Кръвен обет

Глава четиринадесета

Повечето историци сочеха, че Гостанският фар датира от Времето на Крезимир. Някои твърдяха, че той е още по-стар, което не би изненадало Тамас. Фарът определено бе най-старата постройка в Адопещ. Каменната му снага носеше следите от векове стихии.

Тамас стоеше на балкона на фенерното помещение, отпуснал ръце върху каменния парапет. Терзаеше го усещането, че нещо не е наред: това усещане го караше да стиска пръсти. Монархистите бяха надвити; житниците отново бяха достъпни за населението на столицата. Възстановяването на града вече бе започнало, а разчистването на руините бе предоставило работа на хиляди. И Тамас трябваше да се е съсредоточил изцяло върху пристигането на делегацията от Кез. Въпреки това той не спираше да се обръща на югозапад.

Южната планина димеше. Това бе започнало като черна ивица на хоризонта в деня на земетресението преди две седмици. Понастоящем отделяният дим се бе увеличил десетократно: огромни облаци сиво и лъскавочерно напускаха върха на планината, издигаха се във формата на колона и се разгръщаха към Адморието. Историците твърдяха, че последното изригване на Южната планина било по времето, когато Крезимир за първи път стъпил на върха ѝ. Тогава цял Кез бил покрит с пепел, а лавата разрушила стотици селища в Адро.

Думи като „поличба“ и „вещание“ биваха произнасяни от хора, които бяха прекалено образовани, за да се отнасят сериозно към подобни неща.

Той отмести поглед от планината и се загледа на юг. Самият фенер притежаваше не повече от четири етажа, ала се намираше на върха на стръмна скала, чиято височина отстъпваше само на няколко адрански постройки. Трусът бе сринал част от отвесния склон, оголвайки основите на фара — самите те бяха останали незасегнати. Околният бряг се намираше под закрилата на древна батарея, макар че тези оръдия надали някога бяха откривали огън. Тяхната функция бе по-скоро показна, досущ като тази на планинската стража. В продължителната си история Деветте държави се бяха доближавали до война, но нито веднъж от Помрачаването насам не бе се стигало до истинско кръвопролитие.

В далечината чуждоземната галера се поклащаше на котва, вдигнала знамена.

— Утре да изпробват оръдията — каза Тамас. — Много скоро може да ни потрябват.

— Разбрано, сър — рече Олем. Той и Сабон стояха от двете му страни и търпеливо изчакваха мълчанието му да отмине. Долу на брега бяха строени войници, изчакващи появата на делегацията. Наоколо продължаваха да се суетят слуги, внасящи последни приготовления за посрещането на посланиците. Слънчобрани и навеси вече бяха разгърнати над пясъка, а хора в ливреи разнасяха храна и се стараеха да предпазят нея и заслоните от вятъра.

Андрия и Влора бяха заели позиции от двете страни на плажа, готови да открият огън. Тамас нямаше намерение да поема рискове. А и неприятното усещане, което го глождеше, му показваше, че е прав с вземането на тези мерки. В делегацията имаше Привилегировани — третото му око бе потвърдило това. Макар че от подобно разстояние бе невъзможно да се определи силата и бройката им.

От галерата бе спусната лодка, която бавно се отправяше към брега. През далекогледа си фелдмаршалът различи двадесетина души. Сред тях имаше и пазители — те се различаваха лесно по едрите си туловища и неестествени рамене и ръце.

— Ипил смее да изпраща пазители — изръмжа Тамас. — Изкушавам се да вдигна лодката им във въздуха още в този миг.

— Разбира се, че ще се осмели — рече Сабон. — Той е крал на Кез. — Той смотолеви псувня и продължи. — Привилегированите от делегацията най-вероятно мислят за теб по същия начин, както ти мислиш за него. Той знае, че ще си разположил барутни магове.

— Моите Отличници не са безбожни, сътворени с черна магия убийци.

Единствено магьосниците от Кез бяха открили как да прекършат човешкия дух в покорство и да превърнат тялото му в машина за смърт. Кабалистите от останалите осем кралства се отвращаваха при самата мисъл да експериментират върху себеподобни.

Ожесточената му реакция изглежда се стори забавна на Сабон.

— Кое е по-страшното: човек, който е почти невъзможен за убиване, или човек, който е способен да те убие от една левга?

— Тоест, пазител или барутен маг? И от двете не ме е страх. Но пазителите ме отвращават. — Фелдмаршалът се изплю върху плочките. — Какво те е прихванало днес? В последно време си станал голям мислител.

Олем прихна.

— Закуската.

Тамас се обърна към намесилия се в разговора войник.

— Закуската?

— Тази сутрин той изяде шест купи овесена каша — обясни сержантът. Той тръсна цигарата си и се загледа в понесената от вятъра пепел. — Никога не бях виждал полковника да яде толкова бързо.

Деливецът засрамено сви рамене.

— Новият готвач наистина го бива. На вкус кашата беше като мляко, изцедено от гръдта на някоя светица. Как си попаднал на него?

Тамас преглътна с усилие.

— Какво имаш предвид? Никакъв готвач не съм наемал.

— Той каза, че вие лично сте го назначили — рече Олем. Той отпусна ръка върху въображаемо шкембе и заговори с важен вид: — „Дошъл съм да нахраня сърцата, умовете и душите на войниците и да им дам сили за задаващите се години.“ Тъй казва той.

— Дебел мъж, толкова висок? — Тамас повдигна ръка над главата си.

Сержантът кимна.

— С дълга черна коса, прилича на розвеланец?

— Аз реших, че има деливска кръв — рече Олем. — Иначе е така.

— Михали — промърмори Тамас.

— Същият — потвърди Сабон. — Същински дявол е този готвач.

— Майстор готвач — разсеяно поправи Тамас. — Току-виж наистина се оказал дявол. Разбери кой е. Искам да узная всичко за него. Той каза, че баща му се е казвал Моака, на-барон…

Той нямаше намерение да допуска непознати до главната си квартира, проникнали с помощта на агнешко суфле.

— Ще се заема, сър — обеща Олем.

— Веднага!

Сержантът скочи и захвърли цигарата си.

— Тъй вярно.

Тамас го изпроводи с поглед, сетне отново се обърна към приближаващата се гребна лодка. Усещаше, че Сабон го наблюдава.

— Какво? — попита фелдмаршалът с повече раздразнение, отколкото бе очаквал.

— Това пък защо беше? — рече Сабон. — Толкова врява за някакъв си готвач.

— Майстор готвач — каза Тамас.

— Мислиш, че той е шпионин?

— Не зная. Точно затова възложих на Олем да узнае.

— Каква е ползата от телохранител, ако го отпращаш точно при появата на делегацията?

Тамас подмина въпроса. Излизаше, че Михали не е бил дело на въображението му. Но какво оставаше за изреченото от непознатия? Той бе предупредил Тамас да обърне внимание на изреченото от умиращите Привилегировани — нещо, за което не би трябвало да знае.

Фелдмаршалът не беше религиозен. Ако трябваше да посочи някаква вяра, то той би се спрял на най-популярното сред висшите класи и философите убеждение: че Крезимир е бил временен бог, изчезнал безвъзвратно след основаването на Деветте държави.

Ала ето че самата свещена планина трепереше от гняв. Какво можеше да означава това?

Суеверия. Тамас нямаше намерение да им се поддава. Още тази вечер щеше да нареди Михали да бъде арестуван. И толкоз.

Двамата наблюдаваха лодката още няколко минути, преди Сабон да посочи към плажа.

— Подстрекателите са тук.

— Крайно време беше.

Двамата слязоха, за да се присъединят към съзаклятниците на Тамас. Покрай тълпата адютанти, секретари, телохранители и прислужници изглеждаше, че целият Адопещ е дошъл. Тамас изпита носталгия към дните, когато нуждата налагаше всички те да се срещат в уединение: седмина души, подготвящи заговор срещу своя владетел.

Членовете на съвета пристъпиха напред, за да го посрещнат.

— Скъпи Тамас — поде лейди Винцеслав, — бъди така добър да помолиш Негово високопреосвещенство и другия господин — тя презрително посочи към архидиоцела и евнуха — да не пушат в присъствието на дама.

— Нищо не ти пречи да ги помолиш сама.

— Тя вече го стори — отбеляза Рикар. — Изглежда Негово светейшество не знае как да се държи в присъствието на дами.

Но лейди Винцеслав изсумтя.

— Не мисля, че противното би могло да се каже за теб.

Рикар свали шапката си и се поклони.

— Аз съм обикновен трудов човек, госпожо.

И архидиоцелът, и евнухът видимо се наслаждаваха на раздразнението на лейди Винцеслав. Шарлемунд се обърна към Тамас, запращайки димни колелца:

— Знаеше ли, че мъжеството на нашия приятел било отстранено още при раждането му? Мислех, че подобна практика е била прекратена още преди столетия.

— Църквата предпочиташе кастрати в хоровете си само допреди петдесет години — отбеляза Ондраус, повдигайки очи от книгата, която преглеждаше. — Известни певци като Къркхам и Нубенхаус също са кастрати. Те са популярни из катедралите на всички Девет държави. Изненадан съм, че не знаеш това.

Архидиоцелът дръпна от лулата си.

— Това е честа практика — тихо каза евнухът. Пискливият му глас почти остана заглушен от рева на вълните. — В моята родина евнусите са цяла каста, която служи на магистратите. Те служат в харемите им и се грижат за всяка тяхна прищявка. — Той погледна към лейди Винцеслав. — За всяка възможна прищявка.

— Отвратително — измърмори дамата и се извърна.

Тамас безмълвно наблюдаваше разговора. Понякога останалите съзаклятници му приличаха на съученици, разговарящи помежду си между занятията, без да обръщат внимание на различията си.

— Всичко това е много интересно — намеси се той. — Само че посланикът вече пристига. Аз ще го приветствам лично. Не се съмнявам, че той ще повдигне темата за споразумението още преди да е стъпил на брега. Искам аз лично да му кажа да си затъкне договора в задника.

— Мисля, че той ще се прояви като по-отзивчив към една дама — отбеляза лейди Винцеслав.

— Не се съмнявам — изсумтя архидиоцелът. — Самият аз нямам какво да кажа. Църквата остава неутрална по въпросите, свързани с война между Деветте.

— Няма как да не се насълзя пред подобна непоклатима подкрепа — отбеляза Тамас. — Делегатите ще отправят искания. Аз предпочитам мира, стига да е възможен. Единственият въпрос е, в каква степен ще настояваме за него. За предишните споразумения не може да става и дума. Няма да допусна страната да ни бъде отнета. Рикар?

— Войната ще сложи край на търговията по Адморието — каза Рикар Тамблар. — Работническият съюз не харесва тази идея. Но пък фабриките ще заработят на пълен капацитет, за да изработват муниции, дрехи и консервирана храна. На индустрията в Адопещ това ще се отрази благотворно. Покрай подобна активност и възстановяването на града безработицата буквално ще изчезне.

— Да започнем война, за да възстанови икономиката — промърмори Тамас. — Де да беше толкова просто. Херцогиньо?

— Моите наемници са на твое разположение.

Докато не свършеха земите за нейните офицери, предполагаше Тамас.

Евнухът сви рамене:

— Моят господар няма позиция по въпроса за войната.

— Той ще удържа ли шайките под контрол? — попита фелдмаршалът. — Ако Адопещ се окаже разкъсан от вътрешни дрязги, войната ще е приключила още преди разгарянето си.

Евнухът дръпна от лулата си.

— Да, той ще държи нещата под контрол.

— Ректоре?

Възрастният човек се загледа към морето и прокара ръка по белега си.

— От Помрачаването насам Деветте не са се впускали в истинска война. Надявам се на мир, но… — Той обърса челото си. — Ипил е алчен човек. Стори това, което трябва да бъде сторено.

Управителят последен даде мнението си. Ондраус прибра счетоводната книга и свали очилцата си, които също изчезнаха под дрехата му.

— Две години война ще ни излязат по-евтино от връщането на дълговете, които Мануч е натрупал. Да се продънят в ямите.

Сабон избухна в смях, а Рикар и евнухът се усмихнаха. Самият Тамас потисна веселието си и кимна към управителя.

— Оценявам изтънченото мнение.

С тези думи фелдмаршалът се отправи към кея, за да посрещне посланика. Пътьом измъкна барутен заряд от джоба си, внимателно го разгърна и изсипа малко върху езика си. Приливът на оживление се отзова почти едновременно с разлялото се върху езика усещане. Вървешком той затвори очи, продължаващ да стъпва механично. Дъските на пристана проскърцваха под стъпките му.

На двадесет крачки от лодката той отвори очи, за да наблюдава слизането на делегатите. Пазителите слязоха първи и се обърнаха, за да помогнат на благородниците. Всички тези уроди бяха едри, някои от тях почти две глави по-високи от Тамас. И всеки от тях се равняваше поне на десетима войници. Фелдмаршалът потръпна.

Но той нямаше намерение да показва страха си или дори да го задържа. Както и да се развиеха преговорите, той трябваше да запази спокойствие. Те щяха да заплашват и обиждат, но Тамас нямаше да се поддаде на провокациите им. Войната не беше най-подходящото развитие. Той щеше да настоява за мир, но не и на цената на страната си.

Един по един делегатите слязоха. Те бяха неколцина, облечени в скъпи дрехи. За момент той зърна бялата ръкавица на Привилегирован, обгръщана от лапата на пазител. Сред делегацията имаше само един магьосник — това показа третото му око. При това Привилегированият не беше особено силен. Макар че подобно определение е относително, когато се говори за хора, способни да разрушават цели постройки буквално с едно мръдване на пръста.

Привилегированият стъпи на кея и приглади дрехите си. Той се засмя в отговор на някакво остроумие и се отправи към Тамас. Сам.

Фелдмаршалът сключи ръце зад гърба си, за да овладее треперенето им. Сърцето му започна да бие оглушително, пред погледа му плъзваше червена пелена. С рязко движение той се освободи от ръката на Сабон, обхванала рамото му.

Никслаус.

Херцог Никслаус беше дребен човек, с деликатните ръце на Привилегирован и несъразмерно едра глава. Той носеше кожена шапка и черен сюртук без копчета. Той спря пред Тамас и протегна ръка, леко подсмихнат.

— Отдавна не сме се виждали, Тамас — рече той.

Пръстите на фелдмаршала сами се вкопчиха около шията на херцога. Никслаус го изгледа сепнато. С една ръка Тамас го повдигна във въздуха. Никслаус повдигна ръце, а Тамас ги изблъска встрани, преди те да са успели да оформят магия. Той смътно осъзнаваше приближаващите се към тях пазители, собствения си телохранител, забързан към него, и извадилия пистолета си Сабон. Цялото му внимание бе насочено към човека, когото продължаваше да стиска пред себе си.

— Това ли е идеята на Ипил за преговори? — процеди Тамас. — Това ли е неговото бяло знаме? Казах ти, че ако отново стъпиш в страната ми, ще те прикова за дланите ти върху покрива на Черната кула.

— Война… — изхриптя Никслаус.

Тамас стегна пръсти.

— Ти рискуваш война! — продължи херцогът.

— И смееш да идваш тук? — отвърна Тамас. — Ипил вече е обявил война, изпращайки змия като теб.

Той захвърли Никслаус върху кея. Херцогът започна да се изтласква назад с крака, движещ пръсти.

— Посмееш ли да сториш нещо, моите Отличници ще те прострелят.

— Как смееш! Нашето идване беше проява на добра воля! — каза Никслаус.

— Затъкни си добрата воля в гърлото, гнидо. Махай се от страната ми. А на Ипил кажи да си избърше задника с договорите.

— Това означава война! — писна Никслаус.

— Да, война! — Тамас измъкна няколко барутни заряда от джоба си и ги смачка в ръката си. Той подпали барута и насочи енергията му. Дъските под Никслаус експлодираха, запращайки херцога нагоре и към водата. Пазителите скочиха да го вадят, а Тамас пое обратно, загърбил гълголещите викове на давещия се.

— Това пък защо беше? — осведоми се архидиоцелът.

Тамас грубо го изблъска встрани, поваляйки го на земята. Останалите съзаклятници стояха неподвижно, все още вцепенени. Съпровождан от погледите им, той се заизкачва обратно към фара.

Изострен от барутния транс, слухът му долови гласа на Сабон.

— Не бързайте да го корите — обърна се той към съветниците. — Това беше човекът, който обезглави съпругата му.

Адамат трябваше да блъска почти двадесет минути по вратата на архива, преди от другата страна да се разнесе стърженето на резе. Едното от крилата се отмести, а в пролуката се появи осветеното от фенер лице на млада жена.

— Библиотеката е затворена. — Крилото отново започна да се затваря.

Адамат запречи вратата с крак.

— Три сутринта е — продължи жената.

— Трябва ми достъп до архива.

— Жалко. В момента е затворено. — Тя разтвори вратата, за да я дръпне рязко, затискайки крака му.

— Сусмит, бъди така добър — отбеляза инспекторът.

Сусмит се облегна на вратата. Жената залитна назад, размахала фенера си.

— Ще извикам стражата! — каза тя, когато Адамат прекрачи прага. Той направи знак на Сусмит да влезе и затвори вратата.

— Не си прави труда — рече инспекторът. — Имам писмено разрешение от фелдмаршал Тамас.

В действителност това не беше така, но пък тя нямаше как да знае.

— Трябва да проверя някои сведения. Ще съм приключил много преди сутринта.

— Покажете ми разрешителното.

Не за първи път от началото на разследването си Адамат съжали, задето е отпратил Фая. Нейните многобройни връзки щяха да му осигурят безпрепятствено влизане в архивите по всяко време на денонощието. Наместо това той бе принуден да използва груба сила.

Адамат се взря в жената. Тя не притежаваше вида, който повечето хора биха очаквали от библиотекарка. Косата ѝ бе спусната, къдрава и златиста, а самата тя беше много млада. Прекалено млада. Надали имаше повече от шестнадесет години.

— Ти коя си? — осведоми се той.

Тя отметна глава с жеста на човек, привикнал да обяснява позицията си.

— Нощната библиотекарка. Подреждам книгите и проучвам.

— В такъв случай, млада госпожице, трябва да знаеш откъде идва финансирането на обществения архив?

— От краля… от благоро…

Тя замълча.

— Смяташ ли, че фелдмаршал Тамас ще остане във възторг от факта, че един от неговите агенти е бил възпрепятстван в разследване, от което може да зависи сигурността на държавата? Смяташ ли, че той ще се старае да поддържа институция, която се е отнесла тъй зле към хората му? Предназначените за нея средства биха намерили приложение в спонсорирането на друга библиотека, например библиотеката на Адопещенския университет. Библиотека, за която мога да заявя със сигурност, че веднага бих получил достъп, дори и по това време на нощта.

Служителите, на които биваха възлагани нощните дежурства, обикновено лесно се поддаваха на убеждаване. Те рядко се замисляха. Но тази девойка внимателно следеше думите на Адамат. За негов късмет думите му притежаваха логика.

— Елате — рече тя. — Но не стойте дълго.

Адамат я последва към вътрешността. В сградата бе мрачно, защото фенерите бяха разположени нарядко. В библиотеките заплахата от пожар представляваше сериозен проблем.

Край работните маси той поспря.

— Ти каза, че подреждаш книгите?

— Това е едно от задълженията на библиотечния служител.

— Това означава, че прибираш използваните?

— Разбира се.

— Спомняш ли си купчината книги, намираща се на тази маса преди около десетина дни? В деня, когато Тамас превзе библиотеката?

Тя се обърна тъй рязко, че Адамат направи неволна крачка назад.

— Тези книги бяха унищожени — рече девойката, размахвайки пръст. — Вие ли сте сторили това?

Зад гърба му се разнесе прихването на Сусмит.

— Не — въздъхна Адамат. — Става дума за нещо много важно. Къде са те?

Близо тридесет секунди тя не сведе осъдителния си поглед.

— Елате — важно рече тя. — Бяха отнесени за възстановяване.

Той я последва към задните помещения на библиотеката, едно от които бе приютило работен тезгях. Плотът му бе захабен от безбройните часове работа. Купчини стари и разпарцалосани книги лежаха наоколо, изчакващи реда си да бъдат възстановени.

Адамат веднага разпозна книгите, четени от Розалия — те бяха подредени в края на купчините. Той се настани и посегна към първата от тях.

Когато се изясни, че посетителят възнамерява да стои дълго, библиотекарката неохотно го остави. Така Адамат продължаваше да отгръща страница подир страница — той напредваше бавно, защото паметта му, макар и безпогрешна, не бе в състояние да усвоява цели редове наведнъж. Едва когато помещението започна да се изпълва с естествена светлина, а прочетените книги възлизаха на пет, инспекторът остана удовлетворен. Той взе три от книгите и разбуди Сусмит:

— Отиваме при Тамас.

Общественият архив се намираше само на двадесет минути пеш от Благородническата палата. Този път минаваше през центъра на града, който успя да изуми Адамат с вида си. Главните улици вече бяха разчистени, отстранени бяха и руините от засегнатите от труса сгради. Вестниците съобщаваха, че Воините на труда са наели петдесет хиляди души, които да помагат във възстановяването на града.

Адамат бе допуснат до маршала почти веднага. Пред кабинета му той едва не бе пометен от млада жена с тъмна коса и значката на барутен маг, стремглаво напускаща помещението. Тя бе стиснала устни, а лицето ѝ бе зачервено от крещене. Самият кабинет се оказа пълен с хора, на които очевидно се искаше в този момент да се намират другаде. Адамат разпозна двама от съветниците на Тамас — градския управител и ректора. Имаше трима наемнически офицери и половин дузина войници, струпали се край една от масите — повечето от тях носеха капитански чин.

Фелдмаршалът седеше зад бюрото си, отпуснал глава между дланите си. При влизането на Адамат той повдигна очи. Той също имаше вида на човек, участвал в скандал.

— Имаш нещо да докладваш? — попита той с изненадващо мек глас.

— Да. — Инспекторът повдигна книгите. — И не само това.

Тамас посочи с глава към балкона.

— Извинете ме за момент — обърна се той към офицерите си.

Вън беше измамно слънчево: острият вятър накара Адамат да съжали, че не е облякъл по-дебела връхна дреха. Толкова високо над улицата си беше зима.

— Какво си открил?

Адамат остави книгите.

— Обета на Крезимир.

— Друго?

— Току-що се връщам от планинския пост. Там разговарях с Привилегирования Борбадор, последния оцелял от кралската кабала.

— Бивш представител на кралската кабала — рече Тамас. — Той бе прогонен. В противен случай щеше да лежи погребан при останалите.

Адамат скриви лице.

— И за това ще стане дума. Тъй. Когато споменах Обета, Бо се изсмя. Става дума за отдавнашна легенда, предавана сред членовете на кралските кабали. Тя гласи, че Крезимир обещал на някогашните владетели, че техните потомци вечно ще властват над съответните държави. И ако някой от тези потомци бъдел убит, Крезимир лично щял да се върне, за да отмъсти.

— Небивалица, с която биват плашени децата — рече Тамас.

— В общи линии и Бо каза същото. Легендата била измислена от кралете, за да не бъдат заплашвани от кабалистите си. Те се страхували, че в противен случай магьосниците не биха имали основание да не завземат властта за себе си.

— Трудно ми е да повярвам, че това е истина. Кой образован човек би повярвал в подобна измислица?

— Очевидно възрастните кабалисти са вярвали.

Тамас изсумтя.

— Това ме накара да се замисля — продължи Адамат. — Бо мимоходом спомена, че кралете притежавали други методи да си осигуряват верността на своите кабалисти. Нещо, което би обезсмислило заплахата на Крезимир.

Това пробуди интереса на фелдмаршала.

— Така?

Адамат повдигна една от книгите, разгърна я на отбелязаната страница и я подаде на Тамас. Докато фелдмаршалът приключи със съответния пасаж, събеседникът беше подготвил втората книга, а сетне и третата.

С притеснено лице Тамас му върна книгата.

— Повеля — рече той.

— Всеки Привилегирован от кралската кабала подлежи на нея. Ако кралят бъде убит, те се чувстват длъжни да отмъстят за смъртта му. С течение на времето повелята става все по-силна — докато не успеят или сами не намерят смъртта си. Тази повеля се съдържа в гранат, обитаван от демон. Привилегированите не са способни да свалят този камък. По време на разговора с Бо го видях да мести огърлицата си.

Адамат отгърна на различно място в третата книга и я подаде на Тамас.

Фелдмаршалът се навъси, докато четеше. Той шумно затвори книгата.

— Значи тази повеля е постоянна. Нищо не е в състояние да я отстрани, дори отлъчването от кралската кабала.

— Да. И друго. — Адамат описа срещата си с Розалия и съобщението, което тя бе отпратила до Бо. — Веднага щом му предадох посланието, той се втурна обратно в града. Опитах се да продължа разговора си с него, за да разбера какво означава съобщението, но той отказа да ми обърне внимание. Час по-късно го видях да излиза от северната порта на крепостта.

— От северната порта? — рече Тамас.

— Да. Планинската порта. Старите поклонници са я използвали, за да достигнат върха, където Крезимир за първи път стъпил на планината. Това е единственият път дотам.

Тамас се облегна на парапета и се загледа към слънцето.

— Какво мислиш за всичко това?

Адамат бе размишлявал над този въпрос по време на цялото петдневно пътуване обратно до Адопещ.

— Аз съм човек на разума, фелдмаршале. Модерен човек. Наистина настръхнах от последните думи на магьосниците, няма как да не признаем, че това е глупост, която вони на религия. Не безпричинно кралските кабалисти са се отделили от църквата преди петстотин години.

— В това съм съгласен — рече Тамас. — Ами повелята?

— Религията е едно, а магията — друго. Повелята наистина съществува, потвърдено е. — Адамат посочи към книгите. — Тя е смъртоносна.

— Излиза, че не мога да пощадя Борбадор. — Болката пробяга тъй бързо по Тамасовото лице, че Адамат не бе сигурен в действителната ѝ поява. Фелдмаршалът го изгледа и протегна ръка. — Справил си се отлично. Дори си вложил повече усилия, отколкото очаквах.

— Съжалявам, че от разследването не излезе нищо — отвърна Адамат, докато приемаше протегнатата му десница.

— Не е нужно да съжаляваш. По-добре да знаем, че в случая няма проблем, отколкото да не знаем, че има. За заплащането се обърни към градския управител — ще се погрижа той да не се прояви като стипца. Желая ти приятен ден.

Таниел рязко се събуди, стиснал пистолет. И се опита да различи надвисналата над него фигура.

— Някой път ще се простреляш в съня си.

Таниел се отпусна обратно в леглото и остави пистолета на пода.

— Какво искаш?

Тамас придърпа единствения стол и седна, опирайки ботуши в края на леглото.

— Така ли разговаряш с баща си?

— Да се продъниш в ямите.

Последваха няколко мига мълчание. Таниел не можеше да си събере мислите. Снощи той се бе опитал да не взема барут. Бе успял да издържи до два часа през нощта, когато бе станал да търси рога си. Оказа се, че Ка-поел го е скрила, заедно с табакерата и резервните заряди. Проклета дивачка. Дори пистолетът беше се оказал изпразнен. С мъка той бе успял да се унесе.

— Влора те търсеше.

— Не ме е грижа.

— Отказах да ѝ кажа къде си.

— Не ме е грижа.

— Изхвърлих херцог Никслаус в морето.

Таниел отвори очи и приседна. Баща му разглеждаше ноктите си; изглеждаше доволен от себе си.

— Мисля, че започнах война — продължи Тамас.

— Трябваше просто да му пръснеш мозъка, а не да замърсяваш Адморието.

Фелдмаршалът бавно си пое дъх.

— Куршумът е прекалено достоен за него. Искам той да страда. Да се чувства унизен. Да се мъчи дълго.

Таниел изсумтя в одобрение.

— Било е умишлено — рече баща му.

— Кое?

— Изпращането на Никслаус. Крал Ипил е знаел, че ще се разгневя. Очаквал е, че ще пребия или убия подобен пратеник. И ще им дам повод да започнат война.

— Както си и сторил. Но пък ти още от самото начало искаше война с тях.

— През последните месеци стигнах до мнението, че трябва да избегнем войната. Особено след земетресението. Трябва да възстановим страната си, да нахраним народа. Но вече е прекалено късно.

— Ще можем ли да ги надвием? — попита Таниел. Той започваше да се разсънва. Това не беше добре, защото така чувстваше главоболието си по-ясно.

— Може би. Църквата заплашва, че няма да остане неутрална. Че ще вземе страната на Кез. Не им хареса, че хвърлих Никслаус с морето. Онзи пуяк Шарлемунд казва, че се опитва да ги убеди в противното. И аз му вярвам. Трябва да му вярвам. Все пак той е най-напред адранец и след това архидиоцел.

Със стон Таниел спусна крака на земята. Тялото го болеше. Главата го болеше. Късметът и магията може и да бяха спасили живота му в университета, но не бяха способни да му спестят болките.

— Имам си нов готвач — продължи Тамас.

Таниел хвърли кос поглед към баща си. Това пък какво общо имаше с разговора им? Пък и младият мъж не се интересуваше особено. Той искаше барут, но Ка-поел беше скрила всичкия.

— Той твърди, че е самият бог Адом — говореше фелдмаршалът. — Трябваше веднага да накарам да го арестуват, само че храната му е дяволски добра. Чух слухове, че той приготвял храната на половината полкове. Не зная как се справя, но войниците го харесват. Намираме се в навечерието на война, а един луд готвач се превръща в най-популярния човек сред армията. И освен това…

— Хайде, изплюй камъчето.

— Какво?

— Започваш да дрънкаш. А ти правиш това само когато искаш да ми възложиш нещо, което не бих искал да сторя.

Тамас замълча. Таниел наблюдаваше как другият се бори със себе си, макар че брадатото лице не съдържаше почти никакви белези от тази борба. Това беше първият път, в който двамата с баща му оставаха насаме за пръв път от четири години насам. Той забеляза, че фелдмаршалът носи подарените му пистолети. И двете оръжия носеха следи от употреба.

Тамас си пое дълбок дъх и погледна към тавана.

— Трябва да убиеш Бо.

— Моля?

Тамас обясни за повелята. Той говори дълго, обяснявайки подробностите. Таниел почти не го слушаше. Баща му говореше нещо за инспектор и някакво обещание. По тона му личеше, че Тамас не иска да изрича всички тези неща. Че го прави заради дълга.

— Защо аз? — попита той, когато баща му най-сетне притихна.

— Ако трябваше да убия Сабон, бих го сторил лично. Бих се чувствал като страхливец, ако изпратех другиго.

— И очакваш, че ще мога да убия най-добрия си приятел?

— Запознат съм с уменията му. Ще ти изпратя помощ.

— Нямах това предвид. Зная, че мога да го застрелям. Мога да се приближа достатъчно, за да го застрелям от упор. Но наистина ли мислиш, че бих могъл да се насиля да сторя подобно нещо?

— Можеш ли?

Таниел погледна към ръцете си. За последно той бе виждал Бо преди две години, в деня на отплаването си за Фатраста. Бо специално беше дошъл да го изпрати. Но какво означаваше това? Сега светът за Таниел беше различен. Той беше убил десетки. Годеницата му бе преспала с друг. Страната му вече си нямаше крал. Кой можеше да твърди със сигурност, че Бо си е останал същият?

Таниел стисна пестници. Как смееше Тамас да идва и да иска подобно нещо от него? Таниел беше войник, но освен това беше и негов син. Нима това нямаше значение?

— Няма да го сторя, ако искаш това от мен — рече той. — Ако ми наредиш, ще го направя.

Лицето на Тамас стана сурово. Това беше предизвикателство. А Таниеловият баща не се отнасяше добре към предизвикателствата.

— Капитане, възлагам ти да убиеш Привилегирования Борбадор, който се намира в планинската крепост. Донеси ми скъпоценния му камък от огърлицата му като доказателство.

Таниел затвори очи.

— Слушам.

Кучият син наистина искаше от него да убие най-добрия си приятел. Може би трябваше да простреля и него в главата.

— Ще изпратя и Жулин с теб.

Таниел рязко отвори очи.

— Не. Няма да работя с нея.

— Защо?

— Тя е безразсъдна. Заради нея партньорът ѝ умря. За малко и аз самият не умрях.

— Тя каза същото за теб.

— И ти си склонен да повярваш на нея?

— Жулин прояви любезността да се яви да ми докладва, след като ти великодушно си пуснал целта да си върви.

— Онази жена щеше да избие всички ни — каза Таниел.

— И все пак аз бях издал заповед. — Тамас се отправи към вратата. — Ти получи нарежданията си. Намери време да се погрижиш и за личните си проблеми.

Лични проблеми? Таниел изсумтя. Някакво усещане го накара да сведе поглед към ръката си. От носа му се изливаше кръв. Той изруга и се огледа, дирейки кърпа. Какво можеше да спре кръвотечението? Да, малко барут…