Кръвен обет

Глава пета

Балконът, на който стоеше Тамас, се издигаше шест етажа над огромния градски площад (Кралската градина) и предоставяше отлична гледка към сбиращата се тълпа. Хрътките на фелдмаршала дремеха в краката му, без да осъзнават важността на настоящия ден. Единствено стопанинът им го почиташе: той носеше церемониална тъмносиня униформа със златни еполети и златни копчета, всяко във формата на барутно буре. Яката и маншетите на униформата му бяха изработени от червено кадифе; коланът бе изработен от черна кожа. По настояване на адютантите бе закачил и медалите си — златни, сребърни и виолетови медали в различна големина, връчени му от шестима владетели. Двурогата шапка почиваше под мишницата му.

Слънцето едва бе се надигнало над покривите на Адопещ, но Тамас преценяваше, че под краката му са се събрали поне петнадесет хиляди души и наблюдават построяването на подиума с гилотините.

Говореше се, че Кралската градина е в състояние да побере четиристотин хиляди души; половината от населението на Адопещ. Днес те щяха да узнаят дали това е така.

Погледът му се насочи отвъд, към кулата, която се врязваше като шип в утринното небе. Тази кула се наричаше Черния зъб и бе построена от бащата на Мануч — Железния крал — да служи като затвор на най-опасните врагове на кралството и като предупреждение за останалите. Тази постройка бе три пъти по-висока от най-високата сграда в Адопещ — и също тъй превъзхождаща в грозотата си. Черният зъб приличаше на базалтов нокът, остатък от ужасяващите времена преди Крезимир.

В настоящия момент грозната кула приютяваше близо шестстотин благородници, техните съпруги и най-големи синове, а също и петстотин от придворните, на които не можеше да се има доверие. Когато Тамас затвореше очи, можеше да чуе стенанията им. Благородниците знаеха какво ги очаква. Още отпреди един век бяха знаели.

Той отмести поглед от града, когато вратата зад гърба му щракна. На балкона пристъпи войник. Синята му униформа имаше същия оттенък като тази на Тамас, само че на неговата якичка стоеше триъгълникът на сержант, а по ивиците на гърдите му личеше, че е прекарал десет години в служба. Войникът беше в средата на тридесетте. Той имаше кестенява брада, макар уставът да забраняваше, и къса коса. Тамас му кимна.

— Сержант Олем, сър. Разрешете да доложа.

— Свободно, сержант — рече Тамас. — Запознат ли си със задълженията, които ще се изискват от теб?

— Телохранител — отвърна Олем. — Момче за всичко. Каквото ви скимне да ми възложите. С уважение, сър.

— Предполагам, че това са били думите на Сабон.

— Тъй вярно, сър.

Тамас потисна усмивката си. Този човек можеше и да му хареса, макар и да беше прекалено несдържан в приказките си.

Тънка ивица син дим се издигаше иззад Олем.

— Войнико, защо гърбът ти гори?

— Съвсем не гори, сър.

— Тогава какъв е този дим?

— Цигарата ми, сър.

— Цигара?

— Това е последната мода. Съвсем фино нарязан тютюн, наполовина по-евтин. Тютюна го доставят от Фатраста, а цигарите си ги свивам сам.

— Звучиш, сякаш им правиш реклама — със зачатък на раздразнение отбеляза Тамас.

— Братовчед ми е търговец на тютюн, сър.

— Защо криеш цигарата зад гърба си?

Олем сви рамене.

— Вие сте въздържател, сър. Известно е, че не пушите.

— Тогава защо криеш цигарата?

— Изчаквам да се обърнете отново, за да си дръпна, сър.

Поне този бе честен.

— Веднъж наредих да наложат с камшик един сержант, който си позволи да пуши в палатката ми. Какво те кара да мислиш, че с теб ще се отнасям по различен начин?

Това се бе случило преди двадесет и пет години — Тамас едва не бе разжалван.

— Защото ще очаквате от мен да ви пазя, сър — отвърна Олем. — Логично е, че няма да наредите да бият човека, от когото ще очаквате да пази живота ви.

— Разбирам — рече Тамас. Олем бе отвърнал напълно сериозно. Тамас реши, че този човек наистина му допада.

За момент двамата се изучаваха един друг. Фелдмаршалът отново се загледа във виещия се иззад сержанта дим. Миризмата не беше много неприятна, по-слаба от тази на пура, макар и не уханна като тютюн за лула. Долавяше се лек ментов полъх.

— Ще ме вземете ли, сър? — попита Олем.

— Наистина ли не се нуждаеш от сън?

Олем се потупа по средата на челото.

— Аз съм Чудак, сър. Семейна черта ми е. Баща ми можеше да надушва лъжците отдалече. Братовчед ми може да погълне повече храна от стотина мъже, а може и седмици наред да не кусва нищо. А на мен не ми трябва сън. Дори имам и третото око.

Чудаците се считаха за най-слаби сред притежателите на магически способности. Най-често техните особености се проявяваха под формата на конкретен талант, в някои случаи особено силно. Мнозина твърдяха, че са Чудаци, но само онези, които притежаваха трето око — способността да виждат магията и служещите си с нея — бяха истински Чудаци.

— Как така никой не те е взел за телохранител до този момент?

— Простете, сър?

— С талант като твоя ти би могъл да работиш за някой херцог в Кез и за седмица да изкарваш повече от цяла година войнишка заплата. Или би могъл да се присъединиш към Крилете на Адом.

— От морето ми се гади — обясни Олем.

— Това ли е причината?

— Богаташите очакват да водят пазачи със себе си и в морето. На борда аз съм безполезен.

— Значи ще ме пазиш, докато стоя на сушата?

— Тъй вярно, сър.

Тамас отново замълча замислено. Олем бе известен сред войниците и доста харесван — умееше да стреля, да се боксира, да язди, да играе карти и билярд. Всички го обичаха.

— В досието си ти имаш една черна точка — рече фелдмаршалът. — Веднъж си ударил един на-барон в лицето. Строшил си му челюстта. Разкажи ми за този случай.

Олем скриви лице.

— Официално, сър, аз го изблъсквах от пътя на препускаща карета. Спасих му живота. Половината ми рота видя.

— Изблъскал си го с пестника си?

— Тъй вярно.

— А неофициалната версия?

— Той беше кретен. Застреля ми кучето, защото било подплашило коня му.

— А ако аз някога имам основание да застрелям кучето ти?

— Ще ви ударя по лицето.

— Поне си честен. Нает си.

С облекчен вид Олем премести ръце, пъхна цигарата в устата си и дръпна жадно. От ноздрите му се понесе дим.

— Скоро щеше да угасне — обясни той.

— Разбирам. Предполагам, че ще съжалявам за решението си?

— Нищо подобно, сър. Но някой е дошъл да ви види.

Тамас също бе различил движение.

— Време е — рече фелдмаршалът. Той пристъпи към балконската врата и спря. Кучетата се надигнаха и започнаха да се въртят около нозете му.

— Простете, сър? — попита Олем, забелязал погледа му.

— От теб ще се очаква и да ми отваряш вратата.

— Да. Простете, сър. Ще ми трябва известно време да привикна.

— И на мен също — отвърна Тамас.

Олем задържа вратата отворена. Хрътките побързаха да влязат първи, прилепили муцуни към пода. Стаята бе почти тиха, въпреки долитащите откъм площада гласове. Прекаралият безсънни дни Тамас намираше тишината за успокояваща.

Той се намираше в кабинет, ако това огромно помещение заслужаваше да се нарича така — повечето градски къщи биха се побрали вътре. До неотдавна този кабинет бе принадлежал на краля: спокойно място, където владетелят да се образова или да размишлява над предложенията на своите сановници. И подобно на всички останали обстоятелства, изискващи мисъл и пари за кралството, кабинетът бе останал неизползван по време на цялото управление на Мануч — макар че кралят го бе преотстъпил на любимата си наложница за известно време миналата година (преди сановниците му да научат).

Рикар Тамблар стоеше край маса със закуски и подбираше най-добрите сладкиши. Дори редеещата коса не го загрозяваше, а бръчките в крайчетата на устата му произтичаха от прекалено често усмихване. Той носеше скъп костюм, изработен от кожата на някакво гурланско животно, а брадата си носеше дълга, по фатрастански. Шапка и бастун в същия скъп стил почиваха край вратата.

Рикар контролираше единствения работнически съюз в Адопещ и представляваше негласен председател на кръга от съзаклятници. Той беше единственият от тях, чиято компания не омръзваше на Тамас след повече от няколко минути.

Хруш и Кикот останаха да се въртят около него, докато той не им даде по един сладкиш. Кучетата се оттеглиха край един от диваните, отнасяйки плячката си.

Тамас въздъхна. Той не обичаше, когато други хора хранеха кучетата му; това разстройваше стомасите им.

— Добър апетит — подкани го Тамас.

Рикар се усмихна насреща му.

— Ще се възползвам от поканата. — Той напъха една хапка в устата си и продължи: — Ето че ти успя, старче. Още не мога да повярвам, но ти успя.

— Още не — изтъкна Тамас. — Екзекуциите трябва да бъдат изпълнени, редът трябва да бъде възстановен. Ще има роялисти, освен това все още ми предстои да се разправя с Кез.

— И с управлението на страната — добави Рикар.

— За свой късмет последното мога да оставя на съвета.

Тамблар подбели очи.

— Да, за твой късмет. Мразя да работя с останалите. Ще се нуждаем от твоето присъствие, за да не скочим да си извиваме вратовете.

— Подкрепям — отбеляза Ондраус.

Управителят влезе с бавни крачки, стиснал бастуна си в едната ръка, а в другата понесъл дебела счетоводна книга. Той прекоси кабинета и подхвърли книгата върху бюрото на краля, а сам тежко се отпусна в креслото. Тамас потисна възражението си.

Ондраус разтвори книгата. Фелдмаршалът можеше да се закълне, че е видял от страниците да се издига прах. Книгата бе много стара; златна нишка бе изписала някаква дума на староделивски върху корицата. Най-вероятно нещо, свързано с пари. Самите страници изглеждаха почти черни. По-внимателното взиране показваше, че те са изпълнени с дребни букви и цифри — достатъчно дребни, за да оправдаят използването на увеличително стъкло.

— Кралската хазна е празна — оповести Ондраус. От джоба си той измъкна лупа и я постави върху страницата.

Рикар се задави със сладкиша си.

Тамас остана втренчен в счетоводителя.

— Как така?

— Последният път, когато получих достъп до тази книга, беше по времето на Железния крал — обясни Ондраус, сочейки към масивния том. — Вътре са записани всички транзакции, извършени в името на короната за последните сто години; до последната крана. Личните счетоводители на Мануч не допускаха на друг да надзърне вътре, но поне трябва да им се признае, че са завеждали сметките прилежно. И според тези сметки кралската съкровищница е празна.

Тамас трябваше да свие юмрук, за да успокои треперенето на ръцете си. Как щеше да плати на войниците си? Как щеше да нахрани бедните и да продължи да плаща на полицията? Той се нуждаеше от стотици милиони; бе се надявал, че в хазната ще се намерят поне десетки.

— Данъци — рече Ондраус, затваряйки тежко корицата. — За начало ще трябва да повишим данъците.

— Не — каза Тамас. — Ти сам знаеш, че това не е вариант. Ако заменим Мануч с още по-високи данъци и по-голям контрол, след по-малко от година нашите глави ще се търкалят край гилотините.

— Защо да повишаваме данъците? — попита влизащият архидиоцел Шарлемунд, развял моравата си роба. Той беше висок и атлетичен, запазил силата на младостта си и в средната си възраст. Архидиоцелът имаше ъгловато лице, кафяви очи и гладко избръснати бузи. На главата му почиваше позлатено кепе. Пръстените му съдържаха достатъчно злато и скъпоценни камъни, за да закупят десетина имения. Но в това нямаше нищо необичайно за един архидиоцел от църквата на Крезимир.

— Виждам, че си облякъл целия си гардероб — отбеляза Рикар.

— Шарлемунд. — Тамас кимна към новодошлия.

Архидиоцелът изсумтя.

— Аз съм човек на светото Въже — рече той. — Има си начин, към който хората трябва да се обръщат към мен.

— Ваше високопреосвещенство! — Сваляйки въображаема шапка от главата си, Рикар се поклони доземи.

— Не очаквам от човек като теб да разбере — отвърна му свещенослужителят. — Бих те предизвикал на дуел, но ти си прекалено голям страхливец.

— Имам си хора, които да изпращам вместо себе си — отвърна Рикар. Но в погледа му се долавяше известен страх. Преди да приеме настоящата си длъжност, архидиоцелът бе се славил като най-добър фехтовчик в целите Девет държави. Дори и сега той имаше навика да предизвиква хора на дуел и — макар и свещенослужител — безжалостно да разпорва червата им.

— Имоти — обърна се Тамас към управителя. — След като благородниците и техните наследници ще вкусят острието на гилотината, ние притежаваме половин Адро. Предполагам, че това възложение ще ти се хареса, Ондраус: започни да разпродаваш имотите. Бавно, но достатъчно бързо, за да финансираме проектите си. Продавай на чужденци, ако се налага, но събери пари.

— Ние имахме планове за тези имоти — отбеляза архидиоцелът.

— Да, и…

— Какво става с имотите?

Тамас въздъхна. Лейди Винцеслав, задала този въпрос, спокойно можеше да съперничи на архидиоцела по пищност на одеждата си. Тя беше жена на около петдесет с изтънчени скули, тясна талия и скъпоценни обици. Тя притежаваше Крилете на Адом, най-престижните наемници в света, и бе родом от Адро. През последните месеци нейните наемници тайно биваха призовавани обратно, за да вземат участие в преврата. И Тамас знаеше, че в скоро време той ще има отчаяна нужда от тяхната помощ.

Следваха я двама: едър, плешив мъж в расо (евнухът, изпратен от Съдържателя) и ректорът на Адопещенския университет. По години ректорът се доближаваше до Ондраус, а по тегло го надминаваше. Това беше причината още с влизането си той да се насочи към едно от креслата.

С това и шестимата съзаклятници на Тамас бяха налице: петимата мъже и жената, помогнали му да подготви свалянето на Мануч. От тях щеше да зависи бъдещето на Адро.

— В името на ямите, Тамас — произнесе ректорът, докато бършеше челото си. Розов родилен белег обгръщаше долната лява половина на лицето му, докосвайки окото и устната. Той имаше брада, която подминаваше очертанията на белега: това придаваше на учения особено варварски вид. — Защо трябваше да избереш последния етаж? След още няколко години, когато костите ти започнат да се износват, ще се разкайваш за това си решение.

Тамас кимна към тримата новодошли.

— Благодаря ви, че се отзовахте — додаде той, след като ги приветства.

Евнухът се приближи до ъгъла и надникна през един от прозорците. Той се движеше с плавността на змиорка и ухаеше на южни подправки. Тамас не знаеше името му — знаеше само, че господарят на евнуха, Съдържателя, най-силната фигура в подземния свят на Адопещ, никога не се явява лично на тези срещи или други срещи.

— Нямахме особен избор — рече евнухът. Неговият глас бе тих, като дете, говорещо в църква. — Ти издърпа срещата.

— Това не е всичко — обади се Шарлемунд. Гласът му прогърмя без нужда. — Той се опитва да заграби имотите, които конфискувахме от благородниците.

Тамас повдигна ръце, за да успокои изблика на развълнувани гласове. И остро изгледа архидиоцела.

— Ние не сме се събрали тук, за да си поделяме Адро — процеди той. — Целта ни е да го върнем на народа. Но кралската хазна е празна. Ако искаме да удържим някакво подобие на контрол през следващите няколко години, ще се нуждаем от пари. Твоите наемници ще получат земя, херцогиньо, а твоят профсъюз, Рикар, ще получи исканото. Никой няма да остане онеправдан.

— Църквата заслужава петнадесет процента — тихо настоя архидиоцелът, загледан в ноктите си.

— В ямите да се продъниш — процеди Рикар.

— Тебе ще изпратя там — отвърна свещенослужителят, пристъпвайки към Рикар. Едната му ръка се стрелна под робата; Рикар отстъпи.

— Шарлемунд! — високо каза Тамас.

Архидиоцелът спря и се обърна към него:

— Църквата ще получи обичайните петнадесет процента. Това е цената на нашата подкрепа.

— Цената? — повтори фелдмаршалът. — Мислех, че този преврат се ползва с подкрепата ѝ, защото Мануч оставя поданиците си да гинат от глад. Или защото облага църквата с данъци, за да издържа прищевките на своите куртизанки. Църквата ще получи пет процента.

Архидиоцелът направи крачка към него.

— Как смееш!

Тамас на свой ред пристъпи напред. Ръката му се придвижи към сабята, окачена на бедрото му.

— Хайде, предизвикай ме на дуел — подкани го Тамас. — Аз ще предпочета да бъде интересно и няма да избера пистолети.

Архидиоцелът се поколеба; на лицето му изникна усмивчица.

— Ако те отстраня, страната ще рухне сред хаос — рече той. — Моето първо задължение е към Бога. След това идва отговорността ми към отечеството. Ще говоря с останалите архидиоцели и ще видя какво може да се направи.

Свещенослужителят отпусна ръце и ги разпери в знак на примирение. Тамас му се усмихна, макар и неискрено.

— Благодаря ти — рече фелдмаршалът, отпуснал ръка върху дръжката на меча си.

— Щом в хазната няма пари, какво е харчил Мануч? — обади се евнухът.

— Парите на църквата — изръмжа архидиоцелът.

— Отчасти — поправи Ондраус. — Теглил е изключително високи заеми от множество банки из Деветте държави. Само на Кез дължим сто милиона крана.

Рикар подсвирна.

Тамас се обърна към счетоводителя.

— Короната е на път да се търкулне в кошницата под гилотината. Когато започнеш да разпродаваш собствеността на благородниците, за начало погасявай задълженията към родните банки. След това — онези от съюзническите ни страни.

— Най-големият ни дълг е към Кез — сви рамене Ондраус.

— Още по-добре. Нека да гният.

Звукът на смях го накара да се обърне. Евнухът все още стоеше до прозореца, но си беше взел чаша охладена вода, в чието дъно се взираше.

— Твоята лична вражда с Кез ще отведе всички ни на дръвника — рече той.

— Не става дума за лична вражда — остро каза Тамас. Но и сам знаеше, че не може да заблуди присъстващите. Всички те знаеха за съпругата му. Във всички Девет държави се знаеше. Въпреки това фелдмаршалът продължаваше да отрича. — Този дълг обяснява защо Мануч с такова нетърпение искаше да продаде кралството си — продължи той след кратко мълчание. — Някой от вас чел ли е споразумението?

— То предвижда ограничаване на работническите съюзи — каза Рикар.

— И обявява Крилете на Адом за незаконни — добави лейди Винцеслав.

— Някой от вас чел ли е целия договор, а не само касаещите вас самите части?

Седналият по-встрани ректор повдигна ръка. Останалите отбягваха да поглеждат Тамас в очите.

— Подписването му би означавало края на познатия ни Адро — продължи Тамас. — Само формално не бихме се водили роби на Кез. Народът умира от глад, държавата страда под управлението на Мануч, а под управлението на Кез би страдала още повече. Това е причината да гилотинираме Мануч.

Не защото кезианците бяха екзекутирали по същия начин съпругата на Тамас, без крал Мануч XII да протестира дори формално.

— Ще кажеш ли нещо? — неочаквано се обади лейди Винцеслав.

— На кого? — попита Тамас.

— На тълпата. Трябва да говориш с хората. Техният владетел много скоро ще бъде екзекутиран. Те ще останат без водители. Трябва да знаят, че имат човек, на когото могат да се осланят да ги преведе през предстоящите трудни времена.

През предстоящата война с Кез, която беше почти неизбежна.

— Не — отвърна фелдмаршалът. — Днес няма да изнасям речи. Освен това аз не заменям краля; вие шестимата заставате на негово място. Аз съм тук, за да защитя страната и да поддържам мира, докато вие създадете правителство.

— Все пак би било разумно да кажеш няколко думи — подкрепи я ректорът. Белегът на бузата му потрепваше. — За да запазиш мира.

Тамас бавно огледа присъстващите.

— Точно сега народът иска кръв, а не думи. Години наред е искал кръв. Аз усещах тази им жажда. Самите вие също сте я усещали. Това бе причината да се обединим, за да свалим Мануч. Аз ще им дам кръв. Много кръв. Нека се напият до отврата. Тогава войниците ми ще ги насочат към Самаилския квартал, където те ще могат да ограбват домовете на благородниците, да насилват дъщерите им и да убиват по-малките им синове. След два дни ще потуша бунтовете. Ще бъдат отправени прокламации. С едната си ръка войниците ми ще потушават безредиците, а с другата ще раздават храна и дрехи на бедните. Така ще възстановя реда.

Шестимата съзаклятници мълчаливо се взираха в него. Лейди Винцеслав бе пребледняла, а Рикар последва примера на евнуха и също започна да разглежда чашата си. Тамас бе склонен да ги изчака да размислят. Нека преценят готовността му да защити страната си; нещата, на които той бе готов в името на справедливост и ред.

— Ти си опасен човек — отбеляза архидиоцелът.

— Очакваш, че ще успееш да овладееш тълпата — рече евнухът. В гласа му се долавяше презрение.

— Тълпите не могат да бъдат овладявани — рече Тамас, — но е възможно да бъдат насочвани. Аз съм готов да приема последиците. Ако имате възражения, изложете ги, но запомнете какво ви казах: тези хора се нуждаят от кръв.

Никой не се обади. След като изчака още няколко мига, Тамас продължи:

— Сега ни предстои да обсъдим още много неща.

Той се настани в ъгъла, където неговото участие се ограничаваше по-скоро до наблюдение, отколкото до приказки. А съзаклятниците обсъждаха в подробности делата от следващите месеци. Различните области трябваше да получат нови управители, да се пренапишат закони, да се заплати на работници… Предстоеше им дълъг и труден път.

Докато слушаше, той повика кучетата си и отпусна ръце върху главите им.

Отварянето на балконската врата го накара да осъзнае, че е започнал да задрямва.

— Време е, сър — каза Олем.

Тамас се надигна, тръсна глава и се отправи към балкона, галантно задържайки вратата за лейди Винцеслав.

Съветниците излязоха на балкона. Гледката, която очакваше Тамас, се оказа достатъчна да секне дъха му.

На площада под тях нямаше и едничко паве, което да личи сред насъбралата се тълпа. Хората стояха притиснати рамо до рамо, а мълвенето на гласовете им се разливаше като вълна. Желаещите да присъстват не се бяха побрали на площада, а бяха изпълнили и околните пет улици. Събраното множество бе по-дълго от погледа.

— Сър — тактично го подкани Олем.

Тамас отдели поглед от тълпата. Той се гордееше с репутацията си на човек, който рядко изпитва страх, ала видът на събраните го накара да се чувства незначителен. За момент фелдмаршалът дори се усъмни в разсъдъка си. Никой не бе в състояние да окаже каквото и да било влияние върху подобна маса.

Израженията на спътниците му издаваха същото удивление — дори сухият, циничен Ондраус стоеше безмълвен.

Тамас намести шапката си, за да заслони очи от пладнешкото слънце, и прокара ръка по бузата си. Той осъзна, че два поредни дни не се е бръснал; брадата му бе набола. Неподобаваща гледка за един фелдмаршал в парадна униформа.

Мълвежът на тълпата бе спаднал до шепот. Тамас трепна, когато осъзна, че всяко от тези лица е насочено към него.

— За първи път виждам подобна тълпа. Толкова нетърпелива — промърмори той. — Готово ли е всичко? — обърна се той към Олем.

— Тъй вярно, сър.

Тамас плъзна поглед по покривите на околните сгради. Неговите барутни магове и най-добри стрелци бяха заели позиции там, готови да открият огън в тълпата. Той се опита да си припомни лицето на Привилегированата, неотдавна покосила петима от маговете му. Възрастно лице, обградено от сивееща коса. Бръчици около очите, миришеща на прах роба. Дали тя щеше да се появи тук в опит да спаси краля? От Небесния дворец, видим на източния хоризонт, Таниел и наемниците бяха тръгнали по дирята ѝ.

Фелдмаршалът погледна към останалите на балкона. Интересно как ли щяха да реагират те, ако знаеха, че служат за примамка на една Привилегирована. Той усещаше, че Олем е отворил третото си око и оглежда тълпата.

— Подай сигнал — обърна се той към своя ординарец.

Олем повдигна две червени знаменца и ги размаха двукратно.

Портите на черната кула се разтвориха със стържене, което се чуваше от километър. Тълпата отмести погледите си от Тамас и на огромни вълни раздвижване започна да се извръща встрани, към отсрещния край на площада. Тамас се приведе напред. Сърцето му биеше оглушително.

Конните войници първи се изляха от вратите на кулата, за да си проправят път през тълпата. Тамас различи лъскавото теме на Сабон в началото на колоната, издаващ нареждания. Разгръщащият се кордон се вряза в тълпата и остави празнина. Последва го самотна затворническа кола.

Тълпата зарева с единствен, оглушителен глас и се втурна напред. За момент Тамас се притесни, че Сабон и хората му ще бъдат стъпкани. Дали изобщо кралят щеше да доживее да достигне гилотината?

Тънката ивица конници устоя на натиска на тълпата и започна да напредва. Тъй, макар и бавно, затворническата кола спря пред гилотините, точно под балкона на Тамас. Дори след отминаването ѝ войниците не бяха помръднали, оставяйки дълга виеща се диря през целия площад.

Сега през този коридор крачеха благородници, първородните им синове и немалко съпруги. Без да се впечатлява от изисканите им дрехи, тълпата плюеше по тях и ги замеряше с развалена храна.

— След днешния ден палачът ще може да се оттегли — каза Олем.

Развиващата се гледка изпълваше Тамас едновременно с възторг и отврата. Пред него се разгръщаше кулминацията на десетилетия подготовка. Той трепереше от вълнение и се тресеше от неувереност. Ако той трябваше да бъде запомнен само с една постъпка, тази щеше да бъде тя.

Откъм булевард „Кралица Флон“ долетя суматоха.

— Пушка — нареди Тамас със свито гърло.

Олем му подаде оръжие.

— Фишек.

Тамас взе подадения му заряд и го разкъса с пръсти. Той доближи барута до езика си и веднага почувства паренето му. Трябваше да се вкопчи в парапета по време на мига, през който целият му свят потръпваше. Фелдмаршалът стисна очи, а когато ги отвори, погледът му съзираше всичко с много по-голяма яснота. Той можеше да различи отделните косъмчета върху всяка от главите, намиращи се шест етажа под него, и да вижда по протежение на половин миля по булеварда.

— Драгуни — рече той. — Цяла рота са.

Драгуните носеха пищните униформи на кралски гвардейци и яздеха масивни бойни коне. Животните без усилие се врязваха в тълпата, тъпчейки жени и деца. Яздещите ги войници напредваха с изтеглени мечове и пистолети.

Без да чака подкана, Олем повдигна едно от знаменцата си, завъртя го над главата си и го протегна към булеварда. Тамас видя как сред тълпата се раздвижват черни палта и се отправят във въпросната посока. Това бяха едрите бойци от прословутата Планинска стража, доведени специално да удържат тълпата.

Стрелците, разположени по постройките над булеварда, се извърнаха към приближаващите се драгуни.

За момент Тамас погледна към Олем. Сабон бе препоръчал добър човек. Умел, невъзмутим, дори когато кралските хилмани заплашваха най-важния момент от плановете им.

— Да не стрелят, докато не дам сигнал — каза Тамас. Знамето на Олем предаде нареждането му.

Близо до площада драгуните започнаха да забавят ход. Тук тълпата бе прекалено гъста дори и за близо еднотонните животни. Още тела изчезнаха под подковите, защото нямаше къде да се отдръпнат. Струпаните започнаха да се извръщат към драгуните.

Гвардейците престанаха да напредват. Нямаше как да продължат, освен да тръгнат по главите на тълпата. Въпреки това те продължаваха да пришпорват конете си, а зад тях близки и приятели крещяха от гняв и отчаяно се опитваха да помогнат на ранените.

Тогава първият гвардеец бе издърпан от седлото и изчезна на дъното на тълпата. Към останалите драгуни също посегнаха ръце; гвардейците панически започнаха да размахват саби. Изгърмя пистолет; много по-оглушителен бе отговорилият му рев на тълпата.

Един от хилманите успя да се задържи няколко минути, насочил коня си в широк кръг. Ала едно острие и четири подкови не можеха да удържат ожесточението на тълпата — много скоро той също се присъедини към другарите си. Зад себе си Тамас чу смаян възклик; лейди Винцеслав припадна. А над тълпата се издигна глава. Тя все още носеше шапка с перо, гвардейска шапка, но със сигурност бе лишена от тяло. От главата капеше кръв, докато биваше предавана от ръка на ръка. Последваха я още глави.

Тамас си налагаше да гледа. Всичко това се случваше по негова воля. Заради Адро. Заради народа.

Заради Ерика.

— Неприятен начин да си намериш смъртта, сър — отбеляза Олем и невъзмутимо дръпна от цигарата си. Той продължаваше да наблюдава тълпата, макар че и самият Шарлемунд се беше извърнал.

Тамас бе склонен да се съгласи с него.

Кралят и кралицата бяха отведени на платформата за екзекуции. Там имаше шест гилотини, край които палачите стояха мирно. Тамас трепна, когато къс кърваво месо зашлеви владетелката в лицето, оставяйки петно върху алабастровата ѝ кожа и кремавата нощница. Жената припадна, свличайки се право върху дъските. Мануч не забеляза.

Тамас се извърна да проследи гвардейските глави. Те продължаваха да напредват сред тълпата, доближаващи гилотината.

Кралят повдигна очи към Тамас и пипнешком извади от джоба си изцапано парче хартия. Той прочисти гърло и започна да чете, макар че надали друг, освен палача, чуваше думите му. Мануч се опита да повиши глас, в отговор на което ревът на тълпата също се усили. Накрая монархът притихна. И остана неподвижен, когато палачът подръпна веригите му. Операторът на гилотината безцеремонно стовари юмрука си в тила му и го завлече под острието.

Тамас реши, че владетелската двойка е извадила късмет да посрещне смъртта в безсъзнание.

Отделената глава на Мануч падна в чакащата кошница, а бликналата кръв оплиска зяпачите, макар най-близките от тях да се намираха на десет крачки. Докато първата гилотина биваше подготвяна отново, кралицата бе наместена в съседната. Нейната глава се търколи сред дъжд от златисти кичури.

— Това ще отнеме цял ден — промърмори Рикар.

— Точно така — потвърди Тамас. — И утрешния ден също. Казах ви, че ще дам на тълпата достатъчно кръв, за да се задави. — Той погледна към алената локва, която вече се разстилаше под платформата и се промъкваше към нервните стъпала на зяпачите. — Камъните на площада ще ръждясат от кръв.

С тези думи той огледа събраните за последно и се отдръпна от балкона. Привилегированата не бе се появила. Това оставяше още един враг в неизвестност.

Не. Не в неизвестност. Таниел щеше да я намери.

— Хората ще се разбунтуват, когато започнат да огладняват — продължи той, макар и без да е насочил думите си към конкретен събеседник. — Вечерния час ще наложим от утре. А междувременно съветвам всички ви да се държите настрана от улицата.