Кръвен обет

Глава двадесет и втора

Екотът на камбаната изтръгна Таниел от неспокоен сън и веднага го изправи на крака. Той грабна винтовката си и се втурна към вратата. Ка-поел се размърда в ъгъла на стаята, но барутният маг не остана да я изчаква, а изхвърча навън.

Офицерската столова беше празна. Таниел притича край празните маси и пейки и изскочи на улицата.

Едва там той поспря, за да закопчае униформата си и да нахлузи ботушите, които до този момент бе стискал в другата си ръка. Междувременно от околните постройки изникваха още граничари. Таниел се присъедини към онези, отправящи се към южната стена.

— Чу ли тревогата? — без нужда попита изравнилият се с него Фесник. По някаква непонятна за Таниел причина граничарят се бе сприятелил с него: макар че преди седмици барутният маг бе строшил един от зъбите му.

Таниел подбели очи. Естествено, че беше чул. Тези камбани сигурно се чуваха из половин Адро.

— Мда — промърмори той.

— Мислиш ли, че това е големият щурм?

— Не зная.

Младият граничар имаше нетърпелив вид. До този момент бранителите не бяха получили възможност да стрелят по кезианските войници. Вражеската армия просто бе заела позиции извън обхвата на оръдията им, подготвяйки се за нещо. Кезианските Привилегировани изобщо не бяха се появили — факт, който дразнеше Таниел. Виж, пазители имаше много; барутният маг бе получил възможност да упражнява стрелбата си. Макар че за убиването на някой пазител само с един изстрел се искаше по-скоро шанс, отколкото умение.

Таниел зае позиция на вала. Там той вдъхна малко барут, за да прогони и последните остатъци от съня си. Утринното слънце блестеше дразнещо.

— Слънцето е в тяхна полза — рече той.

— Копелета — изсумтя Фесник.

— От самото начало знаехме, че те ще нападнат сутринта. Но по пладне ще изгубят предимството си и ще им се налага да се прицелват срещу светлината.

Светилото едва надничаше иззад далечните хълмове. Макар да наближаваше лято, тук въздухът беше хладен, снегът в низините се беше стопил и пътеките към върха щяха да са подгизнали. А когато кезианците подемеха изкачването си, склонът щеше да се превърне в кална пързалка. Стратегията им определено изглеждаше съмнителна.

Камбаните на крепостния град утихнаха. Настъпилото мълчание бе нарушавано от нервен шепот и тракането на метал — оръдия и мускети. По протежение на цялата стена надничаха дула и хора: разположени на идеално изчислено разстояние. Таниел определено не завиждаше на врага.

— Крезимир ми е свидетел, те са довели достатъчно войници, за да ни удавят с тях — рече мижащият Фесник.

— Нека опитат — обади се една граничарка от дясната страна на Таниел. Гласът ѝ му се стори познат. Да, това беше Катрин, една от любимите на Бо. Тя беше сериозна жена, висока, с гарвановочерна коса и суров глас. Изглеждаше му необичайно, че подобна жена би проявила интерес към Бо.

Таниел ѝ кимна, тя отвърна на жеста му.

Барутният маг подсили транса си с още една щипка, за да разгледа склона под себе си. Слънцето не благоприятстваше изострения взор.

Някой го подръпна за ръкава. Ка-поел стоеше край него, сочеща надолу.

Таниел се опита да проследи пръста ѝ, загледан в подножието. И тогава видя. Долу, край Мопенхага. Градът отдавна бе изоставен заради една крепост, разположена по-ниско. Но сега той отново бе изпълнен с жители, макар и отдадени на строителна дейност.

Плод на техния труд представляваше триетажна дървена кула, издигната през нощта. Тя бе поставена върху платформа, в която бяха впрегнати волове.

Сърцето на Таниел трепна.

— Магическа кула — каза той. И отвори третото си око, за да се убеди. Отвъд кулата бе обгърната от силно сияние — достатъчно силно, за да слее отделните излъчвания.

— Купчина клечки — рече Фесник. — Едно гюле е достатъчно, за да я направи на трески.

Ка-поел изсумтя. Таниел не мислеше, че тя някога е виждала подобна кула, но девойката със сигурност можеше да усети обгръщащата я магия.

Катрин изглеждаше притеснена; тя неуверено погледна към Таниел.

— Не бъди толкова сигурен — отвърна барутният маг. — Привилегированите кули са нещо повече от купчина клечки.

Той отново разгледа обсадната машина. Третото му око я виждаше под формата на сливане на цветове, стотици цветове, размесени в едно. И това сливане сияеше със светлината на хиляда факли, достатъчно силно, за да предизвика главоболие. Таниел затвори мистичния си взор.

— Вливали са магия в нея в продължение на седмици. Подобни кули се срещат рядко. Нужна е цяла кралска кабала за построяването на една, а когато бъде построена…

— И какво, в името на ямите, прави тази кула? — прекъсна го Фесник. Таниел мълчаливо го погледна. Мускетът на младия граничар трепна.

— Тя ще защитава войниците, докато напредват по склона — каза барутният маг. — И намиращите се вътре Привилегировани.

— Не я виждам. — Фесник бе заслонил очите си.

— Много скоро ще я зърнеш — увери го Таниел. Той смъкна оръжието си и се обърна. — Някаква представа къде е Бо?

Фесник поклати глава.

— С Гаврил — отвърна Катрин. — Над портата.

Най-масивната стена се намираше над югоизточната порта. Тамошното укрепление бе издадено напред, приютило двадесет оръдия. Гаврил стоеше досами парапета, приведен над стената. Бо се намираше на няколко крачки назад и се въсеше по посока на склона.

— Магическа кула — каза Таниел.

— Видях. Ето защо са се размотавали. Аз смятах, че очакват пристигането на още сили. — Борбадор изсумтя раздразнено и дръпна яката си. — Не очаквах подобно нещо.

— Това е първият път, в който виждам подобна кула — каза Таниел. — Преди само бях слушал за тях.

— Противното би ме изненадало. Последната подобна кула е била изработена преди… преди двеста и петдесет години. Отново от кезиански Привилегировани, при обсадата на един гурлански шах. Ироничното е, че тогава са имали адрански съюзници. — Той отново изсумтя. — Кабалистите от Адро и Кез създали общо три кули. Тези съоръжения им спечелили и битката, и войната.

— Защо са им трябвали кули? — попита барутният маг.

Бо го изгледа мълчаливо.

— Защото дворецът на шаха бил охраняван от гурлански бог — отвърна накрая той.

Таниел потръпна. И не заради планинския студ.

— Шегуваш се. Бог?

— Тайни на кралската кабала, друже. Млад бог. Млад и наивен — занесено рече Бо.

— Това не е нещо, което ще намериш в хрониките — додаде Гаврил. Той слезе при тях, прибирайки далекогледа си. Носеше кафяви кожени ботуши и жилетка в същия цвят, която с мъка обгръщаше гръдта му. Личеше, че тя дълго време е била неизползвана, тъй като беше избеляла и на практика беше пропита с миризмата на прах. На лявата гръд се намираше емблемата на планинската стража — един триъгълник с ореол, обграден от два по-малки. Жилетката на главен граничар.

Гаврил, местният пияница, беше началник на крепостта. Таниел все още се затрудняваше да осмисли това.

— Какво мислиш? — Бо кимна към крепостната стена.

— Това не ми харесва. — Гаврил прокара ръка по челюстта си. При встъпването в старата си длъжност той бе отстранил брадата си, но тя бързаше да изникне обратно. Пък и той се бръснеше само през няколко дни. — Подобна кула означава, че цялата им кабала е тук.

— Или нещо по-лошо — рече Борбадор.

— Жулин — каза Таниел.

Тримата се спогледаха мрачно.

— Виждал съм я да използва магия — рече барутният маг. — Страховито е.

— Нищо не си видял. Тя се е сдържала — изсумтя Бо.

— В такъв случай тя просто ще срине крепостта.

— Хич не ме интересува коя е — каза Гаврил. — Тя няма да се отърве от нас тъй лесно. Стари колкото нея магии обгръщат крепостта, те са били вплетени във всеки каменен блок, във всяка шепа пръст.

Бо го погледна раздразнено.

— Не бива да я подценяваме. И все пак е възможно битката с нас да я е отслабила. Горе тя отнесе бой, който би унищожил половин кабала. Да не пропускаме падането. Най-вероятно е оставила дупка в земята.

Сред заелите позиция войници се разнесе мърморене. Таниел се приближи до стената, за да погледне. Гаврил и Борбадор го последваха.

Подножието на планината се раздвижваше. През нощта цялата армия се беше преместила по-близо, досами обхвата на оръдията. В момента тя приличаше на огромна, неорганизирана маса, но първите редици вече се строяваха. Тогава той видя и знамената на кезианската кралска кабала. Край тях стяговете на краля и благородническите родове изглеждаха нищожни. Магията ги издигаше високо над редиците, без да позволява на вятъра да ги сгъва.

Знамената на кабалистите изобразяваха бяла змия на фона на поле с класове. Змия, която се движеше, отново с помощта на магия. Под погледа на Таниел тя разтвори уста и изстреля отрова към планинската крепост.

Таниел погледна към Бо.

— Обикновени илюзии. За момента нищо опасно.

— За момента.

Кулата започна да напредва по пътя. Маршируващите войници се разляха от двете ѝ страни. Барабанният ритъм отекваше сред самата планина. Към него се прибави скърцането на ремъци — стотици коне започваха да изтеглят оръдия. Долетя ехото на тръба. Изкачването започваше.

До този момент нашествениците бяха провеждали изолирани атаки, подир които се бяха оттегляли назад, зад естественото укритие на виещия се път. Адранските войници в редутите също се бяха оттегляли, но винаги се бяха връщали подир отдръпването на врага.

Но този път атаката беше сериозна. Този път нямаше да има оттегляне, докато едната страна не бъдеше разрушена.

Подръпване по ръкава го накара да се обърне. Ка-поел го придърпа встрани и му подаде някаква чанта с големината на гюле и притежаваща същата тежест.

— Какво има, Пола? Какво е това? — Барутният маг остави чантата на земята и я разтвори. Тя беше пълна с куршуми, достатъчно куршуми за половин поделение. Таниел неразбиращо погледна девойката.

А Ка-поел подбели очи и притисна юмрук до гърдите си — с този жест тя показваше Привилегирован. След това тя насочи въображаема пушка и се прицели.

Върху лицето на Таниел бавно започна да изниква усмивка, нарастваща едновременно с разбирането му.

— Какво е това? — попита присламчилият се Бо.

— Куршуми — отвърна Таниел. Той повдигна един и го огледа: куршумът представляваше стандартната оловна топка, дебела колкото човешки палец. При по-внимателно взиране се различаваше тъмночервената ивица, обгръщаща средата му.

Бо посегна към куршума, но Таниел рязко отдръпна ръка.

— На твое място не бих го докосвал. Това е кървав обръч.

Борбадор погледна куршума.

— Това е… какво?

— Куршуми, които са били омагьосани от костноок — динизийски магьосник — обясни Таниел. — Използвахме ги във фатрастанската война. Немалко Привилегировани избихме с тях.

— Как точно е омагьосан? — попита Бо, отново поглеждащ към куршума.

Таниел посочи с палец девойката.

— Тези куршуми преминават през защитата на Привилегированите. Обърни се към нея, ако искаш подробности. За тях аз зная само, че се изработват трудно.

Докато говореше, барутният маг разглеждаше Ка-поел. Той не бе знаел, че тя е способна да изработва тези куршуми. Те напълно приличаха на онези, които бе използвал преди, а зачервените очи на самата Ка-поел показваха не една нощ, прекарана в работа. Едва сега той осъзна, че през изминалата седмица не я е виждал много. От зори до здрач той бе стоял на пост, наблюдавайки нашественическите позиции.

Бо бе придобил онова съсредоточение, което винаги съпътстваше отварянето на третото му око.

— Ти каза да не го докосвам — промърмори той. — Означава ли това, че тези куршуми нанасят и други щети, освен дупката, която пробиват в теб?

— Да — потвърди Таниел. — Един фатрастански Привилегирован ми каза, че за тях дори самият допир до тези куршуми е изгарящ. Не искам да си представям какво би било чувството от подобно попадение.

— В такъв случай излиза, че не е нужно смъртоносно попадение — замислено каза Бо и се надигна. — Но как така никога не съм чувал за тези куршуми?

— Ако ти беше на мястото на кезианците, щеше ли да искаш да се знае за съществуването на подобни куршуми? А ако беше на мястото на Фатраста, щеше ли да тръбиш за съществуването на тайното си оръжие?

— Фатрастанците биха могли да ги продават. Такива куршуми биха се продавали на бройка, срещу цяло състояние — каза Бо.

На практика Таниел можеше да проследи мислите му върху лицето.

— Докато един ден някой от продадените куршуми не полети срещу теб.

Бо се усмихна:

— Вероятно развитие, нали? — Замисленият вид не го напускаше. — На твое място също не бих разгласявал за тези куршуми.

Гаврил се приближи до тях.

— Таниел, Привилегированите започнаха да се показват. Бреме е. За теб също, Бо. — Едрият планинец изсумтя. — Запращай каквото можеш насреща им. Битката е на път да започне.

Гърмежът на оръдие потвърди думите му и изпълни с пищене ушите на Таниел. След няма и секунда последва втори изстрел, след него трети.

— Свиквайте — високо каза Гаврил. — Снарядите са единственото нещо, от което имаме в изобилие. Ще гърмим ден и нощ, или докато се пръснат дулата, или докато кезианците не ни пратят в ямите.

Таниел прекара остатъка от утрото в отблъскване на кезианските Привилегировани. Кървавите обръчи пробиваха почти навсякъде защитата на кулата, като отскачаха само от местата, които се намираха най-близо до нея — там магията бе най-силна и омагьосаните куршуми рикошираха досущ като обикновените куршуми и гюлета.

Привилегированите се държаха близо до кулата, напредващи едновременно с нея. Някои дори се возеха на платформата ѝ, от която запращаха огън и мълнии. Но нито веднъж тяхната магия не достигна отвъд редутите: защитата на крепостта бе прекалено силна.

Около пладне кулата бе преодоляла три четвърти от пътя си до крепостта. Тя спря на един сравнително равен участък от пътя, който често се използваше за почивка от пътуващите по този път. Колелата на платформата бяха застопорени, воловете бяха разпрегнати. Под сянката на кулата започнаха да изникват палатки.

Кезианската кралска кабала бе заела позиция.

Нашественическите войници се укрепяваха цял ден под неспирен артилерийски огън. Въздухът над тях не спираше да трепери от отскачащите гюлета и осколки. Привечер Таниел се озова до Бо.

Борбадор си беше сложил ръкавиците, но до този момент не беше използвал способностите си срещу вражеските Привилегировани. Той се ограничаваше да ги наблюдава през далекоглед.

— Мамка му — промърмори той. Усетил присъствието на Таниел, мистикът събра далекогледа си и се обърна към него. — Тя е там.

— Жулин? Сигурен ли си?

Бо разтри слепоочията си.

— Цял ден държа третото си око отворено. Тя се крие добре. Освен това е трудно да различа отделни хора под онзи щит. Но вече на два пъти зървах проявата на силата ѝ. Всеки път, когато кулата бъдеше ударена. — Той изсумтя. — Кучката се е превърнала в пастирка. Току-що я видях отново. Тя е. Само предеите са обгърнати от подобен блясък Отвъд.

— Ами ако става дума за друг от предеите? — попита Таниел.

Бо пребледня. Той прочисти гърло, извади далекогледа и отново се загледа. Накрая той го свали от лицето си и плю в краката на Таниел.

— Пепел ти на устата. — Борбадор разтърка очи. — Сега цяла нощ ще се оглеждам.

— Излиза, че тя е оцеляла?

— Така изглежда.

— Какво трябва да направим, за да я убием? И изобщо възможно ли е?

— Не зная.

— Много успокояващо. — Таниел не обърна внимание на острия му поглед. — Тя наистина ли се опитва да се изкачи до върха, за да призове Крезимир?

— Да.

Най-малко петдесет пъти Таниел бе задавал този въпрос, с надеждата, че Бо ще отговори по различен начин. Напразно.

— Защо не го е сторила по-рано? Би могла да се промъкне необезпокоявана.

— За предишното призоваване са били нужни тринадесетима от най-могъщите магьосници на света — обясни Бо. — Този път тя ще се нуждае от цяла кабала.

— Това обяснява присъствието на кезианците.

— Именно.

— А защо им е да ѝ помагат?

— Кой знае какво им е обещала… Безсмъртие? Повече власт?

— Трябва да съобщим на баща ми.

— Изпратих му предупреждение преди месец — каза Привилегированият. — В отговор той изпрати теб, за да ме убиеш.

— Вярвам ти — рече Таниел.

— Колко успокояващо. Ти писа ли му за Жулин?

— Да.

До този момент Таниел не получаваше отговор от баща си. Какво означаваше това? Последните вести от Адопещ бяха пристигнали преди седмица. Някакъв пазител направил опит да убие Тамас, но неуспешен. Таниел нямаше представа дали баща му е бил ранен, или просто е прекалено зает, за да му отговори. А може би все още възнамеряваше да изпрати човек, който да убие Бо. Всеки ден Таниел очакваше появата на друг барутен маг, до този момент напразно.

— Но и сам мога да ти кажа, че той няма да повярва на призоваването на Крезимир — продължи Таниел. — Той е прекалено практичен.

— Но ти все пак си му казал, нали?

— Естествено, че му писах. Писах му, че не съм те убил, защото крепостта се е нуждаела от помощта ти. Че заради обсаждащата ни армия ще се нуждаем от Привилегирован.

— Ти видя врага едва по време на слизането ни — изтъкна Бо.

— И все пак лъжата е правдоподобна.

— Това са единствените лъжи, които сработват.

— Освен това поисках подкрепления — рече барутният маг. — Поне тях Тамас ще изпрати.

— Отлично. Крепостта може да се окаже претъпкана, но аз ще говоря с Гаврил. Няколко роти разположени от другата страна ще ни позволят да сменяме хората си. Ще имаме повече почивка.

Няколко минути двамата мълчаливо наблюдаваха нашествениците.

— Тамас си играе с огъня — каза накрая Бо.

— Така изглежда.

— Искам да те попитам нещо — колебливо рече Привилегированият.

Таниел се навъси. Борбадор не беше от хората, които се сдържат във въпросите си.

— Слушам те.

— Какво в действителност е станало с майка ти? Според официалните версии тя била арестувана по време на дипломатическа мисия в Кез, обвинена в шпионаж и екзекутирана. Но трябва да има и друго.

Бо искаше да знае защо Тамас е започнал войната.

— Не съм ли ти казвал?

— Никога не съм питал — рече Бо. — Струваше ми се, че това е тема, която ти не си склонен да обсъждаш.

Таниел понечи да отвърне, но откри, че е задавен. Той прикри това зад кашлица и преглътна сълзите си. Наистина не беше обсъждал тази тема, дори и с най-добрия си приятел.

— Баба ми била родом от Кез. Майка ми използвала това като предлог да минава границата, веднъж или два пъти годишно. И тъй като тя била аристократка, кезианците не можели да я задържат по обичайния начин, както постъпват с останалите барутни магове.

— При всяко посещение майка ми се опитвала да открие Отличник и да го отведе обратно в Адро или извън Деветте. Херцог Никслаус открил това. Кезианците получили основание да я арестуват, заедно с баба и дядо. По времето, когато вестта стигнала до Адро, тримата били обезглавени.

Таниел замълча за момент.

— Тамас поискал от Мануч да обяви война. Мануч отказал. Дворът потулил случая тъй дълбоко, че никой не смеел да задава въпроси. Баща ми изчезнал за повече от година. Завръщането му било съпроводено от слухове, че е направил неуспешен опит да убие крал Ипил. Тези слухове също били потушени.

— Баща ти — с монотонен глас каза Бо — се е опитал да убие краля на Кез и се е измъкнал?

— Той никога не говореше за това. Но майка ми имаше двама братя. И двамата изчезнаха приблизително по същото време. Смятам, че те са били заловени, а Тамас е успял да се измъкне и да заяви, че няма нищо общо.

Таниел изсипа щипка барут върху опакото на дланта си и я вдъхна. Той почти не помнеше вуйчовците си. Дори имената им беше забравил.

— Да стоя ли нащрек за друг барутен маг? — попита Борбадор.

Таниел оцени промяната на темата.

— Надали. Покрай цялата кезианска армия и почти цялата им кабала Тамас ще се нуждае от теб. Поне докато не ги отблъснем.

— Отлично. — Бо се усмихна, потупа Таниел по рамото и се отправи към вътрешността. Барутният маг го проследи с поглед. Приятелят му крачеше бавно, с приведени рамене. Той беше уморен.

Бо беше най-доброто им оръжие срещу Кез, а вече започваше да се захабява. А следващото им по сила оръжие? Таниел преглътна мъчително. Подобна отговорност бе прекалено тежка за него. Виж, Тамас би се чувствал като риба във вода сред такава обстановка. Той просто би хвърлил една чанта куршуми във въздуха и би избил всички Привилегировани. Той трябваше да се намира тук.

Таниел нарами пушката си и се отправи обратно към стената. Щеше да избива Привилегированите по старомодния начин, куршум по куршум.

Или пък не. Таниел Двустрелни щеше да убива по двама наведнъж.