Кръвен обет

Глава дванадесета

Крепостта Рамензид почиваше сред стръмните склонове на Южните планини. Стените на бастионите ѝ бяха наклонени и гладки, незасегнати от жестокото планинско време. Това бе свидетелство за могъщите магии, които бяха издигнали крепостта преди пет столетия. На югоизток се виждаха кехлибарените поля на Кез. На северозапад човек можеше да зърне далечните планини, обгръщащи Адро. Адопещ сияеше като диамант в крайчеца на Адморието. На север върхът на планината димеше заплашително.

Стоящият край крепостната стена Адамат се извърна. Гледката с подобна обширност бе главозамайваща, пък и той искаше да се върне в града — крепостта бе приютила цял град, толкова голяма беше тя! Но не можеше да се върне: войникът от планинската стража му бе заръчал да чака тук, за да се срещне с Привилегирования Борбадор.

Толкова високо въздухът бе смразяващ; нищо не би им попречило да му предложат стая. Но явно те предпочитаха да наблюдават треперенето му.

Адамат се чувстваше изцеден — и физически, и умствено. Дори и със съвременните пътища бяха необходими пет дена с карета, и то почти непрекъснато пътуване, докато пристигне. Тялото още го болеше от седенето върху неудобната и подскачаща седалка. Главата му пулсираше от недоспиване. Тайнствените предупреждения на Розалия за жена, опитваща се да призове Крезимир, бяха изпълнили с кошмари малкото пъти, в които бе успявал да се унесе. Това пък на какво се дължеше? Та Адамат беше модерен човек. Образован човек. Крезимир беше обикновен мит, образ на религиозната власт, която контролираше простолюдието.

— Какво правиш?

Сусмит поспря насред зареждането на късоцевния си пистолет. В огромните му лапи оръжието приличаше на играчка.

— Ти как мислиш?

— Смяташ, че той ще ни убие? — продължи инспекторът. — Само заради един въпрос?

— Последният Привилегирован почти го стори.

— Е, и?

— Е, и?

— Говорим за Привилегирован, Сусмит. Ако той реши, че не иска да говори с нас, просто махва с ръка и ни помита от бастиона.

Боксьорът сви рамене.

— Нали ми плати да те пазя.

— Да — въздъхна Адамат. Сусмит явно не разбираше, че е невъзможно да предпазиш някого от Привилегирован.

— Дори и Привилегированият първо ще трябва да мине през мен. — Сусмит възобнови работата си.

Адамат потисна усмивката си и осъзна, че тези думи са прогонили част от нервността му. Той се намираше на върха на света, на пет дена път от столицата, сред планинската стража. Всеизвестно беше, че планинската стража се попълва с престъпници, главорези и най-коравите мъже от Деветте държави. Тези охранители се грижеха за планинските проходи, обработваха мините и дървесните складове, а в случай на инвазия охраняваха границите. В случай на подобно нападение инспекторът би разчитал на тях, но се колебаеше да им довери собствения си живот.

— А какво търси тук един Привилегирован? — Приключил с пистолетите си, Сусмит ги подпъхна в колана. И се облегна на едно от оръдията, насочени към Кез.

— Прогонен е — обясни Адамат. Дъхът му образуваше облачета.

— Защо?

— Официално: доминиращото влияние в кралската кабала се е променило и Борбадор се е оказал поддръжник на погрешната страна. Неофициално: според слуховете той преспал с любимата наложница на Привилегирования Кен.

Сусмит се засмя дрезгаво.

— И е опазил кожата?

— Естествено, че я опазих.

Привилегированият се доближаваше откъм града. Той все още се намираше на разстояние, от което не би трябвало да е чул разговора им.

Магьосникът носеше дълго до коленете палто от еленова кожа. Ботушите, панталоните и шапката бяха изработени от същия материал. Той се оказа по-нисък от очакваното. Някогашната гуша бе увиснала под червеникавата брада — животът по тези места не щадеше никого, включително и един Привилегирован.

Борбадор спря на няколко крачки от тях. Той държеше ръце пред себе си, подпъхнати в ръкавите, но Адамат бе зърнал ръкавиците му.

— В действителност заслугата не е моя — продължи Привилегированият. — Просто казах на маг Кен, че ако ме убие, най-добрият ми приятел ще отмъсти за мен.

— И кой е този приятел?

— Таниел Двустрелни. А аз съм Борбадор. Наричайте ме Бо.

Адамат протегна ръка. Здрависването на Привилегирования демонстрира изненадваща сила.

— Инспектор Адамат — представи се той. — Това е Сусмит, мой помощник.

Бо присви очи към едрия мъж.

— Боксьорът Сусмит?

— Същият — изненадано потвърди Сусмит.

— Като малък гледах мачовете ти — рече Бо. — Двамата с Таниел бягахме от уроци, за да те гледаме. Заради теб той изгуби много пари.

— Ами ти?

— Аз станах заможен — като за хлапе.

Адамат изучаваше Привилегирования. За него знаеше малко, с изключение на слуховете. Не беше разумно да знаеш много за членовете на кралската кабала.

— Струва ми се странно Привилегирован да другарува с барутен маг.

— Запознахме се много преди всеки от нас да разбере какво е — рече Бо. — Аз бях сирак, когато Таниел се сприятели с мен. Тамас ми позволи да живея в мазето. Дори ми нае гувернантка. Каза, че приятелите на Таниел трябвало да са образовани. За всички ни беше смайващо, когато търсачите на магове се явиха при мен. С Таниел се срещнах за последно преди той да замине за Фатраста.

— Привилегированите не са ли алергични към барута?

— Очите ми се зачервяват всеки път, когато съм край него — потвърди Бо. — Като малък винаги се чудех на това. Но достатъчно за мен. Какво е довело човек като теб тук? Ти не изглеждаш като убийците на Тамас.

— Ние не сме убийци — побърза да изясни Адамат, — макар че не мога да те виня за подозрението. Аз разследвам за фелдмаршала. И се съмнявам, че ти би останал жив, ако той искаше смъртта ти.

Бо се залюля на пети.

— Той не знае — промърмори Привилегированият.

— Какво не знае?

— Няма значение. Защо сте дошли?

Непринуденият му тон изчезна, също като усмивката му.

— Какво е Обета на Крезимир?

Няколко мига Борбадор го наблюдава безмълвно.

— Сериозно?

— Да.

— Тамас те е изпратил чак тук, за да ме попиташ за това?

— Дошъл съм по собствена воля — обясни Адамат. — Но разследването ми е възложено от фелдмаршала.

Реакцията на Бо — отчасти удивление, отчасти подигравка — го бе смутила.

А Привилегированият бе придобил облекчен вид. Той дори се усмихна и започна да се кикоти.

— Нека позная. Когато Тамас е избил кралските кабалисти, техните последни думи са били нещо от рода на: „Не нарушавайте Обета на Крезимир!“

Адамат скръцна със зъби. Този Привилегирован започваше да го изнервя с веселието си.

— Да. Виждам, че за теб последните думи на маговете са смешни? Те някаква мрачна шега ли представляват? Заклинание, предназначено да обърка онези, които ги убият?

Борбадоровият кикот секна.

— Нищо подобно. Кабалистите са били напълно искрени. Възможно е да се построи заклинание, което бива изречено преди смъртта. Не е шега. Аз самият бих се пошегувал по подобен начин, но не и тези хора. Те вярваха.

— И какво означават тези думи?

— Обета на Крезимир. — Бо предъвка думите. — Според легендата, когато Крезимир основал Деветте държави, той избрал деветима крале, които да ги управляват. На всеки от тези владетели той придал кабала магьосници, които да го защитават и съветват. Тези магове той нарекъл Привилегировани. Кралете, притеснени от могъществото на тези магове, споделили с Крезимир притеснението си от евентуален преврат. Затова Крезимир ги успокоил с обещание.

— Той се зарекъл, че техните родове завинаги ще властват над Деветте. А на Привилегированите казал, че ако някой сложел край на някоя от тези династии чрез насилие, той щял да се върне и да унищожи цялата държава. — Борбадор сключи пръсти върху корема си с жеста на изрецитирал урока ученик. — Как ти се струва това?

— Аз съм човек на разума — рече Адамат. Въпреки това той не можа да спре полазилите тръпки.

— Разбира се — отвърна Бо. — Като повечето съвременни хора. Това е глупава легенда, поредната от историите, с които кабалистите оправдават позицията си. Царуването на Крезимир е протекло преди хиляда и четиристотин години, може би по-отдавна. Дори самите крале не вярват в нея. Само най-възрастните членове на кралските кабали. — Той докосна нещо под палтото си. — Не, има далеч по-ефикасни методи за поддържането на реда.

— Какво да кажа на Тамас? — попита инспекторът.

Привилегированият сви рамене.

— Каквото искаш. Кажи му да се притеснява за важните неща, като хорския глад или — той протегна ръка над стената, за да посочи към Кез — тях.

Адамат бавно си пое дъх и го изпусна.

— Значи това било.

— Това е. Макар — добави Бо — да не ми е ясна причината, поради която си дошъл чак тук. Във всяка библиотека би намерил десетина книги, които го споменават.

— Тези книги бяха изгорени — рече Адамат. — Липсваха страници, други бяха зачеркнати. Най-вероятно дело на Привилегирован.

Борбадор се навъси.

— Точно Привилегированите би трябвало да знаят, че книгите са безценни. Те са нашето звено не само към миналото, но и към бъдещето. Всяко написано слово ни помага да разгадаем как по-добре да владеем Отвъд.

— Бо! — долетя глас откъм града.

Магьосникът се извърна.

— Отиваме в кариерата!

— Ей сега идвам! — извика Борбадор. Той раздели събраните си ръкави. — Негодниците му намерили лесното — заяви, шавайки с пръсти. — Мислят си, че след като разполагат с Привилегирован, могат да му възлагат да разцепва камък, да сече дървета и разчиства лавини. Миналата седмица едва не грохнах, докато разчиствах подир земетресението. Както и да е. Съжалявам, ако отговорът ми не е съдържал очаквания драматизъм. Ако видиш Таниел Двустрелни, предай му поздравите ми.

Бо бе преодолял половината път до града, когато Адамат се сети за съобщението. Той се затича, за да догони Привилегирования.

— Трябва да ти предам нещо.

— От Таниел?

— Не. От Привилегирована на име Розалия.

Борбадор сви рамене.

— Не познавам жена с подобно име.

— Въпреки това тя заръча да ти предам съобщение.

— Какво съобщение?

— Тя ще призове Крезимир. Това е. Струва ми се, че под тя Розалия нямаше предвид себе си. Но нямам представа коя е въпросната жена, за…

Бо стоеше застинал, пребледнял. За момент той залитна; Адамат го подкрепи.

— Какво означава това? — попита инспекторът.

Борбадор го избута встрани. Зъбите му буквално бяха започнали да тракат.

— Мамка му. Махай се. Върви обратно в Адопещ. Кажи на Тамас да започне да мобилизира армията си! Кажи на Таниел да напусне страната. Кажи му… Мамка му!

Без да се доизкаже, Привилегированият се затича към града.

Адамат стоеше неподвижно.

Сусмит пристъпи до него, изтръскващ пепелта от лулата си.

— Ама че особняк — отбеляза боксьорът.

— Това не ми харесва — каза Тамас.

— Не мисля, че някой би могъл да каже противното, друже.

Тамас погледна към Сабон. Деливецът стоеше под голям слънчобран и гледаше към барикадите в далечината. По обръснатата му глава лъщеше пот — водни капки върху студена чаша. Денят бе непростимо горещ за толкова ранна пролет. Явно слънцето възнамеряваше наведнъж да изсуши цялата влага от последните седмици.

— Дали войниците ще разберат? — каза фелдмаршалът.

— Нашите хора или наемниците?

— Наемниците са прагматици. Те така или иначе ще си получат парите. Говоря за собствените ми войници — дали те няма да изгубят вяра в мен след подобна постъпка?

Недалеч от двамата стоеше Олем. При тези Тамасови думи той се извърна, макар въпросът да не беше насочен към него.

— Не мисля — рече Сабон. — Може да не им хареса. Все пак войната има джентълменски дух. Но те ще разберат. Ще почетат желанието ти да не жертваш животи в една безполезна битка. Ще уважат, че не искаш да обстрелваш собствения си град.

Тамас бавно кимна.

— За двадесет и пет години офицерска длъжност никога преди не бях прибягвал до услугите на наемни убийци.

— Мога да посоча няколко случая, в които трябваше да го сториш — каза Сабон. — Спомняш ли си шаха, срещу когото се сражавахме в югоизточна Гурла?

— Старая се да не си го припомням. — Тамас изви глава и плю. Той повдигна манерката си, загледан към барикадите. Дори и от около три километра се чуваше мускетният огън и грохотът на оръдията. Генерал Рийз нападаше оръжеен склад. — Срещал съм противни хора през живота си, но той беше същинско чудовище. Той не би се поколебал да изпрати на мъчителна смърт целия род на онзи, който си позволеше да оспори негова заповед.

— Ти накара да го скопят — изтъкна Сабон.

Олем се задави. Той хвърли цигарата си на земята и започна да кашля пушек.

— Във войната няма нищо джентълменско — отбеляза Тамас. — Иначе не бих участвал. — Той погледна към Олем. — Остави ни за момент.

Телохранителят се отдалечи, все още кашлящ. Тамас пристъпи под сянката и извади от джоба си писмо, което подаде на Сабон.

— Новото ти назначение — обясни фелдмаршалът.

Сабон взе писмото.

— Какво?

— Изпратих Андрия и Вадалслав да търсят още барутни магове. В отсъствие на кралската кабала смятам, че маговете няма да се укриват. Още повече предвид заплащането, което предлагаме. Двамата са се настанили край града, близо до университета. Скоро ще се отправят към Делив, Нови и Юниция. Искам да отидеш с тях.

— Не. — Сабон се опита да му върне писмото.

— Аз съм твой командир — каза Тамас. — Не можеш да ми отказваш.

— На стария си приятел мога да откажа.

— Защо не искаш?

Сабон изсумтя.

— Андрия и Вадалслав и сами могат да се погрижат за набирането на новобранци. Ти изпрати останалите при Васалови порти. Таниел преследва призрак из града; Влора е зачислена към щаба ти, но ти все още си ѝ прекалено ядосан, за да говориш с нея. Няма да те оставя сам, без друг маг. — Той посочи към барикадите. — Посланикът от Кез ще пристигне в рамките на седмица, а ти все още трябва да разчистваш тази бъркотия. Знаем ли изобщо дали Бръснарите са успели?

— Тревожиш се за мен? Това ли е оправданието ти? — рече фелдмаршалът.

— Тревожа се, че ти ще оплескаш всичко и ще ти трябва човек, който да оправи нещата. — Сабон замълча. Откъм барикадата долитаха крясъци. — Може би трябва да им помогнем — предложи той.

— Проклетите Бръснари ще се оправят и сами. Не ме е грижа за тях. Не се опитвай да изменяш темата. Вадалслав каза, че те вече са намерили седмина кандидати; трима от тях имали потенциал.

— Нужни са години, за да бъде обучен един барутен маг — заяви Сабон. — От тях се очаква да овладеят не само способностите си, а и военната служба.

— Това е причината да те изпращам там. На практика ти обучи Влора и Таниел съвсем сам. Таниел е най-добрият стрелец в целия свят, а Влора е способна да взривява барут от един километър.

— Не е същото. И ти го знаеш — започна да се ядосва Сабон. Тъмните му очи блеснаха. — Таниел умееше да се прицелва още от първия момент, в който хвана пистолет. А Влора… тя просто си има талант.

— Не е нужно да търсиш — каза Тамас. — Но искам да основеш школа. Ще получаваш пълно финансиране и автономия. По всяко време ще се намираш на не повече от няколко часа път от мен. Ако ми потрябва помощ, веднага ще те извикам.

— Обещаваш ли? — попита Сабон.

— Имаш думата ми.

Тъмнокожият прибра плика в джоба си.

— Искам да присъствам, когато посланикът се появи.

— Разбира се.

— И недей да изглеждаш толкова доволен.

Тамас прикри усмивката си.

— Сър! — Олем отново се бе доближил; той сочеше към барикадите.

Сред струпаните отломки изникваше човек. Той носеше дълга бяла престилка над бяла риза и черни панталони. Престилката червенееше.

Мъжът се насочи право към тях. Той разгърна бръснач, чието острие блесна на светлината. Тамас видя как Олем се напряга. Разтвореният бръснач докосна челото на приближилия се.

— Аз съм Тийф, сър, от Бръснарите. Барикадите са ваши.

— А роялистките предводители?

— Мъртви или пленени — отвърна Тийф. — Предимно мъртви.

Тамас изсумтя.

— Жените и децата?

Мъжът затвори бръснача си и отново го разгърна. И нервно прокара тъпата част по гърлото си.

— Имаше няколко неприятни случая. Някои от момчетата ми трудно се сдържат, фелдмаршале. Но аз се погрижих за това.

Тамас стисна юмруци. Беше допуснал грешка.

— Генерал Уестивън?

— Намерихме го мъртъв, сър. Както и казахте.

Тамас се беше надявал, че раната, която Уестивън бе получил в сблъсъка подир преговорите, няма да се окаже смъртоносна. В действителност той нямаше големи основания да се надява на подобно нещо: та нали цялата ръка на генерала бе отнесена, а Уестивън бе възрастен човек. Обикновен човек, който не притежаваше издръжливостта на барутните магове.

— Олем, погрижи се Бръснарите да бъдат отведени на сигурно място, докато получим възможност да им платим.

— Почакайте сега… — поде Тийф и пристъпи към Тамас. В следващия миг Олем стоеше на пътя му, насочил щик досами окървавената престилка. Тийф мъчително преглътна.

Тамас направи знак на най-близкия наемнически офицер.

— Не се тревожи, Тийф — рече фелдмаршалът. — Ако си изпълнил своята част от уговорката, аз ще изпълня своята. Много бих искал да те хвърля в кулата, но аз съм човек, който държи на думата си. Освен това е възможно отново да изникне нужда от услугите ти.

Тамас остави предводителя на шайката и се отправи към барикадите заедно със Сабон, Олем и цяла рота наемници. Преди да се приближи, фелдмаршалът наостри сетива, дирейки барут. Той долови малък полеви склад за боеприпаси край барикадата и разпръснат барут на още няколко места.

От върха на барикадата той се огледа. От малкото пленени до този момент барикади той знаеше какво да очаква: подобие на войнишки лагер, разчистена улица, импровизирани знамена, окачени над домове и магазини, понастоящем превърнати в казарми.

Улиците гъмжаха от народ. Много повече, отколкото Тамас бе очаквал. Стотици жени и деца. Далеч по-малко мъже. По лицата им личаха страх и отпадналост. Това бяха лицата на хора, които скоро след събуждането си са открили, че техните съпрузи, приятели, бащи и предводители са били заклани в съня си. След подобно изживяване малцина биха били способни да изпитват увереност.

Край всяка купчина хора стоеше Бръснар, въоръжен с пистолет или тояга, а в някои случаи и само с разтворения си бръснач. Явно това беше достатъчно.

— Генерал Сабастениен — каза Тамас.

Младият наемник се покатери до него.

— Слушам, сър?

— Нека хората ти да заменят Бръснарите. Започнете да извеждате хората.

— Към Черния зъб ли, фелдмаршале?

— Не. — Тамас отново огледа лицата. — Подозирам, че онези, които носят най-голяма отговорност за този контрапреврат, вече са погинали. Отведете ги в стария двор. Обезоръжете ги, но им дайте храна. Нека бъдат прегледани; осигурете им легла. Те вече не са роялисти, а граждани. Наши съграждани, сънародници.

— Моите хора не са бавачки, сър.

— Ще им се наложи да станат. Върви.

Под погледа на фелдмаршала наемниците започнаха да навлизат сред тълпата. Повечето от хората се подчиняваха мълчаливо, без да се противят. Войниците започнаха да разчистват барикадата. На моменти всички се извъртаха на юг, към оръдейния огън.

— Сабон, изпрати съобщение до генерал Рийз. Вече сме превзели главната барикада, нека да предложи преговори. Всеки роялист, който не е от благороден произход, ще бъде опростен. Ако Бръснарите са посетили целия им лагер, смятам, че предложението ще бъде прието.

— Наистина ли възнамерявате да опростите всички тях, сър? — попита Олем.

— Ако се отнасям с тях като към животни и престъпници, това няма да е единственият опит за въстание. Най-доброто решение е да се отнасям с тях като с граждани, да ги накарам отново да се почувстват част от този град. Нямам намерение да провеждам още екзекуции.

— Разумно, сър.

Тамас продължително изгледа телохранителя си.

— Радвам се, че одобряваш.

— Все още не са се намерили желаещи, които да почистят кръвта от Изборния площад, макар че вие предлагате цяла месечна заплата. Говори се, че на някои места засъхналата кръв е повече от дециметър. Да прибавяте към този слой…

— Изборният площад?

— Бившата Кралска градина, сър. Площадът бе преименуван.

— Не бях чул.

— Разбираемо, покрай барикадите.

— Защо Изборен площад?

Олем прихна.

— Проява на черен хумор. Народът гледа на провелите се екзекуции като на избори.

— Там нямаше гласуване.

— Мисля, че хората дадоха гласа си, като разкъсаха онези гвардейци.

Сред редиците отвеждани роялисти притича наемник. Той отсечено отдаде чест и доложи:

— Фелдмаршале, генерал Сабастениен заръча да ви предам, че сме намерили генерал Уестивън.

Генералът лежеше в малка стаичка зад някогашен вехтошарски пазар. Прекалено влажна и прекалено малка стая за тъй велик човек. Тамас трябваше да се приведе при влизането си.

Уестивън лежеше по гръб върху койка. Върху шкафа лежаха захвърлени няколко дребни вещи — единствената мебел освен леглото. Вещите се изчерпваха с миниатюра на покойната му съпруга, гурлански ловен нож със захабена дръжка, мънистен талисман, очила и прилежно сгъната носна кърпичка.

Тамас се навъси към тялото. Уестивън бе завит с тънко одеяло, прекалено късо за тялото му — чорапите надничаха изпод ръба. Тялото бе умито, но изгарянията още личаха. Някой бе склопил очите му.

Дори и застинала, единствената му ръка все още стискаше стар подвързан с кожа том — излизаше, че не е умрял веднага. Старческите пръсти бяха скривени от ревматизъм.

Фелдмаршалът погледна към заглавието на книгата. „Епохата на Крезимир“. Той не бе очаквал, че Уестивън е религиозен.

Тамас взе ножа и талисмана.

— Генерале — тихо се обърна той към Сабастениен.

Наемникът се приведе под прага и влезе. Неговата поява почти задръсти стаята.

— Изпратете тялото на най-близките му роднини.

Сабастениен сне шапката си.

— Не мисля, че са му останали роднини.

За момент в гърлото на Тамас изникна буца. Когато се овладя, той продължи:

— Тогава аз ще прибера тялото. Съобщи на градския управител, че искам генерал Уестивън да бъде погребан с пълни почести. Ако трябва, ще платя от собствения си джоб.

Сабастениен не отговори. При обръщането си Тамас видя, че очите на младия бригаден генерал са навлажнени.

— Фелдмаршале, бих искал тялото на генерал Уестивън да бъде положено в гробницата на Крилете на Адом. Сигурен съм, че лейди Винцеслав би одобрила.

Тамас отпусна ръка върху рамото му.

— Благодаря ти — каза той. Подобна привилегия бе смятана за голяма чест. Към Крилете на Адом бе изключително трудно да се присъединиш приживе, още по-трудно посмъртно.

Сабастениен излезе, оставяйки Тамас насаме с тялото. Фелдмаршалът положи шапката си върху гърдите на Уестивън и въздъхна.

— Подобен край не бе подобаващ за теб — рече той. — И все пак ти погина в битка, защитавайки онова, в което вярваш. Иска ми се да имах твоята подкрепа срещу Кез.