Кръвен обет

Глава девета

Таниел откри командния пункт на баща си досами обсега на роялистките барикади. Опустелите улици бяха пълни с боклук; паветата още не бяха изсъхнали от снощния дъжд. Миризмите на града заплашваха да го задушат, особено когато бяха подсилени от барутния транс (продължаващ вече почти втора седмица). Градът вонеше на фекалии и страх, на празни гърнета и подозрение.

Ка-поел крачеше до него. Дори след целия досегашен престой тя продължаваше да се удивлява — толкова много постройки, всяка от които тъй висока. Тук имаше прекалено много хора. Това си недоволство тя бе изразила още в самото начало след пристигането им.

Таниел ѝ съчувстваше. Неговият талант на барутен маг запращаше всеки изстрелян куршум на километри — най-голям обхват на бойното поле. Всички тези постройки отнемаха преимуществото му.

От другата му страна стоеше Готън. Неутрализаторът почеса тила си (където все още му беше останала коса), а другата си ръка бе отпуснал върху един от трите си пистолета.

— Идваш ли? — попита Таниел.

Готън поклати глава.

— Баща ти ме изнервя.

— Не само теб — промърмори другият.

Тамас бе разположил главната си квартира в един от стотиците изоставени домове. Наоколо крачеха войници. Те не носеха познатите тъмносини адрански униформи — техните одежди съчетаваха червено, златно и бяло, а знамето им изобразяваше ореол със златисти криле. Тези хора бяха Крилете на Адом. Повечето от тези наемници бяха адранци.

Таниел прекоси улицата и забави крачка достатъчно дълго, за да може един от пазачите да забележи барутната му значка. Сетне той влезе вътре, следван от Ка-поел.

Салонът на дома приличаше на генералска палатка. Върху всяка възможна повърхност бяха разстлани карти; в ъглите бе струпана екипировка, включително пушки и сандъци с куршуми. Тамас стоеше зад една от масите, съсредоточен върху карта на града. Двама от бригадните командири на наемниците, стояха край него. Телохранителят му се беше излегнал на диван в ъгъла и пушеше.

Тамас не повдигна очи при влизането на Таниел. Младият маг прочисти гърло, но и тогава не получи отговор. Двамата бригадни го изгледаха любопитно.

— Трябва ми Бо — рече Таниел.

Тамас най-сетне повдигна очи. Имаше вида на човек, чиито важни мисли са били прекъснати.

— Бо?

Таниел подбели очи.

— Борбадор. Трябва ми помощта му.

Баща му се навъси.

— Точно сега не искам Привилегировани в града.

— Ами наемничката, която ми натресе? Жулин?

— Това е друго — рече фелдмаршалът. — Борбадор е бивш член на кралската кабала.

— Точно така, бивш. Защото беше прогонен. Той се присъедини към кабалата не от обич към краля, а заради парите и наложниците.

— И беше прогонен, защото преспа с любимата наложница на предводителя им — рече Тамас. Той се отдалечи от масата и се отпусна в едно от креслата. Там разтърка очи с намерението да снеме умората от тях. — Преди няколко месеца те бяха на път да го възстановят. Аз уредих да бъде преместен при планинската стража, за да не бъде убит заедно с останалите кабалисти. Както виждаш, обръщам внимание на всичко.

Таниел почувства искрица благодарност, заради което веднага се укори. А Тамас промени темата:

— Как върви ловът?

Таниел докладва прав, макар че баща му посочи към креслата.

— Уестивън е опразнил къщата си. Привилегированата също е изчезнала. Тя прикрива следите си добре; методите на Ка-поел, макар и точни, не са достатъчно бързи, за да проследят движещ се човек.

— Жулин би трябвало да може да я проследи.

— Жулин носи повече проблеми, отколкото ползи.

Тамас се надигна.

— Жулин определено си струва цената. Тя вече се е доказала като дискретна, разрешавала е проблеми и преди.

— Проблеми? — повтори Таниел. — Като тримата адрански Привилегировани, които изчезнаха миналата година? Дори във фатрастанските вестници писаха за това. Въпросните кабалисти бяха станали прекалено гръмки в мненията си против барутните магове, ако си спомням правилно.

— Точно така — отвърна Тамас.

— И ти ѝ имаш доверие?

— Докато ѝ плащам.

— Тамас, тя е прекалено избухлива. Тя се отправи подир Привилегированата сама, нарушавайки изричните ми нареждания. Или ѝ е омръзнал животът, или тя има някакви лични сметки за уреждане.

— Не си спомням да съм те поставял начело. — Тамас се надигна, за да пристъпи до бюрото си и да си налее чаша вода.

Таниел изсумтя.

— Това се подразбираше, когато ми придаде онези двамата. Аз съм Отличник.

Фелдмаршалът замислено разклати водата в чашата си.

— Ако онази Привилегирована се измъкне отново, ще поставя Жулин начело. Тя е ефикасна — жестока, когато се налага, но ефикасна.

— Сториш ли го, аз ще разкажа пред съвета ти защо половината град е бил разрушен в битка между две Привилегировани — заяви Таниел, неспособен да сдържа ожесточението си. Тамас умишлено ли се правеше на глупав?

— Ще ти дам още един шанс — рече Тамас.

Таниел стисна зъби.

— Съмняваш се, че ще успея да се справя? Нямаш ми доверие, нали? Какво е нужно, за да го получа? Петдесет Привилегировани, зачеркнати върху приклада на пушката ми? Или сто?

— Зная на какво си способен, но ти си още млад. И си избухлив.

— И това ми го казваш точно ти?

— Мери си приказките. Ако не следваш нареждания, ще възложа задачата на друг. Влора с готовност би приела шанса да си върне благоразположението ми.

— Мога да се справя — процеди Таниел през зъби.

— Тогава го докажи. Вслушвай се в съвета на Жулин. Тя има голям опит в преследването на Привилегировани; самата тя е умела магьосница.

Младият мъж изсумтя.

— Велики Крезимир, човек ще рече, че си спал с нея!

Последва кратко мълчание; в погледа на Тамас блесна гняв. Таниел се ухили широко и отметна глава с гръмък смях.

— Познах! Ти наистина си спал с нея!

— Достатъчно, войнико.

Последните думи дойдоха от новия телохранител. Той беше седнал на дивана и гледаше и двама им сред дима на цигарата си. За момент Таниел се извърна към него, сетне отново погледна баща си. Тамас бе стиснал юмруци и скърцаше със зъби.

Доволството на младежа се сблъскваше с усещането за опасност. Двамата бригадни се бяха привели над една от картите, преструващи се, че не чуват разговора между баща и син.

Таниел безшумно прочисти гърло.

— Жулин не може да я проследи. Тя сама призна. Привилегированата прикрива следите си чрез дъжда. Погледът на третото ми око не откри нищо. Ка-поел е единственият ни шанс, но както вече ти казах, жената се намира в движение. Има и друго. Когато най-сетне я открием… Тази жена е силна, не просто в мистично отношение. Аз я прострелях три пъти. Пронизах я в стомаха с щика си. А тя разруши две постройки и изчезна. Успява да избяга с рана, която би трябвало да я е убила. Това е причината да търся Бо.

Тамас се беше овладял.

— В никакъв случай. Няма да рискувам в града да има кабалист. Може би след няколко месеца. Ще трябва да се оправяш с наличното. Рийз — обърна се той към един от наемниците, ветеран с превръзка над окото — нужна ми е една рота, която да е на разположение на Таниел. Дай му и опитен следотърсач, човек, който да умее да се оправя в града.

Възрастният военен кимна, а Тамас отново се обърна към сина си и даде знак, че разговорът е приключил.

Таниел подигравателно отдаде чест, обърна се кръгом и напусна стаята. Отвън той поспря, за да вдиша поредната ивица барут. Трансът се задълбочи веднага. Младият мъж потръпна; заради яснотата, с която съзираше, очите му бяха започнали да се насълзяват.

— Престани да ме гледаш така — обърна се той към Ка-поел.

Девойката направи жест, повтарящ неговия, и поклати глава. „Прекалено много барут.“

— Нищо ми няма.

Тя отново поклати глава.

— Ти пък какво ли знаеш?

Ка-поел го изгледа остро.

Таниел се извърна. Готън ги чакаше от другата страна на улицата и наместваше оръжията си, за да седне на една веранда.

— Мисля, че един от двамата докладва на Тамас — каза Таниел. — Това не би ме изненадало. Той никога не ми се е доверявал. — Той потри носа си. — Все още си мисли, че съм дете.

Ка-поел допря юмруче до сърцето си и посочи към него.

— Той ме обича? Може би — продължи Таниел. — Той е мой баща, от него се очаква да ме обича; а Тамас винаги върши полагащото се. Но би било добре, ако освен това той ме харесваше.

С глава той посочи към Готън.

— Никога не съм харесвал наемниците. — Младежът се огледа, за да се увери, че наоколо няма войници от Крилете на Адом. — Те не полагат старание, съответстващо на парите, които им плащаш, и са по-склонни да отърват кожите, отколкото да довършат някое възложение.

За момент Ка-поел се замисли над думите му. Тя го разбираше — когато това беше изгодно за нея — но се нуждаеше от малко време да осмисли, когато той говореше прекалено бързо.

С ръцете си тя оформи женски силует.

— Жулин?

Девойката кимна и оголи зъбите си.

— Аз също не я харесвам. Тя можеше да докара смъртта на всички ни. Дори една Привилегирована — особено една Привилегирована — трябва да знае, че не е възможно просто да се нахвърлиш върху подобен магьосник. И въпреки това тя се държи сякаш има гаранция, че ще спечели всяка битка.

Ка-поел протегна показалец към него.

Таниел се засмя:

— Аз ли? Аз зная, че ще спечеля всяка битка.

Той прекоси улицата и приседна край Готън.

— Къде е Жулин? — попита барутният маг.

Готън сви рамене.

— Тя се появява и изчезва. Но по време на задача никога не изчезва за повече от няколко часа.

— Отдавна ли работиш с нея?

— От две години.

— А за Тамас?

— Малко повече от година.

— Къде си работил преди това?

— Кез.

— И си преследвал барутни магове?

Готън се размърда неловко.

— Побъркани пазители. Бивши кабалисти. Такива неща.

— Предполагам, че в Кез парите са добри. — Таниел реши да не разпитва по въпроса с барутните магове.

— Много — рече Готън. — Но нещата се объркаха, докато работехме за един херцог. Трябваше спешно да напуснем страната.

Излизаше, че Жулин изпитва неприязън към кезианците. Това определено обясняваше защо Тамас я харесваше.

— Как работи сътрудничеството ви? Неутрализатор и Привилегирована… Тя не може да прави магии в близост до теб.

Готън се подсмихна.

— Не е чак толкова лошо. Аз трябва да се докосна до Отвъд — той повдигна ръце, макар да не носеше ръкавици, — за да мога да неутрализирам влиянието на даден Привилегирован. И трябва да се намирам на не повече от три метра.

— Което само по себе си е трудна задача — каза Таниел.

— Така си е.

Таниел се облегна назад.

— Неутрализаторите са рядкост. Мисля, че дори баща ми не познава точния ви принцип на функциониране.

— Наистина се срещаме рядко — потвърди Готън. — Самият аз съм срещал само още един. За разлика от Привилегированите, Чудаците и барутните магове, никой не се ражда неутрализатор.

— Тогава как…?

— Умисъл — със занесен вид отвърна наемникът.

— Просто така?

— Просто така. Протегнах се Отвъд и прогоних всички излъчвания. — Той извади ръкавиците си и ги показа на Таниел. Те бяха тъмносини със златни руни. Обикновено ръкавиците на Привилегированите бяха бели. — Ръкавиците ми сами промениха цвета си. Нещо като поляризация. Когато се докосвам до Отвъд, мястото около мен се изпразва от магия. Не е възможно да бъдат създавани и насочвани излъчвания. А дори и когато не съм свързан с Отвъд, излъчванията се разпръскват на около десетина сантиметра от мен.

— Процесът обратим ли е? Възможно ли е отново да станеш Привилегирован?

— Не. — Готън отново прибра ръкавиците си.

Привилегированите бяха най-могъщите създания на света. Те запращаха мълнии със същата лекота, с която дете би хвърлило топка. Те притежаваха контрол над стихиите. Таниел не можеше да си представи как някой доброволно се отказва от подобна власт.

— Защо? — попита той.

Готън срита едно паве.

— Моята магия беше много слаба. С усилие можех да се докосвам Отвъд, какво оставаше да насочвам излъчвания. Не издържах изпитанието за допускане до кралската кабала. Ядосах се. Реших, че щом те отказват да споделят богатствата и властта си с мен, то аз ще се превърна в онова, от което те се страхуват най-много: човек, недосегаем за магията им.

— Достойно решение.

Готън отвърна на усмивката.

— И сега изкарвам купища пари, като ги следя и убивам.

— Колцина си убил?

Готън повдигна пет пръста.

Вероятно той бе убивал и барутни магове, щом преди това бе работил за Кез. Наемникът не носеше въздушна пушка, но и обикновен пистолет вършеше работа, ако човек успееше да изненада съответния барутен маг. Таниел бе чувал, че някои ловци на глави използват куршуми със златен прашец. Попаднало в кръвта на Отличник, златото не му позволяваше да подпалва барут или да изпада в барутен транс. За щастие тази техника бе и скъпа, и несигурна.

— Какво смяташ за настоящата ни цел? — попита Таниел.

Лицето на Готън помръкна.

— Тя е много силна. Много по-силна от всички, които съм следил до този момент. Жулин казва, че си внушавам.

— Не мисля така. Аз бях там, когато тя срина онези постройки. Единствено твоето присъствие ме спаси. За което ти благодаря.

Готън кимна колебливо.

— Има нещо, което трябва да знаеш.

— Какво?

— Когато скочих пред теб, аз бях свързан с Отвъд. Намирах се достатъчно близо, за да неутрализирам достъпа ѝ. Тя не би трябвало да използва силите си. Но тя го стори. Подобно нещо не се беше случвало преди.

Таниел обърса капките пот, започнали да изникват върху челото му.

— Най-добре предупреди партньорката си да не бъде толкова самоуверена.

— Сякаш тя ще ме послуша — отвърна Готън. — Тя се държи сякаш става дума за нещо лично. Сякаш не иска помощта ти. Тя дори не иска и моята помощ.

Таниел изсумтя.

— Нека опита сама, щом настоява.

— Какво да опита сама?

Таниел се сепна. Жулин стоеше пред тях, отпуснала ръка върху хълбока си, навъсена. Тя бе изникнала безшумно. Само Ка-поел не изглеждаше изненадана от навъсената ѝ поява.

За момент всички мълчаха. Готън се стараеше да избягва погледа ѝ, свит пред нея. Таниел се изправи на крака.

Той залитна почти веднага, когато земята под него започна да се размества.

— Земетресение! — кресна някой.

Тамас беше се облегнал на ръба на масата, когато земята започна да се разклаща. Той залитна назад, блъсна се в стената и полетя към пода, като изблъскан от коне. От тавана започна да се сипе мазилка.

Фелдмаршалът стоеше вкопчен в пода и наблюдаваше как масата се разклаща насам-натам. Един от краката ѝ се строши; тя политна като лист, понесен от вятъра. От рафтовете се сипеха украшения, мебелите се преобръщаха. Откъм улицата долитаха паникьосани викове.

Земетресението приключи също тъй рязко, както и беше започнало. Тамас се изправи на крака, размахващ длан пред себе си, за да прогони прахта. Самото помещение изглеждаше непокътнато, макар че повечето мебелировка бе разрушена. Това не беше проблем. Важното беше, че къщата не се е срутила отгоре им. Много от постройките в тази част на града бяха стари; мнозина не бяха извадили неговия късмет.

Олем лежеше на пода, затиснат от етажерка. Със залитащи нозе Тамас се приближи и отмести мебелта.

Телохранителят лежеше по гръб; едната си ръка притискаше към челото, а с другата отместваше посипалите го книги. Той прие помощта на Тамас и се надигна.

— Кървите, сър — отбеляза Олем.

Тамас докосна челото си и откри, че пръстите му действително аленеят.

— Дори не го бях усетил.

— Сигурно ви е жегнало парче мазилка — рече сержантът.

Тамас погледна нагоре. В тавана имаше няколко дупки, една от които се намираше право над масата.

— Драскотина — рече Тамас. — Нищо ми няма.

Той се огледа, все още замаян. Щяха да минат часове, преди всичко да бъде подредено. Картите му бяха разпръснати.

Фелдмаршалът се олюля.

— Сигурен ли сте, че сте добре, сър? — попита Олем и протегна ръка, за да му помогне. Тамас я избута.

— Да, нищо ми няма. Да вървим да видим какви са щетите вън.

На улицата цареше хаос. Хора изникваха от къщите си и крещяха за помощ. Наемници се опитваха да изправят оръдията, които силата на труса бе захвърлила пренебрежително. Уличният паваж се беше разместил. Цели редици жилищни постройки се бяха сринали, изсипали тухлите си на улицата.

Един от наемниците спря пред Тамас.

— Имаше земетресение, фелдмаршале.

— Благодаря ти, войнико. И аз самият бях останал с подобно впечатление.

Наемникът се отдалечи забързано. Тамас се спогледа с Олем.

— Тук рядко има земетресения — рече фелдмаршалът.

Олем поклати глава:

— Аз никога не съм преживявал някое.

Тамас се огледа, преценявайки щетите. На някои места в града ситуацията щеше да е по-лоша, на други — по-добра. Във всеки случай не му се искаше да мисли за случилото се на пристанището.

— Черният зъб наистина ли е наклонен, сър, или на мен така ми се струва?

Тамас се извърна. Черната кула, издигаща се на запад, действително изглеждаше кривнала.

— Поне не се е срутила. Олем…

— Слушам, сър?

— Разпрати вестоносци. Искам да зная състоянието на целия град. И барикадите. Ако има срутили се места, това може да се окаже шансът ни да пробием.

— Сега?

— Именно. Генерал Уестивън ще се възползва от суматохата, за да разшири барикадите си и да ги подсили с отломки. Ние също трябва да се възползваме.

— Сигурен ли сте, че не сте ранен, сър?

— Разбира се. Хайде, върви.

Олем припряно се отдалечи. Тамас изчака изчезването му, преди тежко да се облегне на стената зад себе си. Главата му пулсираше неприятно. Той различи войници да притичват край барикадата в края на улицата, за да събират тухли и отломки и да ги хвърлят отвъд нея.

— Рийз!

Бригадният генерал се отзова веднага.

— Има ли някое от тези оръдия, което да е в изправност? — попита Тамас.

— Осите им са извити, а колелата са счупени. Ще трябва да повикаме майстори да ги поправят.

Тамас посочи към барикадите.

— Предай на хората си да навлязат в обсег на стрелба. Не позволявайте на Уестивън да укрепи барикадите си.

Рийз отсечено отдаде чест и веднага започна да издава нареждания.

Тамас отново влезе в салона. Там изправи един от незасегнатите столове и се зае да рови из бъркотията, докато не откри резервен мундир. Него той нагъна във формата на възглавница и седна.

— Ще ти остане цицина на челото.

На прага стоеше човек, който бе отпуснал ръце на кръста си и разглеждаше щетите. Той имаше дълга черна коса, чиято плитка се спускаше над рамото му, и тънки мустаци. Непознатият беше едър, близо сто и двадесет килограма тежък, и беше с глава и половина по-висок от Тамас. Кожата му имаше слаб жълт оттенък, загатваща за розвелански произход, но в гласа му не се долавяше никакъв акцент. Той носеше кафяви панталони и зацапана бяла риза — дрехите на градски работник; над тях бе наметнал окъсано палто.

— Да — потвърди Тамас, внимателно допирайки пръсти до челото си. — Така мисля. Ти лекар ли си?

Мъжът изненадано погледна към ръцете си.

— Не. Тези пълнички лапи имат само едно призвание: кухнята.

— Готвач?

Едва-що беше отпратил Олем, и ето че в щаба му започваха да пристигат всякакви отрепки.

— Ако ти е нужна помощ, сигурен съм, че войниците вече са организирали лазарет — продължи фелдмаршалът.

Натрапникът присви очи.

— Готвач? — повтори той. — Нима приличам на човек, който се занимава с водниста супа и полусготвено месо? Аз съм майстор готвач. Съветвам те занапред да не прибързваш с определенията и обидите.

Тамас отпусна ръка и се загледа в появилия се. За какъв се мислеше този?

Веселието му преля в раздразнение, когато натрапникът прекрачи прага и обърна едно от повалените кресла, за да се настани недалеч от Тамас.

— Имаш ли представа кой съм? — попита Тамас.

Мъжът махна с ръка: другата бе удобно отпусната върху шкембето.

— Фелдмаршал Тамас, ако не греша.

И нагъл.

— А ти си?

Мъжът извади носна кърпичка и попи челото си.

— Тук е страшно горещо. Но това не е оправдание да забравям обноските си. Аз съм Михали, лорд на Златните майстори, син на Моака.

Златните майстори. Това звучеше познато на Тамас, но той не можеше да се сети…

— Моака? — повтори той. — На-барон Моака?

— Баща ми, Крезимир да го прости, предпочиташе да гледа на себе си като на кулинарен експерт.

Тамас отново докосна челото си. Раната беше спряла да кърви, но главоболието му се влошаваше.

— Веднъж присъствах на един от неговите приеми. Храната беше ненадмината. Той почина миналата година, нали?

Дори синът на един на-барон нямаше място тук. Къде се беше запилял Олем?

— Той винаги приготвяше всичко сам. — Михали сведе глава. — Жалко, че сърцето му не издържа, когато той опита агнешкото ми суфле. Той беше много горд от мен, че най-сетне съм го надминал. — Заради спомените той бе придобил празен поглед.

— Прости откровението ми, но какво, в името на ямите, търсиш тук? — осведоми се Тамас. И без натрапници болката в главата му беше достатъчно силна.

— Прости разсейването ми. Аз съм превъплътеният бог Адом.

Фелдмаршалът не можа да се сдържи. В първия миг той прихна, а сетне се засмя гръмко. И удари с длан по коляното си.

— Свети Адом? Забавно.

В следващия миг Тамас изохка; пристъпът на смях не беше добра идея.

— Свети… — изръмжа Михали. — Аз претворявах хаоса в ред заедно с Крезимир, а те се ограничават да ме обявят за светия. Какво да се прави, такива са хората…

Тамас успя да успокои смеха си.

— Ти сериозно ли говориш?

— Разбира се — отвърна Михали, поставяйки длан върху сърцето си. — Кълна се в майчината си тиквена супа.

Тамас се надигна. Това някаква шега ли беше? Идея на Сабон? Не, по-скоро на Олем. Телохранителят бе по-несериозен, отколкото се полагаше.

— Олем — провикна се той. Отговор нямаше. Тамас тихичко изруга. Той му беше възложил да изпрати хора, а не лично да обхожда целия град. — Олем!

Коридорът си оставаше пуст.

От прага Тамас отново се обърна към госта си.

— Още не бих искал да се срещам с хората — обяви от мястото си Михали. — Не искам да създавам проблеми. Срещата с бог е сериозна работа.

— Ти актьор ли си? — попита Тамас. Той сръчка корема му, очаквайки да открие реквизит. Но шкембето се оказа истинско. — Прекрасно изпълняваш ролята си, само че в момента не съм в настроение.

Михали посочи към челото му.

— Ударил си се зле — рече той. — Зная, че не е лесно да приемеш тези неща. Не би било зле отново да седнеш. В това тяло спомените ми са несъвършени, но пак ще се постарая. — Михали прочисти гърло. — Умиращите Привилегировани предупредиха ли те, както се очакваше?

Тамас застина насред поредното повдигане на ръката си. Той сграбчи Михали за реверите и го разтърси.

— За какво да са ме предупредили?

Михали го изгледа с искрено объркване и сви рамене.

— Както казах, спомените ми не са онова, което би трябвало да са. — В следващия миг той живна. — Но с времето ще се оправят.

— Нека да спрем с шегите. Кой си ти?

Тамас отхвърча към вратата, болезнено удряйки рамото си. Докато политаше към пода той помисли, че Михали го е ударил, но сетне осъзна, че става дума за нов трус. Той се вкопчи в рамката за вратата и загледа как нови късове мазилка се отчупват от тавана. Дано сградата да издържеше и този път.

След секунди, когато земята се успокои, фелдмаршалът се надигна и огледа салона. Натрапникът беше изчезнал. Тамас стисна зъби и погледна към коридора. Там стоеше Олем, облегнат на стената.

— Къде се мота досега? — попита Тамас.

— Търсих вестоносци — рече Олем. — Всичко наред ли е, сър?

Тамас го оглеждаше подозрително. Върху лицето на сержанта нямаше и следа от усмивка. Никой не можеше да се прикрива толкова добре.

— Да. Да си се разминавал с някого?

Олем го погледна, сетне огледа коридора. От боклуците сред краката си той повдигна все още димяща цигара.

— Съвсем не.

Тамас отново пристъпи навътре. Той бе сигурен, че къщата има и задна врата, но никой не би могъл да стигне до нея сред подобен трус.

Колко ли силно съм си ударил главата?