Кръвен обет

Глава тридесета

Улиците в западната част на адопещенския пристанищен окръг бяха всичко друго, но не и тихи в един и половина през нощта. От пивниците и бардаците долитаха песни и не една компания бе стигнала до заключението, че е редно да пренесе веселието си на улицата — очевидно пияниците смятаха, че небето и случайните минувачи са подходящи слушатели на нескопосаните им стихчета.

Адамат зае позиция в един мрачен ъгъл, повдигнал яката на палтото си, а над очите си нахлузил бомбе, скриващо лицето му от дъждовните капки и погледите. Сусмит изчакваше в друг ъгъл: огромният боксьор по изненадващ начин бе успял да изчезне в една тясна ивица. Погледът и бастунът на инспектора дебнеха, готови да се насочат срещу всеки, достатъчно трезвен, за да го различи в сенките.

Вертепът, разположен срещу тях, изглеждаше скромен на фона на останалите. Неговата клиентела бе по-заможна от обичайното, а на външен вид сградата по-скоро приличаше на месарница. Мястото, носещо названието „Пазарът на Моли“, не приемаше непознати клиенти без препоръка. Неколцина мъже с огромни юмруци и миниатюрни мозъци стояха под един навес недалеч от входа и тихо разговаряха помежду си, треперещи от нощния хлад. Те представляваха охраната на заведението. Двамина от тях вече бяха забелязали Адамат и го поглеждаха мрачно, но до момента никой от тях не беше се приближил към него.

Вратата на вертепа се отвори, за момент разкрила скъпи мебели и черни дантели. Рикар Тамблар спря на прага и отброи няколко монети на портиера, преди да пристъпи сред дъжда.

Рикар вървеше с походката на човек, който е пил много, но не и над нормата си. Той повдигна шапка към групата телохранители. Двама от тях се отделиха от останалите и пристъпиха към него. Тамблар махна с ръка в отговор на предложения му чадър.

Адамат го изчака да се приближи, преди да напусне сенките. Едновременно с това той бутна шапката си нагоре, за да бъде разпознат под мътната светлина на уличните фенери. Двамата придружители на Рикар пристъпиха напред, посягайки към ножовете си. Стоящите под навеса бяха готови да се присъединят: обирджиите не бяха добре дошли край „Пазарът на Моли“.

— Успокой хората си — каза Адамат. — Дошъл съм да поговорим.

Рикар повдигна ръка към мъжагите, а другата притисна към сърцето си.

— Велики Крезимир, ама че ме стресна. Какво има, Адамат?

Инспекторът кимна встрани и сам се отдалечи на няколко крачки. Рикар го последва.

— Знаеш, че по всяко време си добре дошъл в кабинета ми — продължи той. — Вратата ми е винаги отворена.

Тамблар не носеше шапка; трябваше да повдигна длан пред очите си, за да ги заслони.

— Дошъл съм да те предупредя — каза Адамат. — Като стар приятел.

Рикар никога не се отнасяше пренебрежително към заплахите, без значение истински или загатнати, затова инспекторът отпусна ръка върху рамото му.

— Има обстоятелства, които ме принуждават да те считам за главен заподозрян.

Рикар стисна устни, но не каза нищо. Тук се съдържаше най-големият риск. Ако той наистина беше предателят, щеше да насъска хората си срещу Адамат.

— Почисти си къщичката, Рикар — продължи инспекторът. — През Адморието пристигат кезиански шпиони, включително пазители. Тамас не е доволен. Мисля, че за момента той ще мълчи, защото се нуждае от корабите ти, за да пренася войници.

— И какво общо има това с мен? — каза Рикар. Тонът му бе сдържан, но в него се долавяше гняв.

Адамат го побутна по гърдите, за да подчертае думите си.

— Пристанището е твоя територия, приятелю. Тамас знае какво става тук и ако се почувства заплашен, той ще затвори всичко. Цялата търговия с Нови и Юниция, всички твои фабрики и мелници.

Рикар го погледна смаяно.

— Той не би сторил подобно нещо. Все едно да изтръгне сърцето на Адопещ. Целият съюз ще се вдигне.

— Ако реши, че там има врагове, ще го стори.

За момент другият се замисли над думите му.

— Кой друг знае, че си тук?

Сърцето на Адамат трепна. Той стисна бастуна си — нямаше намерение да се предаде без бой. Ако извадеше късмет, щеше да успее да удържи трима, докато Сусмит притича от другата страна на улицата.

— Никой — отвърна Адамат.

— Никой не те е изпращал?

— Дойдох по своя воля.

По време на размисъла си Рикар стоеше загледан в него. Може би не осъзнаваше, но така пораждаше впечатление на човек, преценяващ къде би било най-изгодно да забие ножа си. Адамат се приготви да даде знак на Сусмит.

— Благодаря ти — каза Рикар. — Щом сам си достигнал до тези заключения… Наистина ще трябва да поразчистя. Благодаря ти, друже.

Инспекторът наблюдаваше как Рикар се отдалечава, този път приел подадения му чадър. Стъпките му бяха по-трезви, настойчиви, насочени към някаква цел.

Сусмит безшумно се приближи до Адамат.

— Той вслуша ли се в предупреждението ти? — попита боксьорът.

— Не зная. Не се опита да ме убие, така че поне това е нещо. Но има вероятност да се е досетил за играта ми. Той не е глупак. Ще видим какво ще направи сетне.

— А какво ще правим ние?

— Все още ми остават трима заподозрени, с които да се срещна: Съдържателя, ректора и архидиоцела.

Сусмит се навъси.

— Съдържателя? До него не можеш да се добереш.

— Все ще измисля нещо. — Адамат се постара да звучи уверено. — За момента ще продължим с архидиоцела.

Сусмит направи знака на свещеното въже.

— Това не ми харесва.

Напълно мъдри думи.

— Той вече ме очаква. Срещата е насрочена за утре сутринта.

Млад, нервен на вид жрец стоеше на стълбите на дома на архидиоцела и с очакване наблюдаваше как каретата на Адамат се приближава. Самият дом представляваше обширна вила, не просто едноетажна, а с височина, която не би посрамила и Небесния дворец, ако се намираше в съседство до него. Той бе построен в гурлански стил: със заострени кули, издигащи се над мраморна фасада. Зад облите прозорци личаха сатенени завеси. От едната страна на чакълестата алея се простираха лози. Поляната от другата страна бе отделена за дресировката на коне.

Слизането си от каретата Адамат съпровождаше с размисли за слуховете, че архидиоцелът е в по-голяма степен човек на насладите, отколкото на Бога. Но нима това не важеше за самата църква? Разбира се, срещаха се и истински свещеници: хора, които обичаха Крезимир и ближния и проповядваха мир и братство. Но онези като Шарлемунд се срещаха много по-начесто. Те наистина бяха пламенни, ала този им плам бе насочен към плътта, златото и властта, а не към вярата.

Младият свещеник бързо провлачи крака към Адамат. Той носеше дълга до глезените бяла роба и сандали — одеждите на беден монах, които не се връзваха с това място.

— Аз съм Сиемон — представи се жрецът, свел поглед в краката си, сключил ръце пред себе си.

— За архидиоцела ли работите? — попита Адамат.

— Имам щастието да служа на Крезимир — отвърна Сиемон — като прислужвам на неговия верен слуга Шарлемунд, архидиоцел на Адро.

— Вече имам уговорена среща с архидиоцела — рече инспекторът. — Вътре ли ще чакаме? — И той посочи с бастуна си към вратата.

— Не — отвърна Сиемон, кършещ пръсти. — В момента къщата е много пълна. Далечните роднини на Негова светлост гостуват за фестивала на свети Адом. Вътре гъмжи от деца.

Адамат погледна към един от прозорците. Зад стъклото стоеше огромен мъж, който го наблюдаваше — вероятно един от телохранителите на архидиоцела. Нито се виждаха, нито се чуваха деца. Но пък вилата действително беше огромна. Цяла армия можеше да бъде разквартирувана тук.

Зад прозореца, към който гледаше Адамат, бе дръпната завеса.

— Разбирам — каза инспекторът. Това беше неподобаващо отношение към един гост, пък бил той и неканен.

Сиемон прочисти гърло.

— Пък и архидиоцелът е много зает човек. Ще трябва да отидем при него в параклиса. Заради сутрешната оргия той закъсня за службата.

— Простете? — Адамат бавно се извърна към него. — Сутрешна оргия?

— Точно така. Длъжен съм да ви съобщя, че архидиоцелът не обича да се чувства застрашен. Той ще трябва да остане тук. — Сиемон посочи към Сусмит, който тъкмо слизаше от каретата, още рошав от продължителната си дрямка.

— Това е моят помощник — отвърна инспекторът. — Той ми помага в разследването. И не е заплаха за архидиоцела.

Свещеникът не спираше да мести поглед, който никога не се задържаше върху лицето на Адамат.

— Не ме разбрахте. Вашият помощник е много едър, добре сложен и очевидно е някакъв боец. Архидиоцелът не обича, когато служителите му се заглеждат. Как да се изразя… Той не харесва конкуренцията. По тази причина Негова милост е много придирчив към достъпа на своите гости.

Адамат премигна насреща му. Не харесвал конкуренцията… Той поклати глава.

— Най-добре остани в каретата — рече той на Сусмит.

Боксьорът изсумтя и мълчаливо се покатери обратно в купето.

— Споменахте, че господарят ви закъснявал? — продължи Адамат, обръщайки се към монаха.

Бузата на Сиемон леко трепна.

— Да, заради оргията. Сега ме последвайте. Ще го заварим точно след края на службата, преди началото на следобедните конни състезания.

Сиемон повдигна ръка. Малка открита двуколка изникна от лозето и спря пред тях.

Адамат не можеше да откъсне очи от жената, седнала на капрата. В действителност тя беше по-скоро девойка, на около шестнадесет, с дълга златиста коса, стигаща до кръста ѝ. Тя носеше обичайната униформа, полагаща се на кочияш (риза, шапка и ръкавици), но дрехите бяха от полупрозрачна коприна, а под тях отсъстваше бельо. Девойката му се усмихна учтиво.

— Заповядайте — подкани го тя.

Адамат се откъсна от унеса и се настани в двуколката. Имаше място само за един пътник; преди той да е успял да се обърне към Сиемон, за да се осведоми дали и той ще дойде, двуколката потегли. Жрецът затича редом с нея, непосредствено до теглещото я бяло пони.

Инспекторът притисна ръка към шапката си, за да я предпази от насрещния вятър. Двуколката навлезе дълбоко в лозето, сред работниците. Въпреки нейната бързина и затрудняващата кройка на собствената му роба, Сиемон не изоставаше. Адамат забеляза, че свещеникът се старае да гледа в краката си или право пред себе си. Разбираемо защо.

Работниците, край които минаваха, окастряха лозето или разкопаваха земята. Всички те носеха простовати туники, също от полупрозрачна коприна. Сред тях имаше и мъже, и жени; и всички те бяха млади и красиви.

Как беше възможно да съществува подобно място? Адамат смяташе, че познава всички подобни свърталища в столицата. Тези мъже и жени с лекота биха намерили място в най-елитните публични домове, където биха заработвали по хиляда крана на нощ. Наместо това те обработваха лозето в градината на архидиоцела.

— Вие изобщо не изглеждате на място тук, Сиемон… — отбеляза Адамат. Едва в следващия момент осъзна как са прозвучали думите му. — Не, не искам да кажа, че сте грозен — бързо се поправи той.

За момент монахът се усмихна.

— Разбрах какво имахте предвид. Това е моето покаяние. Ако служа на архидиоцела в продължение на още една година, брачното ми искане ще бъде одобрено. — За момент по лицето му пробяга тревога. — Стига тя все още да ме иска за свой съпруг.

На най-нисшите служители на църквата се разрешаваше да сключват брак; безбрачието се изискваше само от онези, които желаеха да се издигнат по-високо в йерархията. Въпреки това на семейните служители често биваха възлагани покаяния.

А Шарлемунд беше жесток човек, за да поставя подобно условие на своя служител.

— Тази вила винаги ли е била такава? — попита Адамат. — Чувал съм, че това е удивително място, с обширно лозе и конюшни. Не бях осъзнавал, че е тъй… уникално.

Разбира се, той беше запознат със слуховете, като повечето жители на столицата. Но никога не бе се вслушвал в тях. Бе допускал една от дворните постройки да е заделена за бардак. Или че в къщата живеят няколко красиви жени, винаги на разположение на стопанина. Но това… то надминаваше обичайната поквара.

— Да — потвърди Сиемон. — Не става дума за нещо ново. Архидиоцелът си има ред. Посетителите са свободни да си изберат всеки от персонала — без мен — и да правят каквото поискат. Това важи и за вас, все пак вие сте гост.

Адамат почувства как лицето му пламва.

— Не — проточи той, засрамен заради нервния си смях. — Аз съм семеен човек, благодаря.

— Друга част от политиката на архидиоцела е, че онези, които споменат за неговия… персонал… не биват канени повторно.

— Не е възможно той да следи това.

— Повярвайте ми, за архидиоцела е възможно. Той има уши навсякъде.

Инспекторът не можа да сдържи киселата си усмивка.

— В такъв случай разбирам основанието за мълчание. Всички от гостите на архидиоцела ли се възползват от тази любезност?

— Не. Не всички. Но онези, които се въздържат, притежават достатъчно такт, за да не обсъждат видяното.

И достатъчно срам, осъзна Адамат. Никой не обсъждаше видяното, защото не искаше да бъде асоцииран с гнусотиите, вършени на територията на вилата. По същата причина един джентълмен никога не обсъжда посещавания от него публичен дом.

Той свали шапката, за да почеше темето си, и се обърна към Сиемон.

— Излиза, че вие работите в най-големия бардак в Адро — във всичките Девет държави — за да можете един ден да сключите брак с любимата си и пак да останете божи човек?

Сиемон се изкикоти нервно.

— Неведоми са пътищата на Крезимир.

С известна отврата Адамат промърмори:

— Струва ми се, че случилото се с вас е по-скоро свързано с архидиоцела и неговото специфично чувство за хумор, отколкото с бог.

Двуколката напусна лозето и прекоси малка поляна, отвъд която се издигаше параклисът. Въпросната постройка не повтаряше величието на вилата — изграждаха я малки варовикови блокове. Тя беше двуетажна, със заострен покрив и балкон непосредствено над главния вход. Златно въже висеше от балкона.

Адамат с облекчение установи, че наоколо слуги не се виждаха. Той слезе от двуколката и няколко мига наблюдава отдалечаването ѝ, преди да се обърне към вратата. Сиемон го докосна по рамото едновременно с посягането му да отвори.

— Изчакайте, те ще приключат службата всеки момент.

Инспекторът въздъхна.

— На друга оргия ли щях да попадна?

За момент изглеждаше, че Сиемон ще прихне.

— Не. Става дума за обедната служба. Просто изчакайте.

Въпреки думите му Адамат побутна вратата и надникна през образувалата се цепнатина. Параклисът съдържаше няколко редици тапицирани с кадифе пейки. Стените бяха покрити с обикновена мазилка, но за сметка на това полускрити от червено-златни гоблени, изобразяващи как Крезимир се спуска по свещеното въже до върха на Южната планина. Само неколцина присъстваха на службата, макар че параклисът притежаваше поне тридесет места.

Архидиоцелът стоеше в отсрещния край на залата, разперил ръце встрани и нагоре, повдигнал лице към небето.

— От лукавия и нечестивия ни пази, Отче наш, избави ни от злото и приюти нам в царството си…

Инспекторът безшумно затвори вратата и се отмести встрани, облягайки се на стената.

— Мястото ми се струва необичайно пусто.

— Какво имате предвид? — каза Сиемон.

— Архидиоцелът е важен човек. Очаквах да видя повече посетители. Пратеници, чиновници. Такива неща.

— На много малко посетители е разрешено да навлизат в двора. Негово високопреосвещенство приема всички във вилата си. Там действително цари очакваното от вас оживление.

— А аз с какво съм заслужил да бъда изключение?

— Вас лично фелдмаршалът ви изпраща!

Поне един светъл лъч.

— От колко време служите тук? — попита Адамат.

— Две години и седем дена.

Сиемон все така отказваше да го поглежда, но инспекторът вече разбираше причината и не се чувстваше наскърбен. Божият служител се стараеше да се запази чист за предстоящия си брак. Това му желание беше достойно за уважение, дори и ако означаваше, че той рядко трябва да поглежда събеседниците си в очите. Но в подобна обстановка бе разбираемо, че ако иска да избегне изкушенията, трябва да остава загледан в собствените си крака.

— Предполагам, че не излизате много?

— Понякога посещавам града. По възложения на Негова светлост.

Небеса.

— Защо просто не се махнете? Не е нужно да отслужвате покаяние, за да получите стандартно брачно свидетелство.

— Аз съм божи човек. Ако се махна сега, изоставям вярата си. — Ръката му докосна символа на въжето, бродиран над лявата му гръб. — И губя шансовете си да се оженя.

— Значи тя иска да се омъжи за свещеник?

— Много свещеници се женят.

— За първи път чувам за подобно покаяние. Те не траят ли обичайно по шест месеца?

Сиемон придоби измъчен вид.

— Става дума за племенницата на архидиоцела.

Адамат го погледна с искрена симпатия:

— Здравата сте го закъсали.

— Службата приключи…

Едновременно с това вратата на параклиса се отвори. Няколко двуколки заобиколиха сградата и спряха пред нея, за да изчакат пътниците си.

Присъствалите на службата бяха седмина, мъже и жени, облечени в дрехи от коприна, кожа и муселин. Неколцина от тях Адамат разпозна — те бяха заможни търговци. С изненада той откри сред тях и мадам Лорен, негова неотдавнашна клиентка. Тя беше родом от заможно семейство; инспекторът бе искрено шокиран, че тя е преживяла Тамасовата чистка.

Тя дори не го погледна, докато го подминаваше.

Адамат си представи Рикар, седнал в една от тези двуколки. Приятелят му идеално би се вписал на подобно място, макар че би подминал молитвите.

Двуколките се отдалечаваха, но не към портата, а обратно към вилата, очевидно към следващите безвкусни забавления, планирани от Шарлемунд. Адамат смаяно поклати глава.

Архидиоцелът излезе последен и бавно се насочи към посетителя си.

— Добър ден — поздрави инспекторът.

Шарлемунд не обърна внимание на поздрава му. Сиемон забърза да заключи изпразнения параклис, сетне припряно се обърна към архидиоцела, за да му помогне да свали богослужебната одежда.

— Сиемон, лейди Жавор отново заспа по време на службата. Това става за трети път. Погрижи се тя повече да не бъде допускана до вилата.

— Да, Ваше високопреосвещенство.

— А кой е този човек?

— Инспектор Адамат, Ваше високопреосвещенство.

Архидиоцелът раздвижи рамене и презрително изгледа Адамат.

— Копоят на Тамас. Да. Защо си тук?

Адамат бе получил възможност да го огледа отблизо. Шарлемунд беше внушителен човек, с една глава по-висок от него. Преди да постъпи в служба на Въжето, той бе ненадминат в цял Адро фехтовчик. Дори и сега жестовете му задържаха същата целенасочена плавност.

Инспекторът не беше забравил, че Шарлемунд бе посветен за архидиоцел на следващия ден след постъпването си в църковна служба. Този прецедент бе предизвикал скандал, за който се говореше с години, но през цялото това време новоназначеният бе запазил длъжността си. Шарлемунд имаше могъщи приятели.

Освен това имаше две големи синини върху лицето си, макар и прикрити с цялото старание, на което бе способен гримът.

— Ваше високопреосвещенство — поздрави Адамат, свеждайки глава. — Надявам се, че сте се възстановили изцяло подир падането си миналата седмица. Беше неприятна гледка.

— Говори по същество — сряза го Шарлемунд. — Защо си дошъл?

Този човек определено беше сприхав и кипваше бързо. Адамат получи поредно основание да съжалява Сиемон.

— Безпокоя ви във връзка с разследването, засягащо опита за покушение срещу фелдмаршал Тамас от миналия месец.

— Това ли? Още ли не е изяснено? — Архидиоцелът изсумтя. — Надпреварата скоро ще започне, така че говори бързо.

Адамат прехапа език. Дори от един архидиоцел се очакваше да спазва елементарна учтивост.

— Ваша милост, аз съм дошъл да разследвам измяна, а не да ви разпитвам за любимата ви проститутка. Бъдете така добър да отговорите на въпросите ми.

Сиемон стоеше зад архидиоцела, държейки робата му. При тези думи очите му бяха готови да изскочат. Макар и загледан настрани, той енергично започна да клати глава.

Архидиоцелът отново погледна Адамат.

— Не би било пресилено да кажа, че вие сте най-влиятелният човек от съвета на Тамас, може би дори по-влиятелен от самия фелдмаршал. Разполагате с подкрепата на крезимската църква, институция, пред която бледнеят наемниците на лейди Винцеслав, съюзът на Рикар Тамблар и незаконните връзки на Съдържателя. Всичко това ми дава основания да смятам, че ако вие искахте смъртта на Тамас, той вече щеше да е мъртъв.

— Единственото, поради което се колебая да задраскам името ви от списъка със заподозрени, е неспособността ми да посоча причината да подкрепите извършения от Тамас преврат. Вие нямате нито основания да подкрепяте фелдмаршала, нито да искате смъртта му.

— И какво ти дава власт да ме разпитваш? — хладно изрече архидиоцелът.

От джоба на ризата си Адамат извади бележката на Тамас и я подаде. Сиемон пристъпи напред и с извинително мълвене я взе. Подир това той прочисти гърло и зачете високо.

Шарлемунд отметна глава и избухна в смях.

— Да ти сътруднича? Да отговарям на въпросите ти? Какво ме е грижа, че Тамас ме подозира? Какво ще направи той? В тази война той се нуждае от мен. Аз съм му нужен, за да държа църквата настрана.

Адамат си взе бележката и отново я прибра.

— Нищо не ми пречи да плюя отгоре му — продължаваше архидиоцелът — и той пак щеше да ме моли да го подкрепя. Да не мислиш, че разследването ти ме интересува? — Той поклати глава. — Нищо подобно. Поне за едно си прав: ако наистина исках смъртта на Тамас, по това време той отдавна щеше да лежи в някой безименен гроб. Много скоро ще му се наложи да отговаря пред по-висши сили за нещата, които е сторил. Не е нужно да се намесвам.

По-висши сили? Адамат едва сдържа свъсването си. Шарлемунд не беше от най-показните свещеници.

Инспекторът се задоволи да се подпре на бастуна си и да погледне архидиоцела право в очите. Макар да знаеше, че ще си плати за тази настойчивост, той запита:

— Каква е вашата полза от подкрепата на Тамас?

Архидиоцелът го разглеждаше с онзи поглед, с който човек разглежда попаднала в килера мишка, която е прекалено нищожна, за да бъде стъпкана.

— Църквата сметна за нужно отстраняването на Мануч. Адранската монархия беше се отделила прекалено много от народа.

Инспекторът преглътна уместната си забележка за висшите църковни служители, превърнали крайградските си вили в публични домове.

— Църквата все още ли подкрепя Тамас?

— Това е въпрос, който самият той трябва да ми зададе — каза архидиоцелът, — а не ти. Ако наистина искаш да постигнеш напредък в разследването си, върви да разпиташ Рикар Тамблар или може би Ондраус. И двамата не са достойни за доверие. Те нямат място в съвета на Тамас.

— Защо? — тихо попита Адамат.

— Никой от тях не е загрижен за добруването на Адро. Рикар е богохулник, използващ безбожния си съюз, за да се укрива от правосъдието. Той взема подкупи от все…

— Прощавайте, вие откъде знаете това?

Шарлемунд се обърка за момент. Горната му устна се сбърчи.

— Не ме прекъсвай.

— Простете.

— Той приема подкупи от кезианците и от престъпните шайки. Той е покварен, зъл човек, от когото Крезимир се е отвърнал.

— Откъде знаете, че е приемал подкупи от Кез?

— Църквата разполага със своите източници. Не е твоя работа да питаш.

— А Ондраус?

— Той се опитва да облага църквата с данъци — каза Шарлемунд. — Душата му е обречена. Той неизменно ми се противопоставя — на мен, един Божи човек! — за всеки въпрос. Той не плаща десятъка си и крие сметките си от църковните счетоводители. Дори кралят не смееше да прави подобно нещо! Заровиш ли се достатъчно дълбоко в сметките му, ще откриеш доказателства за измяна. — Архидиоцелът погледна джобния си часовник. — Ще закъснея за състезанието. Съветвам те да си вървиш сега, преди да си злоупотребил с търпението ми.

Преди Адамат да е успял да каже нещо, Шарлемунд вече се отдалечаваше, зовейки двуколка.

Инспекторът се загледа подире му. Думите на архидиоцела по адрес на Ондраус представляваха обикновена неприязън, нищо повече. Ала в същото време той беше третият източник, който заявяваше, че Рикар получава големи подкупи. Това не беше добре.

— Ще поогледам наоколо — обърна се той към Сиемон.

Свещеникът бързо поклати глава.

— Опасявам се, че това не е възможно. — Той отново беше започнал да кърши ръце.

— Дошъл съм по служба — рече Адамат. — Няма да безпокоя близките на архидиоцела.

Сиемон облиза устни.

— Не става дума за това… Негово високопреосвещенство цени уединението. Съжалявам, но ще трябва да си вървите.

Последвалото настояване с нищо не промени нещата. Когато стана ясно, че от него се очаква да си иде веднага, Адамат отказа поканата за двуколка и с бързи крачки се отправи обратно към каретата си. С нетърпеливото си нахлуване в купето той събуди Сусмит.

— Как ти се струва идеята да разгледаме двора на вилата под прикритието на мрака?

Сусмит го погледна сепнато.

— Бърз път до ковчега.

— Така е. — Инспекторът започна да барабани с пръсти по стъклото на потеглилата карета. — И все пак… работата ни тук още не е приключила.