Кръвен обет

Глава седма

Таниел систематично оглеждаше крачещата тълпа и се чудеше за наличието на евентуални проблеми. В града царяха безредици — коли лежаха преобърнати, горяха къщи, по улицата лежаха беззащитни тела. Димът бе надвиснал като завеса над всичко и нямаше намерения да се маха.

Той разгърна скицника си. Страниците се разгърнаха на един портрет на Влора. Таниел поспря за момент, преди да сграбчи книгата с едната си ръка, а с другата да откъсне страницата, да я смачка и да я хвърли на улицата. Накъсаният ръб, останал да стърчи, веднага го накара да съжали за стореното — той нямаше пари да си купи нов скицник. Бе продал всичките си ценности, за да купи диамантен пръстен във Фатраста. Проклетият пръстен, който бе приковал към едно конте в Илеман, нанизан на собствената му шпага. Трябваше да запази пръстена, да го продаде и да си върне част от парите. Съжаляваше, че не бе казал нещо на Влора, притиснала чаршафи пред себе си.

Таниел погледна към близката часовникова кула. Оставаха четири часа до момента, в който войниците на баща му щяха да започнат да възвръщат реда. Тълпата, продължаваща да вилнее и след полунощ, щеше да се изправи срещу хората на фелдмаршал Тамас.

Но имаше вероятност войниците да се затруднят. Тези дни в Адопещ имаше купища отчаяни хора.

— Как ти се струват наемниците? — попита Таниел. Той се приведе, вдигна смачканата рисунка, приглади я и отново я прибра в скицника.

Ка-поел сви рамене, без да откъсва очи от тълпата. Приближаващите бяха предвождани от едър фермер, облечен в захабен гащеризон и стиснал цепеница. Най-вероятно той се бе преместил в града, за да постъпи на работа в някоя фабрика, но не бе могъл да влезе в работническия съюз.

Той видя Таниел и Ка-поел, застанали на прага на затворен магазин, и се обърна към тях, повдигайки импровизираното си оръжие в очакване на нови жертви.

Таниел плъзна пръст по кожената си куртка и го отведе до дръжката на пистолета си.

— Не си търси белята, друже — посъветва младият мъж. Ка-поел стисна юмручета.

Фермерът стоеше загледан в сребърната му значка, изобразяваща барутно буре. Той прошепна нещо на човека край себе си; двамата рязко се обърнаха. Останалите също ги последваха в отстъплението им. Макар и да хвърляха мрачни погледи към Таниел, никой от тях не смееше да предизвика барутен маг.

Таниел въздъхна облекчено.

— Онези двамата се бавят прекалено.

Привилегированата Жулин и неутрализаторът Готън бяха се отделили от тях, за да проследят дирите на преследваната магьосница. Двамата бяха заявили, че те възнамеряват да я открият, след което да се върнат да доведат Таниел и Ка-поел. Но те така и не се появяваха и Таниел започваше да си мисли, че наемниците няма и да го сторят.

Ка-поел посочи с палец към гръдта си и заслони очи в жест на дирене.

Таниел кимна:

— Да, зная, че ти също можеш да я намериш, но предпочитам да оставя наемниците да свършат мръсната работа. И без това тях за друго…

Експлозията го блъсна назад, към каменната стена. Ка-поел залитна към него, но Таниел успя да я улови и да я задържи на крака. Подир това той тръсна глава, за да прогони пищенето от ушите си.

Някога Таниел бе присъствал на експлодирането на барутен погреб — складът се бе намирал на половин миля от него, но той пак бе могъл да усети мощността на тогавашната експлозия. Настоящият взрив се доближаваше до нея, ала не бе предизвикан от барут, а от магия.

На няма и две пресечки от тях огромен пламък изригна във въздуха. Той изчезна също тъй бързо, както и се беше появил; разнесоха се писъци. Таниел погледна към спътничката си. Девойката изглеждаше стресната, но невредима.

— Да вървим — подкани я той и сам се затича.

Таниел търчеше, без да обръща внимание на хората около себе си, пръснати по калдъръма. В един момент той се сблъска с някого и залитна, но веднага скочи на крака и продължи, хвърляйки съвсем бегъл поглед към блъснатия.

Едва на втората пробягана крачка той осъзна с кого се е сблъскал — възрастна жена със сива коса, кафяви одеяния и ръкавиците на Привилегирована.

Таниел рязко се извърна и изтегли пистолета.

— Спри! — кресна той.

Ка-поел изникна иззад ъгъла, точно пред дулото му. Таниел сведе оръжие и се затича. Над рамото на девойката той видя как Привилегированата се обръща. Нейните пръсти танцуваха; Таниел почувства горещината на зараждащ се пламък, когато тя докосна Отвъд.

Младият войник сграбчи Ка-поел и се хвърли към земята. Точно навреме, за да отмести и двама им от пътя на огнено кълбо с големината на юмрук, което прелетя над главите им. Горещината опърли косата му. Таниел повдигна пистолета си и се прицели, отпуснат в барутен транс. Той плавно дръпна спусъка.

Куршумът му щеше да е попаднал в сърцето на жената, ако точно в този момент тя не беше се препънала. Вместо това той прободе рамото ѝ. Тя се изправи, злобно скривила лице.

Таниел се огледа в търсене на прикритие, където да презареди. Един тухлен склад на двадесетина крачки от него щеше да свърши работа.

— Върви — обърна се той към Ка-поел и я изправи на крака.

Докато двамата тичаха, войникът видя как Привилегированата отново раздвижва пръсти. Сам по себе си допирът с Отвъд представляваше смайваща гледка — стига да не беше извършван от човек, възнамеряващ да те убие. Опитните Привилегировани притежаваха контрол над елементите, който им позволяваше да изстрелват огнени снаряди или да насочват мълнии.

Таниел почувства как земята трепери. Двамата успяха да достигнат склада, ала постройката започна да се тресе. Той изкрещя, очакващ, че силите, рушащи постройката, ще достигнат и тях.

Складът се напука, разклати се, но не избухна. От пукнатините сред мазилката изникна дим. Разнесе се пукот, сетне всичко затихна.

Те още бяха живи. Нещо беше спряло магията, която Привилегированата бе запратила срещу тях.

Таниел погледна към спътничката си и бавно си пое дъх.

— Това ти ли беше?

Ка-поел го изгледа неразгадаемо и посочи.

— Да, продължаваме след нея.

Той отново изскочи на улицата, повдигайки заредения си пистолет. Поспря за момент, когато видя Жулин и Готън да търчат насреща им.

Жулин имаше вида на човек, в чийто лик е избухнало буре с барут. Косата ѝ беше опърлена, дрехите ѝ тъмнееха, обгорени. Дори Готън притежаваше стреснат поглед и черни петна по ризата, след като магията изобщо не трябваше да го докосва. Мечът в ръката му бе изгубил повече от педя острие.

— В ямите да се продъните, къде се запиляхте? — рече Таниел. — Трябваше да се върнете и да ме доведете, преди да я подгоните.

— Не ни е изтрябвал някакъв Отличник — грубо отвърна Жулин.

— Тя не трябваше да усеща присъствието ни — каза Готън и засрамено погледна Таниел. — Но ни усети.

— Тя ли е отговорна за това? — Таниел посочи към строшения му меч.

Неутрализаторът изруга и захвърли безполезното оръжие на земята.

— Докато стоим и си говорим, тя се отдалечава — продължи Таниел. — Жулин, опитай се да я притиснеш от едната страна, а аз…

— Нямам намерение да приемам нареждания от теб — прекъсна го жената. — Възнамерявам да я сдавя лично.

Тя намести ръкавиците си и се затича.

Таниел изсумтя и тупна Готън по рамото.

— Тръгвай с мен.

Те поеха по една пресечка, а на следващия булевард завиха и поеха успоредно на Жулин.

— Какво стана? — попита Таниел.

— Открихме я в магазина на един астроном — задъхано започна да обяснява Готън. Пистолетите и мечовете му дрънчаха. — Обиколихме мястото, уверихме се, че няма други изходи, и заложихме капана. Точно се канехме да нападнем, когато цялата фасада отхвърча. Жулин едва успя да се защити, а мен взривът опърли. Това не би трябвало да се случва. Очаква се, че аз прекъсвам всяко излъчване, което тя може да призове Отвъд — никаква енергия под каквато и да било форма не би трябвало да ме достига. Но не беше така.

— Следователно си имаме работа с могъщ човек.

— Изключително — потвърди Готън.

През една уличка Таниел видя Жулин да притичва по съседния булевард. Той спря и си пое дъх, правейки знак на Готън също да спре. Нещо не беше наред.

— Ка-поел? — извърна се той.

Девойката бе спряла край една уличка. Сега тя повдигна пръст до устните си, полупритворила очи, и посочи по протежение на пресечката.

Таниел кимна на Готън да тръгне първи: присъствието на неутрализатора щеше да обезсмисли заложените капани и запратената насреща им магия.

Пресечката бе пълна с боклуци, кал и фекалии; търкаляха се и няколко прогнили бъчви. Но нямаше място, където човек да се скрие — особено в светлината на пладнешкото слънце.

— Ето там! — Готън се втурна напред, а Таниел различи движение. Той премигна. Имаше едно място, където светлината изглеждаше странно…

Привилегированата се появи, насочвайки ръце към Готън. Неутрализаторът се напрегна.

Въздухът заблестя, разместил пластове заради усилващата се магия. Готън изкрещя, Таниел стреля.

Куршумът отскочи от кожата ѝ, сякаш срещнал метал, и издрънча на земята. При следващото ѝ движение Готън залитна назад и се стовари по гръб.

В тухлената стена бяха вложени метални ръкохватки, отвеждащи към покрива. Привилегированата се закатери по тях с лекотата, полагаща се на далеч по-млада жена: само след мигове тя беше преодоляла двата етажа и вече се намираше сред керемидите, преди Таниел да е успял да презареди. Той вдиша ивица барут и се закатери подир жената.

— Не я оставяй да избяга! — изкрещя той към Готън. Ка-поел изскочи обратно на булеварда, за да следи Привилегированата.

При изкачването си Таниел установи, че жената вече е достигнала съседния покрив. Чула появата му, тя се обърна и запрати огнено кълбо.

В барутния си транс Таниел можеше да зърне излъчването на магията ѝ, да почувства пътя, по който огънят щеше да поеме. Войникът се претърколи встрани и отново скочи на крака. Тя побягна, залитаща по керемидите.

Таниел с лекота преодоля пространството между двата покрива. Заради наклона той изгуби Привилегированата от поглед, в най-високата точка отново я откри, и стреля.

Той отново я уцели, но и този път жената не рухна, макар да бе простреляна право до гръбнака. В най-лошия случай този изстрел трябваше да я повали на земята, а тя почти не трепна!

Таниел изсумтя, прибирайки пистолети, за да ги замени с винтовката. Със следващото движение той сложи щика. Хубаво, щеше да го направи по трудния начин.

В пълен транс един барутен маг бе в състояние да надбяга кон. Затова не беше изненада, че само след две къщи той вече я настигаше. В следващия си скок Привилегированата не успя — тя се подхлъзна и остана да виси вкопчена на ръба.

Таниел се приземи съвсем спокойно и се извърна, готов да забие щика в някое от очите ѝ. Магьосницата пусна ръба и падна на улицата.

След една ругатня и само миг колебание войникът я последва. Дори и в барутния си транс усети болката от съприкосновението със земята. Той се приземи приклекнал; край него Привилегированата вече се изправяше на крака. Той замахна инстинктивно и щикът потъна.

Жената се преви над него; ръката ѝ се намираше на две педи от главата му. Личеше, че някога е била много красива, ала сега кожата ѝ бе сбръчкана. С мъка тя се освободи от щика.

— Ти нямаш никакво понятие за ставащото, момче — тихо го предупреди тя.

Таниел чу как оръжията на Готън дрънчат. Неутрализаторът изникна край него, повдигнал пистолет.

Земята започна да се тресе.

— Прикрий се! — Наемникът скочи между двамата.

Земята се разцепи и изчезна изпод тях. Таниел се сгърчи от стоварилия се върху него натиск. Струваше му се, че е бил натикан в оръдие, за да послужи като заряд. Ушите му писнаха, той се замая.

Навсякъде около тях летяха отломки.

При слягането на прахта Таниел видя, че Готън все още е коленичил над него, скривил лице. Неутрализаторът предпазливо се огледа. Устните му се раздвижиха, но Таниел не чу нищо: светът все още трепереше пред очите му. След миг той също се изправи на крака и се огледа. Замаяният му поглед различи, че Ка-поел се приближава към тях, следвана от Жулин. Околните сгради бяха сринати до основи: мазетата им бяха изпълнени с отломки. Сред тези парчета мазилка и тухла личаха късове кървава плът. Това бяха клетниците, намирали се в тези постройки по време на експлозията — хора, които не бяха се намирали край неутрализатор, който да ги защити с присъствието си.

Таниел бавно си пое дъх.

Жулин пристъпи право до него и го блъсна, което го накара отново да залитне назад. В следващия момент Ка-поел изникна между двамата; острият ѝ поглед накара наемничката да отстъпи назад. Едва след няколко мига слухът на Таниел се възвърна достатъчно, за да може да различи крясъците на Жулин:

— … я остави да избяга! Остави я да се измъкне! Проклет глупак!

Войникът отново се изправи на крака и внимателно избута Ка-поел встрани.

Жулин пристъпи напред и стовари юмрука си в лицето му. Главата на Таниел отскочи назад. Инстинктивно той улови следващия удар, изви ръката ѝ и я удари на свой ред.

— Успокой се — процеди Таниел и се извърна, за да изплюе кръв. — Тя е мъртва. Никой не би могъл да преживее нещо подобно.

— Не е мъртва. — Страните на Жулин още пламтяха, но тя не посегна отново. — Все още я чувствам. Избягала е.

— Аз я нанизах на щика си. Един лакът стомана! Няма как да остане жива.

— Мислиш, че стоманата може да я нарани? Стомана? Ти наистина не знаеш абсолютно нищо.

Таниел вдиша бавно, за да се успокои, сетне повтори, този път прибавяйки към вдишването щипка барут.

— Ка-поел — обърна се той, — тя още ли е жива?

Девойката обгърна Таниеловата винтовка и плъзна пръст по кръвта, покриваща острието на щика. След като я размаза между пръстите си, тя кимна.

— Можеш ли да я проследиш?

Ка-поел кимна отново.

Жулин се намръщи.

— Дори аз не мога да я проследя — рече тя. — Прикрила е следите си добре. Дори ранена, тя е много по-могъща, отколкото подозирате. Тази хлапачка няма как да я намери.

— Пола?

Ка-поел изсумтя и се извърна. След няколко мига, през които да се ориентира, тя протегна пръст в нужната посока.

— Вече знаем накъде да се отправим — каза Таниел. — Успокой се и гледай колко добре тя умее да проследява. — Той посегна към девойката. — Води.

Таниел повдигна длан пред очите си, за да ги заслони от дъжда, и погледна към Жулин. Тя стоеше над него със скръстени ръце; самодоволната усмивка бе разчупила белега върху лицето ѝ.

— Минаха два дена — каза наемничката. — Признай, че питомната ти дивачка не може да проследи кучката, за да се махнем от този порой и да кажем на Тамас, че има проблем.

— Нима се отказваш тъй лесно?

Таниел продължаваше да рови из канавката, като се стараеше да не се замисля за нещата, които пръстите му докосват. Канавките струпваха всичко, от отпадни продукти до мъртви животни и улични боклуци. По време на буря като тази всичко се отправяше към каналите под града. Но тази шахта бе задръстена, покривайки Таниел до раменете в мръсотия — а това му доставяше толкова удоволствие, колкото и неспирното недоволство на Жулин.

— Пък и сигурно знаеш, че Тамас няма да ви плати, докато не изпълните възложението, нали? — продължи той.

— Ще я намерим — отвърна Жулин. — Просто не днес. Не и в този дъжд. Тя е предизвикала тази буря. Усещам го. Аурата на облаците се простира Отвъд. Те скриват дирята, но когато се отдръпнат, аз отново ще намеря следите ѝ.

— Ка-поел вече е намерила дирята ѝ. — Таниел се напрегна още малко; бузата му докосна локва. Той напипа нещо твърдо, обви пръсти около него и го изтегли.

— Тя не е спряла да ровичка между калдъръма и да те кара да дълбаеш из каналите от… какво е това?

Таниел се изправи на крака. Сивата буца кал в ръката му изглеждаше като мръсотия, изстъргвана от десетки ботуши. Миризмата го накара да протегне ръка колкото се може по-далеч от себе си. Към буцата бе прилепнало дълго парче дърво. Локвата в краката му бавно започваше да спада.

— Счупен бастун, ако не се лъжа — рече войникът.

Ка-поел се приближи да огледа находката му. Тя я докосна с пръст, отметнала глава нагоре. Неочаквано пръстите ѝ се стрелнаха в буцата и се отдръпнаха.

Жулин се приведе напред.

— Какво е намерила? — В следващия миг тя поклати глава. — Нищо. Глупачка.

Таниел изми ръката си в най-чистата локва, която можеше да намери, сетне си взе ризата и куртката от Готън.

— Зрението ти явно е слабо, Жулин — отвърна войникът. — Това е косъм. Косъм от Привилегированата.

— Не е възможно да е намерила едничък неин косъм сред целия този боклук. А дори и косъмът да е принадлежал на нея, какво ще може да стори с него твоята дивачка?

— Да я намери — сви рамене Таниел.

Ка-поел се отдалечи, разтваряйки торбата си. Няколко мига тя остана с гръб към тях. Когато се обърна, девойката отново нарами торбата и кимна отсечено. Тя се потупа по гърдите и сграбчи нещо невидимо.

Закопчаващият ризата си Таниел се усмихна.

— Пипнахме я.

Четиримата спряха файтон. Ка-поел се качи на капрата, за да насочва кочияша, а Таниел, Жулин и Готън се покатериха в купето. Жулин изсумтя презрително веднага щом вратата се затвори.

— Ти смърдиш — заяви тя. — Предпочитам да стоя на дъжда, отколкото сред тази воня. Ще пътувам отвън.

Жулин се намести отзад и каретата потегли.

— Ка-поел наистина ли може да открие Привилегированата само с един косъм? — попита Готън след няколко минути мълчание. Подскачането на каретата ги блъскаше върху тясната седалка.

— Само по един косъм е трудно — отвърна Таниел. — По-добре е, ако има повече неща. Кръвта от щика ми, огризка от нокът (тя си гризе ноктите), мигла. Нещата са свързани и се натрупват. Колкото повече са те, толкова по-лесно ѝ е да я проследи. А ние се нуждаем от точно място, за да успеем да я открием.

Таниел разтвори скицника си и започна да го разгръща. За момент той спря при рисунката на Влора, преди да достигне до недовършената скица на Привилегированата. Скицираше я по памет, но пак имаше предимство пред останалите в това отношение: те не бяха получили възможност да се вгледат в лицето ѝ.

Когато приключи, Таниел затвори скицника и отново го прибра във вътрешния си джоб.

— Какъв е принципът на нейната магия? — попита Готън.

— Нямам представа. Никога не съм я виждал да прави магия. Поне не и онова, което ние разбираме като магия. Тя не движи пръсти, не призовава елементални излъчвания.

Таниел отдавна бе спрял да се опитва да разгадае това.

Наемникът замълча. Подир около минута той се подсмихна и без да поглежда към събеседника си обяви:

— Двамата с Жулин сключихме облог.

Таниел изсипа ивица барут върху ръката си и я доближи до ноздрата си.

— Какъв облог?

— Жулин смята, че ти спиш с дивачката. Аз смятам, че не си го правил.

— Този облог не е особено пристоен — отбеляза Таниел.

— И двамата сме войници — усмихна се още по-широко Готън.

— И на колко се обзаложихте?

— Сто крана.

— Дотук с прехвалената женска интуиция. Кажи ѝ, че ти дължи стотарка.

— Както си и знаех — рече Готън. — Мъжете са много по-лесни за разчитане. На моменти ти наистина се взираш в дивачката по особен начин, но с погледа на копнеещ, а не на любовник.

Таниел се навъси към неутрализатора и се размърда неловко. При други обстоятелства би го призовал на дуел. Но сега… както Готън бе казал, и двамата бяха войници.

— Тя е още дете — каза Таниел. — Пък и през цялото време, през което я познавах, бях сгоден за друга.

— Моите поздравления.

— Годежът е анулиран.

— Съжалявам — рече Готън и се извърна.

Таниел изсипа още една ивица върху ръката си и пренебрежително размаха кутията.

След като вдиша барута, той отпусна глава към стената и се заслуша в тропота на дъжда и на копитата. И в тракането на колелата. Имаше много звуци, които да заглушат мислите му.

Къде ли беше Влора в този момент? Може би тя точно пристигаше в Адопещ. Може би вече бе пристигнала и беше заминала по някаква задача, възложена ѝ от Тамас…

Той не беше престанал да пропъжда този въпрос, откакто бе приковал онова конте към стената. Какво се беше объркало? Със заминаването си за Фатраста той беше допуснал грешка. Не трябваше да се забърква в чужда война, само за да впечатли Тамас. Беше оставил Влора прекалено дълго. Мъжът, с когото тя му беше изневерила, бе опитен съблазнител — вината не беше нейна.

Таниел стисна юмрук в опит да овладее гнева си. Дали раздразнението му произтичаше от неговата обич към нея? Или той се гневеше, защото друг мъж бе покварил неговата жена? И дали изобщо за Влора можеше да се каже, че е негова? Той не можеше да си спомни време, в което двамата да не са били сгодени. Тамас бе използвал всяка възможна ситуация, за да насърчава близостта между двамата. Защото Влора беше умел барутен маг; имаше голяма вероятност децата от подобен съюз също да наследят тези умения. Тя по-скоро беше бъдещата снаха на Тамас, отколкото бъдещата съпруга на Таниел.

Тази мисъл той погълна заедно със задоволството от разочарованието на Тамас. Сега нямаше да му се налага изобщо да сключва брак. А можеше да се ожени по собствен избор, не за някаква предварително нарочена магьосница. Може би за Ка-поел.

Той се засмя, без да обръща внимание на погледа на Готън. Да, Тамас щеше да подивее, ако Таниел се оженеше за дивачка.

Таниел притихна и устоя на изкушението да разтвори скицника си на откъснатата страница.

— Тази част от града е страшно хубава — отбеляза Готън, изтръгвайки го от мислите му. Неутрализаторът бе открехнал пердето, за да наднича навън. Няколко мига по-късно каретата спря. Таниел отвори вратата.

Бяха навлезли в Самаилския квартал. Гъст дим бе надвиснал над целия град и се смесваше с дъжда. Мястото бе притихнало — още преди два дни тълпата се бе усмирила, оставяйки подире си руини на мястото на някогашните палати.

Но това имение бе останало непокътнато. Къщата бе триетажна, изградена от сиви каменни блокове — приличаше на умалено копие на някогашните замъци. Стените бяха почернели от околните огньове, но самата сграда стоеше незасегната. И беше лесно да се види защо.

Около бойниците стояха войници. Паветата от улицата бяха използвани за построяването на еднометрова стена пред главната порта. Зад тази стена също стояха войници, приготвили мускетите си за стрелба. С открита неприязън те наблюдаваха спрялата карета.

Таниел скочи на земята. Жулин вече беше слязла и си слагаше ръкавиците. Ка-поел слезе от капрата.

— Чий е този дом? — обърна се Таниел към кочияша.

Запитаният се почеса по брадичката:

— На генерал Уестивън.

Взвод войници изникнаха от къщата и се отправиха право към тях. Стомахът на Таниел се сви. Приближаващите се носеха познатите до болка сиво-бели униформи и шапка с перо на кралските хилмани. Гвардейците трябваше да са избити. А ето че те охраняваха дома на бившия началник на кралската гвардия. Генерал Уестивън бе почти на осемдесет, възрастен във всяко едно отношение, но се говореше, че дори и на тази възраст той е запазил остротата на ума си.

Това беше единственият адрански военен, който можеше да съперничи на Тамас.

— Генералът в града ли е? — попита Таниел. Тамас несъмнено трябваше да се е погрижил за него. Невъзможно беше плановете му да са го пропуснали.

— Чух слух, че се бил върнал — рече кочияшът. — Бил на ваканция в Нови, но се върнал вчера.

Таниел погледна към Ка-поел.

— Сигурна ли си, че тя е тук?

Ка-поел кимна. Таниел изруга.

Хилманите спряха на пет крачки от Таниел. Предвождаше ги възрастен капитан с кисело лице. Той беше по-висок от Таниел с близо педя; когато той забеляза значката, изобразяваща барутно буре, гвардеецът се озъби презрително.

— В тази къща има жена — заговори Таниел, отпуснал ръка край пистолета си. — Привилегирована. Дошъл съм да я арестувам в името на фелдмаршал Тамас.

— Тук имената на предателите не значат нищо, хлапако.

— Значи признавате, че я укривате?

— Тя е гостенка на генерала — отвърна капитанът.

Гостенка. Хилмани под командването на генерал Уестивън, а сега разполагаха и с Привилегирована? Тази територия ставаше опасна.

По прозорците на дома и сред парапета бяха готови пушки за стрелба. Капитанът носеше пистолет и меч. Двама от войниците му носеха дългоцевни оръжия, към които бяха прикрепени метални кутии със сгъстен въздух. Тези оръжия бяха специално проектирани да остават незасегнати от влиянието на барутен маг. Несъмнено стрелците в къщата също разполагаха с подобно въоръжение.

С помощта на Жулин и неутрализатора той би могъл да си пробие път. Само с войниците щеше да се справи. Но те разполагаха с подкрепата на Привилегирована.

Той почувства как Жулин се готви да се пресегне Отвъд, затова повдигна ръка.

— Спри — каза той.

— Как ли пък не — отвърна Жулин. — Ще изпепеля всички тези…

— Готън, усмири я — продължи Таниел. Той трябваше да се махне и да предупреди Тамас. Генерал Уестивън нямаше да се нуждае от много време, за да събере силите си — щеше да нападне веднага, право в целта. — Тръгваме си.

— Капитане — каза един от гвардейците, — това е Таниел Двустрелни.

Капитанът присви очи.

— Никъде няма да ходиш, Двустрелни.

— В каретата, бързо. Карай, кочияшо! — нареди Таниел.

Войниците започнаха да повдигат оръжия. Таниел скочи към стъпалото на каретата и в движение се извърна, прострелвайки един от гвардейците в гърдите. Изпразнения пистолет той хвърли през прозореца и насочи сетивата си към останалите войници, дирейки барут. Двама от тях носеха стандартни мускети, а капитанът имаше пистолет.

Той веднага намери барутните им рогове. Искрица от мисълта му докосна черния прах.

Взривът едва не го изхвърли от каретата. Конете изреваха; Таниел се вкопчи в купето, за да не бъде изтърсен. За миг той се обърна назад. Експлозията бе разкъсала капитана на две; един от войниците се мъчеше да се надигне. Останалите представляваха кървави късове. Никой не стреля по отдалечаващата се карета.

Когато кочияшът най-сетне овладя животните си, Таниел пъхна глава в купето.

— Аз щях да ги разкъсам — каза Жулин.

— И да причиниш смъртта на всички ни. Най-малко две дузини войници с въздушни пушки дебнеха в къщата, да не говорим за самата Привилегирована. Вие двамата слезте и дръжте дома под око. Ако тя се махне, последвайте я, но не се опитвайте да влизате в битка.

— А ти къде отиваш? — попита Готън.

— Да предупредя баща си.

Таниел се премести при кочияша и му даде знак да забави ход. Наемниците скочиха на земята и изчезнаха в една пресечка.

Тайно той се надяваше, че двамата няма да се подчинят на нареждането му и ще бъдат убити — така повече нямаше да му се налага да се занимава с тях. Но неутрализаторът му беше нужен.

— Ще бъдеш обезщетен — обърна се той към кочияша.

Мъжът кимна, макар и все още стиснал устни.

— Карай към Благородническата палата — продължи Таниел. — И бързо.