Кръвен обет

Глава петнадесета

Под Благородническата палата има помещение, разположено по-дълбоко дори и от канализацията.

Своя апогей то бе постигнало по времето на Железния крал. Магията на Привилегированите не бе позволила на мрака и миризмата на плесен да изпълват подземната стая; тези заклинания продължаваха да действат дори и подир смъртта на онези, които ги бяха вложили. Тя бе петдесет крачки в диаметър и десет крачки висока, с бели стени, покрити с гоблени. Беше обзаведена с маси и столове, кресла, в които можеше да се спи, а един кът, отделен с копринени завеси, съдържаше хранителни запаси и бъчви с вода.

Дори самият Мануч не бе знаел за наличието на това убежище; запознати със съществуването му и начина на достигането му бяха само неколцина от най-доверените съветници на Железния крал (сред които и Тамас). Скривалището бе израз на параноята на някогашния владетел, опасяващ се от въстание или предателство от страна на собствените си шпиони. А фелдмаршалът бе сметнал за подобаващо, че помещението, предназначено да укрива владетеля и неизползвано след възкачването на Мануч XII, бива използвано за обсъждането на заговор.

Подир преврата Тамас и останалите съзаклятници провеждаха срещите си на далеч по-удобно място — на третия етаж на палатата, както подобава на правителство. Въпреки това фелдмаршалът все още използваше стаята като място, където да размишлява на спокойствие. Никой от хората му не знаеше къде да го търси, дори Олем и Сабон не знаеха. Но пък скоро той щеше да се изкачи горе.

Тамас седеше в най-удобното кресло, изул ботуши и опрял крака върху табуретка. В скута му почиваше купа с тиквена супа — единственото, което Михали му позволи да вземе от кухните — а в ръката си стискаше малка карта на Суркови проход. Другата му ръка леко почесваше главата на едно от кучетата му, а в отплата биваше близвана.

Фелдмаршалът съсредоточено разглеждаше картата. Бяха изминали три дена, откакто той бе изхвърлил херцог Никслаус в морето. Три дена траеше пътуването с кон (ако човек сменяше конете и не спеше) от Суркови проход — планинската долина, свързваща Адро и Кез — до Адопещ. Преди по-малко от час фелдмаршалът бе получил сведения, че армията на Кез се събира край Будфил: град, разположен в началото на прохода.

Никслаус и делегацията бяха пристигнали без действително намерение да преговарят, в качеството си на провокация, която да предостави повод за започването на войната. Още преди изпращането ѝ приготовленията за инвазия бяха започнали. Ала врагът щеше да се нуждае от сто хиляди войници, за да преодолее Суркови проход — по цялото протежение на долината бяха разположени оръдейни постове. Освен ако долината не беше същинската им цел.

Той остави картата и премести купата върху масичката. Кикот се отдръпна с леко ръмжене.

— Тихо — обърна се Тамас към кучето, докато вземаше по-голяма карта. Тази изобразяваше цял южен Адро.

В Южната планина се намираше единственият проход, достатъчно широк, за да позволи на цяла армия от Кез да нахлуе в разумно кратък период. Възможно ли беше това да е същинската им цел? Дали техните главнокомандващи щяха да решат, че по-тесният проход, охраняван от по-малобройни отбранители, е за предпочитане? Той погледна към дъното на морето, към ъгъла, докосващ единственото пристанище на Кез, разположено в Адморието. Инвазията по море също представляваше вариант, но малко вероятен в настоящия случай: кезианската флота в Адморието бе незначителна.

Тамас въздъхна, сгъна картата и отново се отпусна в креслото. И погледна към Хруш. Кучето отвърна на погледа му, наклонило глава настрани, разтворило челюсти в подобие на усмивка.

Защо ли Ипил толкова държеше на война? Кез разполагаше с петкратно повече войници от Адро, но това изчерпваше предимствата му. Адро можеше да се похвали с по-добра индустрия, по-опитни стратези, планинската стража. И с предимството на отбраняващия се.

— Трябва да започна да водя и Олем тук — обясни Тамас на кучето. — Мисля по-добре, когато споделям мислите си на глас.

Но пък тогава скривалището щеше да се умирише на цигари.

Той се приведе към масичката, за да опита от супата на Михали. За първи път фелдмаршалът вкусваше нещо подобно, млечисто с оттенък на тъмна захар.

От другия край на помещението, близо до вратата, се разнесе щракване. Коридорите, отвеждащи до скривалището, оформяха поредица от задънени проходи, тайни врати и капани, достатъчна да обърка и обезкуражи и най-решителния търсач. Точно по тази причина Тамас се изненада. Той нахлузи ботушите си, надигна се и се обърна към вратата, протегнал ръка, за да смълчи скимтенето на Хруш.

Сърцето му трепна при вида на създанието, което прекрачи прага. То беше човек — или поне някога бе представлявало човек. То носеше дълго, тъмно палто и цилиндър, макар че дори тези одеяния не съумяваха да скрият гърбицата и мощните крайници. Ако не беше неестествено високото чело, лицето му би изглеждало красиво. Веждите изчерпваха единственото окосмяване на въпросното лице; от двете му страни висеше сплъстена руса коса.

— Пазител — промърмори Тамас, сам изненадан от спокойствието в гласа си. Кезианските Привилегировани често използваха пазители за най-разнообразни възложения. Но тяхното създаване още преди стотици години бе имало единствена цел: да убиват барутни магове.

Тамас не носеше огнестрелно оръжие със себе си — значи му оставаше сабята, само че срещу пазител тя би била безполезна. Здравата беше сглупил да не вземе телохранителя със себе си, дори и в най-безопасното място в Адро.

Той опипа джобовете си. Никакви барутни заряди; нямаше я дори табакерата, заредена с барутни пури. Всичко това се намираше в куртката му, окачена край входа. Край пазителя.

Създанието внимателно огледа помещението, за да се увери в липсата на допълнително присъствие, преди да свали шапката си и да я окачи. Последваха я палтото, ризата и папийонката. Докато си сваляше обувките, пазителят се усмихна широко.

Под кожата му мускулите потрепваха сами, понякога спазматично. На някои места те се струпваха, на други не личаха, докато не се разместеха. Като змии в копринен чувал.

Пазителят напрегна гърчещите се мускули.

— Маг — каза той. Гласът му беше дълбок, плътен.

— Ама че широка усмивка — рече Тамас, вземайки колана с ножницата, за да изтегли сабята и отново да го захвърли. Кикот стоеше до него с оголени зъби и ръмжеше заплашително. Хруш намери прикритие зад едно канапе, откъдето започна да ръмжи към натрапника.

— Рядко получавам барутен маг тъй лесно — обясни пазителят. — Още по-малко известен. Най-често ми се налага да ям отрепките, които кабалистите изравят от провинцията.

Да ям? Тамас се отврати.

Пазителят отново се усмихна. Той разпери ръце сякаш се готвеше да прегърне Тамас с обезобразените крайници, които бяха достатъчно дълги, за да обгърнат дулото на мортира.

— Как ме намери? — попита Тамас. Той отстъпи от креслото, отпуснал сабята край себе си. Кикот се премести между двамата.

Споходен от представата как уродът разкъсва кучето му, фелдмаршалът нареди на Кикот да се отдръпне. Вълчакът го стори, макар и неохотно.

Пазителят поклати глава, все така усмихнат.

— Няма да рискувам да ти кажа. — Той започна да пука кокалчетата на огромната си ръка. — Но ще те оставя да умреш със знанието, че всеки от скъпоценните ти магове ще бъде проследен и разкъсан.

С тези думи създанието сведе глава с жеста на бик и се хвърли напред. Деляха ги тридесет крачки, но пазителят ги преодоля в рамките на мигове. В движение едната огромна ръка сграбчи табуретка и без никакво усилие я хвърли към Тамас.

Фелдмаршалът се приведе под полетялата мебел и отскочи встрани. Острието си той насочи към сърцето му. Едновременно с това месест пестник полетя към главата на Тамас и го накара да залитне.

Пазителят не му предостави възможност да се опомни. Той промени посоката си по привидно невъзможен начин и се хвърли право към жертвата си, без да обръща внимание на насоченото към гърдите му острие. Тамас го прониза с цялата си сила, преди да се хвърли встрани и да се претърколи.

От двете рани в гръдта на пазителя сълзеше кръв. Един от ударите трябваше да е засегнал дроб и стомаха; и въпреки това съществото гладно се усмихваше насреща му. Сърцата на пазителите бяха обгърнати от създадени с магия кости, а останалите им органи притежаваха необичайна издръжливост.

Изпратеният убиец се хвърли за пореден път. Тамас се отмести от пътя на разсичащ удар и успя да избегне посягащата към него ръка. Озовал се зад пазителя, фелдмаршалът заби острието на сабята си под мишницата му до дръжката.

Създанието започна да вие и отскочи, отнасяйки оръжието със себе си. Сърцето на Тамас биеше оглушително, ръцете му се тресяха.

Пазителят се гърчи още няколко мига, преди да затихне. Под огромното чело сините му очи бяха кървясали. Дясната му ръка висеше отпуснато; почти прикрила дръжката на сабята с мускулите си. Острието, три педи стомана, стърчеше от гърдите му. Създанието презрително погледна към оръжието. С лявата си ръка то го сграбчи и се опита да го изтръгне, но ъгълът не му позволи.

— Имаш нещо на гърдите — отбеляза Тамас, макар да не му бяха останали сили да се шегува. Дробовете му пламтяха от напрежението; мускулите го боляха. Погледът му се спря върху палтото в отсрещния край на стаята. Барутните заряди в джоба го зовяха.

Пазителят скочи неочаквано, с ожесточението на мятаща се риба. Тамас залитна назад, но без нужната бързина: пръстите на съществото го сграбчиха за ризата и го придърпаха в прегръдка. Фелдмаршалът се озова на сантиметър от острието на собствената си сабя, все още стърчаща от гърдите на пазителя. Върху бузата му се разля горещ, гневен дъх; задави го миризмата на жлъч.

Тамас зарови пръсти в очите му. Съществото нададе оглушителен рев; спазъмът на здравата му ръка притисна противника към стърчащото острие, преди да го захвърли.

Барутният маг се сблъска с канапе, на което се опря и успя да се надигне. Той се намираше по-близо до закачалката и се затича към нея.

— Кикот, убий!

Вълчакът се стрелна към пазителя — шестдесет килограма гневни зъби и мускули. Той избра да нападне откъм ранената ръка, хвърляйки се към гърлото. Пазителят успя да се извърти; наместо в гръкляна, челюстите на кучето се впиха в крайника му.

Достигнал закачалката, Тамас захвърли чуждите дрехи и грабна собствената си куртка. Табакерата му съдържаше шест пури, натъпкани с барут. Той отхапа крайчеца на една, изсипвайки съдържанието ѝ в устата си. Серистата горчивина обгори езика му; последва усещането за гадене, съпровождащо поглъщането на прекалено много барут. Той се олюля.

Остро изскимтяване го накара да се опомни по-бързо от очакваното. Кикот бе захвърлен на пода; задните му лапи бяха необичайно застинали; само с два крака той се опитваше да изпълзи далеч от пазителя, като скимтеше жално. Отчаянието в този звук разпали гнева на Тамас — барутният транс го обзе напълно.

С няколко неусетни крачки той прекоси разстоянието. Пазителят замахна със здравата си ръка; Тамас сграбчи пестника му и подпали една от мнимите пури, насочвайки силата на взрива. В ръката се строши кост.

Без да изпуска обезсиления крайник, фелдмаршалът започна да го извива. Пазителят бе принуден да се изправи, скривил уста в безшумен писък. Със свободната си ръка барутният маг хвана дръжката на сабята и започна да я размества. С рязко движение той изтегли оръжието и го захвърли на пода.

Създанието оголи зъби в налудна усмивка и отново се хвърли към Тамас: дори и в подобна агония то продължаваше да преследва целта си. Фелдмаршалът улови главата му с две ръце. Със силата на барутния транс той повдигна съществото и го стовари в мраморния под. Под сблъсъка на черепа плочките се разпукаха. Тамас подпали друга от фалшивите пури в джоба си и насочи енергията към мозъка на пазителя.

Лишено от живот, огромното туловище се отпусна.

Тамас залитна встрани. Виеше му се свят. Тялото му бе покрито с кръв, за чийто произход той не бе сигурен. Раната на гърдите му бе достатъчно дълбока, за да наложи шевове. Заради транса болката ѝ се усещаше съвсем смътно. Китките и ръцете го боляха; застаряващите кости бяха отвикнали от използването на подобна сила.

Той бавно си пое дъх; погледът му попадна на Кикот.

Вълчакът лежеше в края на един килим. Хруш изникна иззад скривалището си и с тихо скимтене се приближи към другаря си, побутвайки го с муцуна. Гърбът на Кикот бе изкривен; задните лапи стояха под неестествен ъгъл. Той отвори очи и жално погледна Тамас.

— Справи се добре, момче — тихо каза барутният маг. Той се отправи към вратата, но спря, когато Кикот се опита да го последва, влачейки лапи след себе си. Очите на Тамас пламнаха.

С Кикот на ръце му отне известно време да достигне до горните етажи. Той откри доктор Петрик да играе на карти с неколцина офицери на втория етаж. При появата на окървавения Тамас, понесъл кучето, всички се вторачиха в него.

Кикот бе положен на един от диваните. Петрик се зае да го преглежда; междувременно на прага се бяха струпали десетки войници. Нечии ругатни предизвикаха раздвижването им; миг след това в помещението изникна Олем. Той застина, когато зърна Тамас. Лицето на сержанта почервеня.

— Аз не оправдах доверието ви, фелдмаршале — промълви Олем, докато протягаше ръка към него, за да се увери, че командирът му наистина е жив.

— Вината не е твоя — отвърна Тамас. — Аз сам се отделих.

— Аз трябваше да стоя край вас. — Олем погледна към раненото куче. — Простете, сър. Кълна се в Крезимир, аз…

— Ти нямаш вина — решително повтори Тамас. — Но сега имам нужда от теб. Разпрати вестоносци; искам всички членове на съвета да се явят тук до час. Да летят, ако се наложи. Нека да дойдат в скривалището под палатата.

Доктор Петрик се приближи към тях.

— Нищо не мога да направя. Дори ветеринар не би могъл да му помогне.

— Разбирам. Благодаря, докторе.

Тамас взе пистолет от Олем и се приближи до кучето. И леко го помилва по главата.

— Ти си заслужи почивката, момче.

Нещо трепна в него, когато изстрелът отекна. Няколко минути той остана коленичил, без да обръща внимание на притичващите пазачи, привлечени от изстрела.

Тамас се надигна и се обърна към един войник.

— Намери ми чук и големи пирони.

Обратно в скривалището, фелдмаршалът изчакваше. И се взираше в осакатеното тяло на пазителя. Тези създания бяха силни и трудни за убиване, но просто беше невъзможно кезианците да не знаят, че Тамас лесно би успял да надвие едно от тях. Просто по лошо стечение на обстоятелствата появата на пазителя го беше заварила без барут.

Тогава каква беше целта на тази атака? Да посее недоверие сред близкото обкръжение на Тамас?

Ако това беше така, то планът им бе успял.

Един след друг останалите съзаклятници пристигаха. Тамас мълчаливо ги насочваше към столовете, подминавайки въпроси и възражения. Едва подир пристигането на всички той се изправи пред тях, скръстил ръце пред окървавената си риза. Пазителят бе прикован на стената зад него, алени капки от кръвта му се разпръскваха по плочите.

— Някой от вас ме е предал — рече Тамас. — И аз ще открия кой.

Той ги остави да разглеждат трупа на пазителя.

Адамат почувства нечия сянка върху раменете си. Чуждото присъствие го накара да остави чая си върху масата и да отпусне ръка върху бастуна си. Но в следващия миг той си спомни звука на приближавалите се ботуши. И отмести ръка.

— Фелдмаршале — поздрави той, без да се налага да се обръща.

Тамас хвърли вестник на масата му и се настани на срещуположния стол, правейки знак на един от сервитьорите.

— Как разбра, че съм аз?

— По звука и ритъма на стъпките — отвърна Адамат и отпи глътка чай. — Вие сте единственият военен, който е прибягвал до услугите ми от десет години насам.

— Можеше да е адютант, изпратен да те повика.

Инспекторът сви рамене.

— Както казах, всеки човек си има собствен ритъм. Вашият се разпознава лесно.

— Разбирам. Приемам, че възнаграждението, изплатено ти от Ондраус, е било достатъчно, за да погаси дълговете ти?

Адамат не се изненадваше, че Тамас е запознат с проблемите му. Изненадващ беше видът на фелдмаршала: видът на човек, влизал в юмручен бой. Освен това той излъчваше умора.

— Определено — каза Адамат. Заплащането наистина бе повече от богато за тази задача, но пак не беше достатъчно. Биха му трябвали още десетина подобни възнаграждения, за да плати на лорд Ветас. — Оценявам щедростта ви.

— Струваше си.

Тамас говореше тихо, извърнат към минувачите. След няколко мига мълчание той се обърна към събеседника си и от вътрешния си джоб извади плик, който остави върху вестника.

— Имам нова задача за теб.

Адамат стори всичко по силите си, за да скрие нетърпението си.

— Надявам се, че този път не става дума за последните думи на умиращи магьосници?

— Не. — Тамас благодари на сервитьора, донесъл чая му. Той го изпи на една голяма глътка, без да обръща внимание на горещината. Подир оставянето на чашата фелдмаршалът извади няколко монети от джоба си. По някаква причина той изсумтя презрително към вида им, преди да остави една върху масата. — Разбери кой се опитва да ме убие.

Той се надигна и напусна кафенето. А Адамат погледна към монетата. Върху нея бе изобразен силуетът на Тамас.

Инспекторът отмести плика, за да разгърне вестника. „Адопещенски ежедневник“.

Опит за покушение срещу фелдмаршал Тамас.

Той погледна към плика. Нуждаеше се от работата. Но в случая ставаше дума за нещо опасно. То даваше основание на лорд Ветас да изникне отново с намерението да изнудва Адамат. И поставяше самия Адамат — и близките му — сред целите на предателя. Той бе възнамерявал да пише на Фая да се върне в Адопещ… Това се отлагаше.

Той отвори плика. Вътре имаше чек за десет хиляди крана. И една малка бележка, която изпадна върху масата. Инспекторът успя да я грабне в последния момент.

„Само шестима други познават местонахождението на стаята, в която бе извършен опитът за покушение.“ Следваше списък с имена, съзаклятниците на Тамас. Докато четеше имената за втори път, той обърса потта от челото си. Оказваше се, че десет хиляди крана може да не са достатъчни за подобно възложение.

Бележката приключваше с лаконична препоръка. „Осигури си защита.“

Адамат прибра чека и бележката в джоба си. И реши, че е отпратил Сусмит прекалено рано.