бил завърнал в града, герой от фатрастанската война за независимост.

Сега той бил по следите на избягала Привилегирована. Според някои въпросната принадлежала към кралската кабала, други я сочеха за шпионка от Кез, изпратена да наблюдава барутните магове на Тамас. Във всеки случай жертвите от преследването бяха налице — и бяха десетки.

Адамат се надяваше, че Привилегированата или ще бъде заловена, или ще избяга от града, преди да се е проляла още кръв. В наближаващия сблъсък между Уестивън и Тамас щеше да се пролее достатъчно.

Роялистите бяха окупирали Центестършир, почти цялата средна част на Адопещ. Те бяха опитали да нанесат изненадващ удар срещу Тамас, но бяха отблъснати. И сега градът бе притихнал в очакване. Почти осемдесетгодишният генерал Уестивън бе събрал всички роялисти в града и бе издигнал достатъчно барикади, за да спре цяла армия. И всичко това само в една нощ. Фелдмаршалът бе отвърнал с призоваването на два легиона наемници от Крилете на Адом и разполагането на оръдия. До този момент не беше се стигало до престрелка. И двамата военни бяха достатъчно опитни, за да не горят от желание да превръщат центъра на Адопещ в бойно поле.

Случващото се беше истински кошмар. Двама от най-заслужилите пълководци от Деветте държави се изправяха един срещу друг в милионен град. В подобен сблъсък просто не можеше да се говори за победители.

Въпреки това животът не беше спрял. Хората все още се нуждаеха да работят, да ядат. Онези, които не бяха пряко замесени в този конфликт, се държаха настрана. Тамас бе свършил отлична работа с поддържането на реда.

По дразнещо стечение на обстоятелствата архивът, където Адамат се надяваше да открие копия от нужните му книги, се намираше зад барикадите на роялистите. Това не беше място, където той бе склонен да отиде сам.

Каретата спря пред триетажна сграда, указваща края на странична уличка в Талиан — бедната част на Адопещ. На тази улица имаше само един вход — двукрила зеленикава врата. Едното ѝ крило бе затворено и застопорено заради ронещата се мазилка. Другото бе открехнато; край него стоеше облегнат дребен мъж.

Адамат свали шапката и бастуна си с една ръка, възложил на другата да търси носна кърпичка. Той плати на кочияша и се отправи към вратата, изпроводен от тракането на отдалечаващия се файтон.

— Откъде си намерил ябълка по това време на годината, Йерам?

Приключил с обърсването на носа, Адамат прибра кърпичката обратно в джоба си.

Портиерът разкри криви зъби в усмивка.

— Добър вечер, сър. От около месец не бяхме ви виждали. — Той отхапа от ябълката си. — Братовчед ми има магазин край пекарския квартал; получава пресни плодове през цялата година.

— Говори се, че може да се стигне до война с Кез — рече Адамат. — Ще ти се наложи да чакаш до есента за нови ябълки.

Йерам скриви лице.

— Такъв ми е късметът.

— Как вървят двубоите днес?

От шапката си Йерам измъкна захабено парче хартия и се загледа в него.

— Сусмит спечели три поредни, а Формайкъл спечели два пъти. И двамата изглеждат грохнали, обаче организаторът казва, че трябва да се бият пак.

— След пет мача между двамата? — изсумтя Адамат. — Ще бъде жалка гледка. Няма да могат да се държат на краката си.

— Туй казват всички, затова няма много залози. Иначе всички, дето залагат, залагат на Формайкъл.

— Сусмит удря здравата.

Йерам го погледна лукаво.

— Стига да успее да удари. Формайкъл е по-отпочинал, по-млад и наполовина по-лек от Сусмит.

— Вие, младите, винаги бързате да отписвате опита — отбеляза Адамат.

Йерам прихна и продължи делово:

— Какво ще бъде?

От задния си джоб той измъкна сгънат лист, покрит с петна и зачеркнати линии. Него той опря направо на рамката и приготви късче въглен.

— Какъв е коефициентът? — на свой ред попита Адамат.

Йерам се почеса по бузата, при което остави петънце.

— Давам ви девет към едно.

Адамат повдигна вежди.

— Пиши ме двадесет и пет, на Сусмит.

— Рисковано — изсумтя Йерам. — Но пък разбирам.

Той вписа залога, сгъна листа и го натъпка обратно в джоба си. Адамат знаеше, че в действителност записването не е било нужно: паметта на Йерам почти не отстъпваше на неговата, и то без да е чудатост. Йерам никога не забравяше нечие лице, никога не забравяше залог и никога не изплащаше погрешно, макар насреща му да биваха отправяни подобни обвинения. Но в последно време това не бе се случвало, не и откакто боксовият ринг бе преминал под грижите на Съдържателя. Последният се отнасяше особено сериозно към хората, наскърбяващи служителите му.

Единствената светлина в помещението идваше от правоъгълните прозорци, разположени високо в тавана. Адамат трябваше да преодолее няколко завеси, които приглушаваха шума и скриваха вътрешността от погледи. Вътрешността на постройката бе заета от една-единствена зала, отдавна разчистена, с няколко трибуни и оградени паравани, зад които участниците да се оттеглят в почивка. В средата на залата се намираше мястото, предало името си и на самата постройка — арената. Тя бе с диаметър двадесет крачки, четири стъпки вдадена в пода.

Рамката на трибуна ограждаше арената, издигайки се почти до покрива. Адамат навлезе сред нея и прекоси до самия ръб на ринга. Всички места бяха заети — сред няколкостотинте присъстващи личаха господа с бастуни и шапки, улични работници и дори двама полицаи (черните наметала и униформените им шапки веднага биеха на очи).

Преди десет минути бе приключил поредният мач; работниците от Арената посипваха стърготини върху кървавите петна. Тихо мълвене изпълваше залата, нетърпеливо заради предстоящото насилие. Адамат вдишваше пот, мръсотия и миризмата на гняв. Той бавно изпусна дъха си. Боксът с голи ръце бе варварски, дивашки спорт. Забавен спорт, мислено си каза инспекторът и се усмихна.

Следващият му дъх донесе миризмата на прасе. Неотдавна Арената бе изпълнявала ролята на кочина. Преди това? Може би магазини — по времето, когато Талиан се смяташе за най-новата, най-богата и модерна част на града.

Двама голи до кръста мъже напуснаха боксьорските паравани в единия край на залата. Те пристъпиха на арената един до друг, без церемонии. Работниците се оттеглиха от ринга, а двамата боксьори се изправиха един срещу друг. Мъжът отляво беше по-дребен, по-строен, с оформени като боен кон мускули. Няколко от кестенявите му къдрици падаха върху челото му; той непрекъснато ги издухваше нагоре. Формайкъл. Любимият боксьор на Съдържателя — или поне така беше по време на последните идвания на Адамат. Формайкъл беше складов работник, млад и красив. Говореше се, макар и шепнешком, че Съдържателя го подготвя за нещо повече от обикновен бияч.

Мъжът от дясната страна изглеждаше двойно по-едър от Формайкъл. Косата върху слепоочията му бе посивяла, а лицето му бе покрито с неравна брада. Очите му бяха дребни, хлътнали, и наблюдаваха Формайкъл с отдадената настойчивост на убиец. Ръце като неговите не биха се поколебали да предизвикат планинска мечка. По кокалчетата му личаха следи, където те бяха чупили — и бяха чупени от — чужди челюсти. Лицето му носеше белезите от неумели шевове. Той се усмихваше с изпотрошени зъби към Формайкъл.

Сусмит притежаваше предимство откъм тегло и опит, но беше видно, че е уморен. Челюстта му висеше отпусната от изтощението, извоювало му предишните победи, крайчетата на очите му издаваха вялост, а раменете му провисваха, макар и почти незабележимо. Освен това той не можеше постоянно да разчита на опит. Сусмит остаряваше; гърдите и стомахът му бяха започнали да се отпускат от прекалено пиене.

Организаторът слезе до второто стъпало на ринга и размени няколко думи с боксьорите. Подир миг той се отдръпна, повдигна ръка и рязко я спусна, отскачайки назад.

Крясъкът на триста гърла отбеляза началото на битката. Пестници се блъснаха в плът с глухи удари, погълнати от разнеслите се гласове.

— Смачкай го!

— Сечи!

— В стомаха! Удряй в стомаха!

Гласът на Адамат остана удавен сред какофонията викове. Той нямаше представа какво крещи, но имаше нужда да излее раздразнението си от Палагий и гнева от липсата на близките си. Беше се привел напред, размахващ юмруци пред себе си.

Формайкъл стовари жесток удар върху ребрата на Сусмит. По-възрастният залитна встрани; противникът му го последва, атакувайки същото място — може би някогашно счупвано ребро. Треперещият Сусмит продължи да отстъпва, докато не се сблъска с дървената преграда, отделяща го от зрителите. Откъм тях се протегнаха пръсти; нокти се врязаха в главата му; слюнки го опръскаха по бузата. Боксьорът се намираше съвсем близо до Адамат.

— Хайде — изкрещя инспекторът. — Не му позволявай да те изблъска в ъгъла!

Нещо пропука. Сусмит се отпусна на едно коляно, повдигнал ръце пред себе си, за да се предпазва от ударите на Формайкъл.

Виковете на Адамат заглъхнаха.

— Ставай, негоднико — процеди той през зъби.

Формайкъл продължаваше да обсипва с удари ръцете на противника си, докато по-възрастният мъж не коленичи. По лицето на Формайкъл личеше предвкусването на победата. Той постепенно забави ударите си и спря, задъхан, загледан към противника пред себе си. Сусмит не погледна към него.

Хайде, приключвай по-бързо, помисли си Адамат.

Но Формайкъл не възнамеряваше да прави това. С широка усмивка той сграбчи едната ръка на Сусмит, повдигна го и стовари съкрушителен удар. Сусмит отново рухна на колене, потръпващ. Беше видно, че по-младият възнамерява да се възползва от изтощението на опонента си и бавно да го размаже.

Формайкъл нанесе още няколко единични удара, преди да остави Сусмит да рухне на колене. Лицето на едрия мъж приличаше на кървава, подпухнала пихтия; той изплю кръв върху стърготините. Формайкъл му обърна гръб, повдигайки ръце към тълпата, за да се наслади на обливащите го насърчения. След няколко секунди той отново се извърна към противника си.

Сусмит скочи на крака, насочил цялата си тежест в подкрепа на юмрука, полетял към красивото лице на Формайкъл. Ударът накара младия боксьор да полети назад; при сблъсъка си с отсрещната преграда той отскочи и се стовари на земята, където се сгърчи, преди да застине. Сусмит се изхрачи на гърба му и пое към стълбите. По пътя му към боксьорските паравани към него се протягаха ръце, които да го потупат по гърба в поздравление, и го преследваха ругатни от изгубилите залозите си.

Адамат прибра печалбата си и изчака тълпата да се разшава, за да може незабелязано да се приближи до боксьорския отсек. Той влезе в стаята на Сусмит и дръпна завесата зад себе си.

— Хубав бой се получи.

Сусмит тъкмо се канеше да излее кофа над главата си. Той забави действието си с миг, през който да погледне към посетителя, след което продължи започнатото движение. Водата отми слоя пот и кръв; боксьорът я попи с един зацапан пешкир. Накрая той отново се обърна към Адамат. Устните и веждите му бяха сцепени; очите бяха подпухнали.

— Тъй беше. Ти на правилния човек ли заложи?

— Разбира се.

— Копелето се опитва да ме убие.

— Кой?

— Съдържателя.

Адамат се засмя, но в следващия миг осъзна, че Сусмит не се шегува.

— Защо смяташ така?

Сусмит поклати глава, изстиска пешкира си и го потопи в кофа с чиста вода.

— Иска да затъна.

Сусмит далеч не беше глупав, но винаги говореше с кратки изречения. След години удари по главата за човек ставаше трудно да навързва мислите си.

— Защо? Ти си добър боксьор. Хората идват, за да те гледат.

— Идват да гледат младите. — Сусмит се изплю в една от кофите. — Аз съм стар.

— Формайкъл хубаво ще си помисли следващия път, когато трябва да се бие с теб. — Адамат си спомни неподвижното тяло, останало да лежи на ринга. Бе се наложило работниците да го отнесат. — Ако остане жив.

— Ще остане. — Сусмит потупа главата си с два пръста. — Ще се страхува.

— Или следващия път ще се постарае да приключи бързо — каза инспекторът.

Сусмит си пое дъх и го изпусна под формата на кикот, прелял в кашлица.

— И така става.

За момент Адамат остана загледан в него. Сусмит беше негов отдавнашен приятел, а външният му вид не съвпадаше със същината му. Той не беше обикновен побойник, за разлика от останалите боксьори. Зад свинските му очички се криеше остър ум; зад чепатите юмруци се криеха загрижените ръце на брат и чичо. Мнозина го преценяваха погрешно, което беше една от причините за многобройните му победи. Но едно нещо не можеше да се сбърка: той притежаваше черта, открояваща се по-дълбоко от лоялността му към близките и интелекта. Чертата на убиец.

— Дошъл съм да те попитам нещо — рече Адамат.

— Мислех, че ти е домъчняло.

— Веднъж ти ми каза, че си бил част от бандата на Крезимир.

Сусмит застина, пъхнал крайчеца на кърпата в ухото си. Той бавно отпусна ръка.

— Така ли?

— Ти беше много пиян.

Движенията на боксьора придобиха предпазливост. Той погледна към бюрото, към чекмедже, където несъмнено бе скрил пистолет. А човек с неговите размери не се нуждаеше от пистолет.

Адамат махна с ръка, за да го успокои.

— Ти беше много пиян — повтори той. — Тогава не ти повярвах. Аз присъствах, когато изравяха онези момчета от канала. Не мислех, че някой е успял да се измъкне от хората, сторили това.

Няколко мига Сусмит го наблюдава мълчаливо.

— Може би никой не е успял. Може би някой е успял.

— Как?

Боксьорът контрира със свой собствен въпрос:

— Защо?

— Става дума за разследване. — Адамат вече бе решил да каже на Сусмит всичко. — Възложи ми го фелдмаршал Тамас. Той иска да узнае какво представлява Обета на Крезимир.

Сусмит бе придобил впечатлен вид.

— С този човек шега не бива.

— Така е. Та, имаш ли представа какво означава тази фраза?

Другият продължи да се бърше.

— Нашият главатар беше прокуденик от кралската кабала. — Той отвори чекмеджето, изваждайки зацапана лула и торбичка с тютюн. Натъпка лулата и я запали, преди да продължи. — Дърдорко. Глупак. Искаше внимание. Каза, че името ни трябвало да накара кабалистите да си припомнят своя морал.

Това беше най-дългото изречение, което Сусмит бе изричал от години.

— Той каза ли ви значението?

— Престъпиш ли Обета на Крезимир — отвърна боксьорът, дръпвайки от лулата си, — светът ще погине.

— А какъв е обетът? — попита Адамат.

Сусмит сви рамене.

Инспекторът замислено допря показалец до брадичката си. Сусмит се облегна назад. Личеше, че той няма да каже нищо повече, не и по този въпрос.

Мислите на Адамат отново се насочиха към Палагий. Проклетият банкер все още го следеше чрез хората си. Той беше непредсказуем. Един човек с мащабите и репутацията на Сусмит определено би бил полезен при тези условия. Поне докато не дойдеше моментът, в който Адамат трябваше да се издължи.

Сусмит щеше да му бъде полезен и на други места — като обществения архив, зад роялистките барикади.

— Случайно да ти трябва работа? — осведоми се инспекторът.

Сусмит отново обърна дребните си очички към него.

— За какво иде реч?