Кръвен обет

Глава шестнадесета

— Сър, открихме кой е Михали.

Тамас повдигна очи от бюрото си. Като никога в кабинета му бе спокойно. Никакви наемници, съветници или секретари. Олем бе първият човек, когото той виждаше днес, макар че сержантът стоеше на пост точно отвъд вратата.

— Михали?

Олем припали цигара.

— Новият майстор готвач.

Тамас си спомни чинията тиквена супа върху бюрото. За съжаление празна. Тази гозба бе прилепчива като барут.

— Да, сетих се. Доста време ти отне…

— Седмицата беше натоварена.

— И това е така.

— Михали е на-барон на Моака — рече Олем. — По-известен е с професионалното си название: лорд на Златните майстори.

— Което означава?

— Златните майстори е названието на кулинарен институт, най-добрият в Деветте. Дипломиралите се от тези школи са търсени от най-заможните родове на четирите континента. Те готвят за крале.

— Ами техният лорд?

— Това е човекът, който е считан за най-даровит от съответното поколение кулинари.

— И той е в нашата кухня, приготвяйки храна за три полка?

— Тъй вярно, сър.

— Защо? — попита Тамас.

— Изглежда се крие.

Фелдмаршалът се вторачи в него.

— Крие се?

— Неотдавна той е избягал от Хасенбурската лудница.

Тамас се намести удобно.

— Какво е толкова смешно, сър? — осведоми се Олем.

Барутният маг започна да дъвче бузата си.

— Той казвал ли е на някого, че е превъплъщение на бог Адом?

— Тъй вярно. Точно по тази причина е бил отведен в лудницата.

— Това обяснява много неща — рече Тамас и погледна към бюрото си. Върху него почиваха молби от Адопещенското киноложко общество, документи за съюза на Рикар Тамблар и предложение за данъчно облагане на църквата. Все неща, с които не му се занимаваше сега. — Да вървим да поговорим с нашия майстор.

— Смятате ли, че това е разумно, сър? — попита Олем в коридора.

— Защо, той опасен ли е?

— Не и доколкото аз мога да преценя. Войниците го обожават. Никога не са получавали подобна храна. Пред нея останалите дажби не струват.

— Какво приготвя? Тиквена супа?

Олем се засмя.

— Спомняте ли си какво обядвахте вчера?

— Разбира се, че помня — отвърна Тамас. — Имаше девет блюда. Захаросана змиорка, пълнен съсел, задушено телешко, камара салата… Само веднъж през живота си бях ял толкова добре: на един от приемите, дадени от Мануч.

— Това беше обичайната порция, сър.

Олем се блъсна в гърба му, когато Тамас се закова на място.

— Искаш да кажеш, че всички ядат така?

— Тъй вярно.

— И ти ли?

— Тъй вярно.

— Цялата бригада?

Олем кимна.

— За няколко седмици той ще прахоса годишния бюджет за храна. — Тамас отново закрачи, този път по-енергично. — Ондраус ще си изскубе косите.

Сержантът го догони.

— Нищо подобно, сър. Обърнах се към един от секретарите. Михали изобщо не е докосвал този фонд.

— Тогава как плаща за цялата тази храна?

Телохранителят сви рамене.

За цялата палата отговаряше една кухня. Тя се намираше на приземния етаж и се простираше почти по цялото протежение на постройката. Край едната ѝ стена бяха разположени десетки пещи, чиито комини изчезваха в тавана — това оборудване бе необходимо за изхранването на хилядите секретари и благородници, които обичайно изпълваха сградата. В средата на кухнята бяха разположени широки маси, а отсрещната стена приютяваше шкафове и поставки с инструменти, съдове и подправки. Наденици, сушени билки и зеленчуци висяха от тавана, точно под светлината на прозорците.

Тамас трябваше да попие чело още в мига, в който влезе: горещината едва не го накара да се олюлее. Въпреки това той успя да се задържи на крака, отчасти насърчен от посрещналите го ухания — какао, канела, пресен хляб и месо.

— Добре ли сте, сър? — попита Олем.

Тамас го погледна.

Десетки помощник-готвачи се суетяха из помещението. Всички те бяха облечени по сходен начин — бяла престилка над черен панталон и някаква шапка. Някои от тях бяха смогнали да си позволят дрехи с по-високо качество, други носеха униформа, която изглеждаше като задигната от улицата. Но всички дрехи блестяха от чистота. Той забеляза и нещо друго: целият помощен персонал се състоеше от жени. По възраст и красота те варираха, но до една работеха с изключително съсредоточение. Никоя от тях не забелязваше появата на Тамас.

Главният готвач наблюдаваше работата. Тамас веднага разпозна мъжа, посетил го в деня на земетресението. Под погледа на фелдмаршала Михали поспря да посъветва нещо една от помощничките си и веднага се премести към следващата, където лично добави щипка подправки и предотврати прибавянето на прекалено много брашно към тестото. Всяка от помощничките работеше над определена задача, а майсторът прелиташе между тях с умението на главнокомандващ. Изглеждаше, че той е в течение на всичко.

Забелязал посетителите, Михали се усмихна и се отправи към вратата. Той спря само веднъж, за да демонстрира на една едра жена как да си служи със сатъра. След като отсече десет телешки ребра с прецизността на палач, той ѝ кимна, връчи ѝ отново сатъра и поднови пътя си.

— Добър ден, фелдмаршале — поздрави Михали. — Напрегнати бяха седмиците от последната ни среща.

При тези му думи Олем любопитно погледна Тамас.

— Щях да работя два пъти по-бързо, ако не обучавах новите помощници. — Михали свали шапката си и прокара ръкав по челото си. Върху дрехата остана петно. С притеснен вид майсторът обърса ръце в престилката си и обяви: — Боя се, че обядът ще закъснее с няколко минути.

Тамас отново огледа кухнята. Заради кипящата дейност беше трудно да се разбере приготвяното блюдо.

Той бе дошъл тук с намерението да задава въпроси, да разнищи мистерията с лудия майстор, ала думите му изчезнаха.

— Съмнявам се, че някой ще възрази — успя да изрече Тамас. Неочаквано стомахът му изкъркори. — Какво ще има за обяд?

— Саламандър с масло и къри и пай със зеленчуци. За вечеря ще има винено телешко. То много ще върви с подлютено вино. Разбира се, това са само основните ястия. Ще има и неща за избор.

— За всички?

— Разбира се. — Михали го изгледа изненадано. — Нима един секретар заслужава да се нахрани по-зле от един фелдмаршал? Или войникът не заслужава колкото счетоводителя?

Тамас се спогледа с Олем, опитвайки да си припомни целта на посещението си.

— Позволи ми да те разведа, фелдмаршале. — Михали се отдалечи, без да чака отговор. Когато Тамас го настигна, майсторът променяше силата на огъня под един супен казан, насочвайки потока на въздух. Той потопи пръст в супата и го облиза; сметнал за необходимо, от престилката си той измъкна нож и скилидка чесън, от която умело наряза. — Чух за опита за убийство.

Тамас спря. Той осъзна, че болката от раните и шевовете бе затихнала при влизането му в кухнята. Тя се долавяше съвсем смътно, както в барутен транс.

Майсторът продължаваше с тъжен глас:

— Не одобрявам нещата, които магьосниците причиняват на пазителите. Това е неестествено. Но се радвам, че си оцелял.

— Благодаря ти — бавно каза Тамас. Подозренията му към Михали отслабваха; един шпионин не би могъл да притежава подобен талант. — Дойдох да те попитам за престоя ти в лудницата.

Михали застина; вилицата с набучено парче зеленчуков пай остана да виси във въздуха. В следващия миг той се опомни и бързо довърши движението.

— Още пипер — обърна се той към една от помощничките. — И в следващата партида добави още десет картофа.

Майсторът забърза към следващата маса, принуждавайки Тамас отново да го догонва.

— Да — рече той, когато фелдмаршалът се изравни с него. — Аз наистина избягах. Хасенбур беше отвратително място.

— Как успя да избягаш?

Тримата бяха навлезли в участък от кухнята, където нямаше помощници. Сякаш съществуваше някаква невидима граница. Тук горещината и димът не бяха толкова силни, дори звуците бяха приглушени. Тамас трябваше да погледне през рамо, за да се увери, че все още се намира в същото помещение. Зад него продължаваше да кипи същото оживление.

— Те ми позволяха да работя в кухнята, когато не бивах лекуван. — Михали потръпна при спомена, породен от последната дума. — Казваха, че готвя за персонала, но аз разбрах, че те изпращат гозбите ми на местните благородници и припечелват отлично. Затова се скрих в една торта и бях изпратен с нея.

— Шегуваш се — каза Олем. Той беше захапал незапалена цигара и гледаше към една пещ.

Майсторът сви рамене.

— Тортата беше огромна.

Тамас го изчакваше да продължи, да разкрие същинския си начин на бягство, но Михали мълчеше. Тази част от кухнята, почти половината помещение, съдържаше същото количество котли и пещи, но беше ясно, че Михали е единственият, който се грижи за тях.

Точно в момента той се протягаше, за да откачи огромен казан. Съдът сигурно тежеше поне колкото Тамас, но Михали с лекота го взе и го постави над огъня. Той провери температурата и се отправи към шиша в ъгъла.

Тамас понечи да го последва, но спря край току-що поставения котел, защото от него се издигаше пара. Фелдмаршалът надникна вътре. Казанът бе пълен с гъста яхния от картофи, моркови, царевица и телешко.

— Този съд не беше ли празен? — тихо се обърна той към Олем.

Телохранителят се навъси.

— Така беше.

Двамата се огледаха за празен съд, но не намериха: всички казани в тази част на кухнята бяха пълни. Тамас вече не се чувстваше толкова гладен, но беше по-смутен.

Михали все още стоеше край шиша, на който се печеше огромен къс говеждо. Майсторът тъкмо изливаше някакъв дресинг отгоре му. Стомахът на Тамас отново започне да стърже, разнеслите се ухания прогониха неспокойството му.

— Казвал ли си и на други, че си самият бог Адом? — попита фелдмаршалът. Той напрегнато наблюдаваше лицето на Михали, дирейки признаци на лудост. Нямаше съмнение, че този човек е кулинарен маестро. Но Тамас бе чувал, че геният и лудостта съжителстват.

От ученическите си уроци по теология барутният маг си спомняше, че Адом е покровителят на Адро. Той беше брат на Крезимир, но църковната доктрина не го признаваше за бог, а само за светец.

Михали забоде ножа си в месото и проследи с поглед капките мазнина, които с бълбукане избиха на повърхността, за да се стекат към жаравата. Веждите му отново се смръщиха.

— Моите близки ме изпратиха там — тихо каза той. — Братята и братовчедите ми. Аз съм незаконен син. Майка ми беше розвеланска красавица, която баща ми обичаше повече от съпругата си. По тази причина братята ми ме мразеха още от малък. Татко ме защитаваше и насърчаваше талантите ми. Противно на обичая, той ме избра за свой наследник. — Той отново промуши месото. — Братята ми ме изпратиха в лудницата в деня, когато той умря. Дори не можах да присъствам на погребението му. Моята божественост просто им послужи за предлог.

Михали сепнато се изправи.

— Хляб трябва — промърмори той. — Най-малко още петдесет самуна. Тези момичета не работят достатъчно бързо.

Майсторът се приближи към масите в средата на помещението. Влажни кърпи покриваха тесто. С една ръка той отметна покривалото, а с другата провери тестото.

— Втасало е отлично — каза той на себе си със занесена усмивка. И започна да разкъсва тестото на отделни буци. Ръцете му се движеха с удивителна бързина. По два хляба едновременно се озоваваха върху лопатата за хляб и биваха поставяни в загрятата пещ. Докато тестото не изчезна.

Когато и последните хлябове бяха поставени, Михали се зае да изважда първите. Самуните бяха златистокафяви, напълно опечени, макар да се бяха озовали в пещта само преди около минута. Фелдмаршалът присви очи и започна да брои.

— Значи не ми се привижда — рече Тамас, привеждайки се към Олем.

Телохранителят потвърди.

— Той постави много по-малко хлябове. — Сержантът допря два пръста и ги докосна първо до челото, а после до гърдите си. — В името на Крезимир. Някога чували ли сте за магия, която създава от нищо нещо?

— Не. Но пък през последните дни виждам много нови неща.

Извадил и последните хлябове, Михали се обърна към Тамас и Олем.

— От лудницата изпратиха хора за мен. По-скоро бих избягал отвъд Фатраста, за да готвя на диваците, отколкото да се върна в Хасенбур.

Тамас отдели очи от самуните. Той погледна към опеченото месо и към казана със супа, празен преди няма и десет минути. Кимвайки, фелдмаршалът бавно се отдръпна заедно с Олем.

— Той е Чудак — каза Олем. — Това е единственото обяснение. Чувал съм за чудатости, които били по-силни и от магията на Привилегированите. Неговата чудатост трябва да е свързана с храната.

— Трето око? — попита Тамас.

Олем кимна.

— Току-що проверих. Той има сиянието на Чудак.

— Във всеки случай той не е бог — каза Тамас. — Но си мисли, че е. И има силна чудатост. Неговата храна повдигна духа на половината армия. Какво да правя с него?