Кръвен обет

Глава тридесет и трета

Адамат се върна в дома си след здрач, подир поредния ден неудовлетворени въпроси и пресяване на плява. Пореден ден в тревоги за семейство, което не можеше да защити, и изнудвач, срещу когото не можеше да се отбранява. Краката го боляха, а очите му се затваряха сами. Фестивалното оживление на града и вълнението от забравен покрай войната празник бяха освежили духа му, но вълнението също уморява.

Край задната врата той поспря, за да разгледа ключалката, и допря пръст до нея. Долови миризмата на гурланска подправка.

— Какво има? — попита стоящият зад него Сусмит.

— Нищо.

Адамат отключи вратата. Почти цялата вечер двамата бяха прекарали в обществения архив, дирейки архитектурните планове на Шарлемундовата вила. Диренето се беше увенчало с успех, само че плановете не бяха актуални: дори от краткото си посещение инспекторът бе успял да забележи достатъчно, за да открие изменения.

Той все още се колебаеше дали да влезе във вилата през нощта. Ако бъдеше заловен, последиците щяха да бъдат жестоки. Но той не можеше да довърши разследването си.

Сусмит се отправи към гостната стая, за да се преоблече, а Адамат отиде в кабинета си. Той се ориентираше по усет, без да пали лампата. Уханието на подправка, макар и слабо, тук се усещаше по-ясно.

Инспекторът отвори шкафчето с напитки, извади бутилка бренди и наля в три чаши. Една от тях той взе сам, настани се в креслото и запали лулата си с клечка кибрит. След няколко дълбоки дръпвания, които целяха да предотвратят угасването ѝ, той доближи клечката до фенера.

— Имах уморителен ден — каза Адамат, докато притискаше хладната чаша към челото си и оглеждаше стоящия в ъгъла.

Натрапникът премигна към светлината, леко отпуснал уста. Лекият червеникав оттенък на кожата му издаваше гурлански произход, а пухкавото лице и необичайно мекото тяло издаваха, че той е бил кастриран преди юношеството си. Главата му беше обръсната; лицето му също бе тъй гладко.

Адамат посочи към оставащите чаши на бюрото си.

— Нещо за пиене?

Евнухът, стоял в ъгъла със сключени пред себе си ръце, бавно пристъпи напред.

— Как разбра, че съм тук? — попита той. Гласът му напомняше детски.

— Чувал съм за теб — рече Адамат. — Безшумният убиец на Съдържателя. Говори се, че ти си способен да изникваш и да изчезваш без следа. А пък аз дълго време бях инспектор. Дори най-добрите оставят следи, когато насилват ключалка.

— Следят те редица хора — каза евнухът. — Фелдмаршал Тамас, хора на лорд Кларемон. Как разбра, че съм аз?

Интересът му бе искрен.

Хора на лорд Кларемон? Адамат се постара да скрие изненадата си. Значи това беше работодателят на лорд Ветас?

— Очаквах посещение от теб, откакто Тамас ми възложи да открия предателя. Беше само въпрос на време.

— Ти не отговори на въпроса ми.

Адамат повдигна чаша в знак, че е разбрал същинския въпрос. Въпреки това той не разясни.

Евнухът пристъпи до бюрото и подуши чашата с бренди, но не отпи. В същия момент Сусмит влезе в стаята, преоблечен за спане. На прага той застина. Адамат забеляза как боксьорът стиска юмруци. Но това беше единствената му реакция.

— Здравей, Сусмит — рече евнухът, кимвайки с лисата си глава. — В последно време не сме те виждали на Арената. Чудехме се кога ще се върнеш.

Сусмит изсумтя. Подобен звук би издал мечок, надушил змия.

— Когато Съдържателя престане да се опитва да ме убие.

— Вземи си питие — покани го Адамат.

Сусмит взе чашата си и се оттегли обратно на прага — единственият изход от стаята. Евнухът не изглеждаше притеснен.

— Приемам, че си дошъл заради разследването ми — каза инспекторът.

Лицето на евнуха придоби делова сериозност.

— Моят господар ми нареди да отговарям на въпросите ти, в разумни граници, за да останеш удовлетворен, че той не е предателят.

Адамат се замисли над чутото. Той вече знаеше причината, поради която Съдържателя поддържаше Тамас: споразумението, което Мануч бе възнамерявал да подпише, щеше да доведе кезианска полиция, а това значително щеше да промени подземния свят в Адопещ. В договора изрично се поставяше условието Съдържателя да бъде обезглавен. Кезианците знаеха, че той е прекалено влиятелен, за да бъде оставен жив. И те нямаше да спрат да претърсват столицата, докато не откриеха първо същинската му самоличност, а сетне и него самия.

И тъй като опасността от подписване беше отминала, възможно беше Съдържателя да се стреми към допълнителен хаос, отстранявайки Тамас. Но и за него важаха проблемите, отнасящи се до другите съветници. Ако Тамас умреше, победата на Кез ставаше вероятна. Това би донесло промените от споразумението, заедно с други, още по-лоши.

— На какво се дължи тази прямота? — попита Адамат.

— Моят господар не желае да душиш из делата му — сред колегите му ти притежаваш репутация на неумолимост. От друга страна Тамас недвусмислено е изтъкнал, че убиването ти би привлякло вниманието му по възможно най-неприятен начин. Следователно това е най-лесният начин да приключим с нещата.

— Прагматично — промърмори Адамат. Дали наистина това беше проява на практичност от страна на Съдържателя, или опит да отблъсне вниманието на Адамат? Инспекторът отново допря чаша до челото си. — Твоят господар знае ли кой се е опитал да убие Тамас?

— Не — без колебание отвърна евнухът. — Той проведе свое собствено проучване, но безрезултатно. Който и да е предателят, той не е използвал адрански посредници. Иначе господарят щеше да е узнал.

— В такъв случай приемаме, че предателят работи директно с кезианците — рече Адамат.

— Не е бил Ондраус — продължи евнухът. — Него Съдържателя наблюдава особено внимателно, защото Ондраус на практика е ситото, през което минава целият паричен поток на града. Не е била и лейди Винцеслав. Разполагаме с неколцина агенти в домакинството ѝ, от общи съображения.

— Един от офицерите ѝ е бил замесен — възрази Адамат.

— Само един — каза евнухът. — Бригаден генерал Барат не притежаваше лоялността и чувството за справедливост на колегите си.

— Ректорът?

Евнухът се поколеба.

— Той е непредсказуем като Бруд.

Бруд. Двуликият светец на Брудания. Любопитно сравнение.

Адамат зачака разяснение, но посетителят не каза нищо повече. Ондраус също бе споменал, че ректорът е необичаен.

— Твърдиш, че ректорът е също толкова вероятен предател, колкото са Рикар Тамблар и архидиоцелът? Та той е просто директор на учебно заведение.

— Както казах — тихо рече евнухът, — той не е онова, което изглежда.

Адамат продължително дръпна от лулата си. Ако приемеше, че евнухът казва истината (опасна презумпция!), най-вероятният предател беше Рикар Тамблар. Архидиоцелът бе корумпиран и жаден за власт, но нямаше причини да желае смъртта на Тамас. Докато Рикар бе готов на всичко в името на своя съюз. Беше напълно възможно да е сключил тайна сделка с кезианците.

При това положение имаше ли смисъл да рискува да прониква във вилата на Шарлемунд? Разбира се, все още му предстоеше да разследва и ректора.

— Благодаря ти за оказаното съдействие — каза Адамат. — Предай на господаря си, че няма да се намесвам в делата му. Стига да мога.

Евнухът леко се усмихна.

— Той ще остане доволен.

— Сусмит, бъди така добър да изпратиш нашия гост.

След секунди боксьорът се върна и се отпусна на дивана.

— Побиха ме тръпки — рече той.

— Ставаме двама. — Адамат дръпна дълбоко, наслаждавайки се на уханието на тютюна. Той бе ароматизиран с череша, с приятен за гърлото аромат, и оставяше лек вкус върху езика. Особено успокояващо. — Смяташ ли, че той казва истината?

Сусмит изсумтя.

— Неизменна откровеност.

Адамат го погледна любопитно.

— Наистина ли? Аз бях чувал, че на евнуха не може да се има доверие.

— Така е — потвърди Сусмит. — Но когато говори от името на Съдържателя, думата му е по-тежка от злато.

— Ще трябва да приема твоите думи — рече инспекторът, макар да си отбеляза, че трябва да прегледа делата на Съдържателя, макар и не толкова обстойно, че да докара смъртта си.

Следващия час той прекара на бюрото си, преглеждайки днешния вестник, докато Сусмит дремеше на дивана. Когато Адамат реши да се оттегли, нощта бе притихнала.

Все още замислен, той се изкачи по стълбите, следван от боксьора. На горния етаж Адамат спря и се обърна.

— Ти не запали ли лампата, когато се качи?

Някои неща, придобити от опита, се бяха превърнали в инстинкт. Адамат се хвърли назад, без да обръща внимание на протестите на боксьора. Нещо прелетя край гърлото на инспектора. Сусмит изруга, отекна пистолетен изстрел.

Адамат остана да лежи на стълбите, с пищящ от гърмежа слух. Изстрелът бе долетял от коридора на горния етаж. Инспекторът не беше уцелен, но не смееше да попита Сусмит. Той мълчаливо притисна ръка към шията си, напипвайки кръв. Острието на бръснач леко бе разкъсало кожата.

Адамат се заслуша. Сусмит бе паднал чак на дъното на стълбите и или проявяваше достатъчно разумност да пази тишина, или бе убит. Инспекторът се надяваше, че в случая става дума за първото.

Той безшумно си пое дъх. Незнайният нападател изчакваше на върха на стълбището. В коридора нямаше движение — скърцащите дъски щяха да го издадат. Но рано или късно нападателят щеше да се раздвижи. Трябваше да знае, че не е могъл да порази и Адамат, и Сусмит с един изстрел. Затова инспекторът продължаваше да напряга сетивата си в опит да отгатне бройката на убийците. Те бяха влезли в къщата, докато той е чел вестника, най-вероятно през някой от прозорците на горния етаж.

Инспекторът бавно се изправи на колене, избягвайки да докосва средата на стълбището, защото то също имаше навика да скърца. Приведен, той започна да се изкачва, докато не достигна последните стъпала.

Внимателният допир на пръстите му провери дъските на коридора, докато не се натъкна на очакваното препятствие. Лекият му допир определи подметка, сетне и втора — това му предостави позицията на нападателя. От разположението на краката му Адамат можеше да предположи позата на изчакващия. Най-вероятно нападателят бе повдигнал ръката си, стиснала бръснач или нож. Коя ръка — това инспекторът не можеше да знае, трябваше да се осланя на шанса си.

Адамат скочи. Лявата му ръка сграбчи китката на чуждата десница, едновременно с това нанасяйки удар в шията. Нападателят изхриптя изненадано. Нещо остро жегна ухото на инспектора. Не беше отгатнал въоръжената ръка правилно!

Той изви ръката на противника си, опитвайки се да отгатне следващия удар на бръснача. Той стовари десния си лакът върху рамото му, изтръгвайки изсумтяване. Разнесе се нов пистолетен изстрел, чийто приплам за момент заслепи Адамат. Сграбченият от него нападател се сгърчи и се отпусна, засегнат от куршума на другаря си.

Нападателите бяха най-малко двама. Адамат се хвърли напред. Изстрелът бе даден близо до вратата на спалнята му.

Инспекторът слепешком протегна ръка и сграбчи горещо дуло. С другата си ръка той посегна да извади джобния си нож. Две длани блъснаха гърдите му назад и Адамат полетя към стълбите. Кракът му закачи нещо — трупа на първия нападател — и той за втори път падна.

Този път падането му го отнесе отвъд цялото стълбище, край предната врата. Ушите му пищяха от удара. Поне при падането не беше счупил нищо.

Откъм горния етаж долетяха стъпки. На фона на прозореца, осветен от луната, изникнаха два силуета. Единият захвърли пистолета си на стълбите и изтегли нещо от колана си. Чу се леко изщракване, проблесна острие.

Адамат трескаво се изправи на крака и се оттегли към кухнята, за да отнеме част от предимството им. Двамата го последваха. Единият изчезна в кабинета. Другият продължи да напредва.

Адамат стисна джобния си нож. Убиецът мълчаливо пристъпи напред, съпътстван единствено от скърцането на дъските. Инспекторът усети струя пот да се стича по челото му, край окото.

Другият противник запали лампа в кабинета. В изникналия отблясък Адамат можа да разгледа нападателя си. Убиецът беше среден на ръст, приклекнал ниско и стъпил стабилно. Професионалист.

В следващия миг другарят му изникна иззад ъгъла, понесъл фенер. Светлината заслепяваше Адамат, а на първия убиец помагаше, защото се намираше зад гърба му.

Инспекторът предпочете да нападне първи: той скочи напред, замахвайки слепешком.

Нещо студено жегна гърдите му, последва вик. Адамат се дръпна назад, все още стиснал импровизираното си оръжие. Нечия ръка сграбчи неговата; той се напрегна, очакващ познатата слабост на смъртоносна рана. Лакът се стовари върху гърдите му, залял го с нова агония.

Откъм коридора долетя шум; снопът на фенера напусна лицето на Адамат. Той зърна Сусмит да сграбчва убиеца с фенера. Край инспектора отекна изстрел.

Възрастният мъж успя да освободи ръката си. Противникът му се опита да замахне с бръснача си. Ужасѐн, Адамат насочи цялата си сила в пробождащ удар, за който се надяваше, че ще уцели. Той прибави нови замахвания към оказалото се успешно движение — докато противникът му не се свлече на земята, молещ за милост.

Адамат тежко се облегна на вратата и огледа коридора, търсейки движение. Беше му трудно да успокои дишането си, за да може да се вслуша.

— Това ли са всички? — промърмори Сусмит.

Още няколко пъти инспекторът вдиша дълбоко, преди да отговори.

— Така мисля. Един на горния етаж и тези двамата. Ранен ли си?

— Прострелян — каза Сусмит. — Два пъти. Ти?

Адамат сгърчи лице.

— Не зная.

Той леко срита лежащия в краката си. Убиецът простена. Адамат се затътри до кабинета, придружаван от болка в гърдите. Когато притисна длан към тях, усети лепкавостта на кръв. С мъка той се наведе, за да вземе падналия фенер. По някакво чудо пламъкът не беше угаснал.

В светлината на фенера се видя, че коридорът изглежда отвратително. На пода имаше строшена мазилка, паднала в локви кръв. И се виждаха три тела.

Адамат подмина убийците и спря до Сусмит. Боксьорът седеше на стълбите, пъхнал ръка под ризата си. Дрехата му бе потъмняла от кръв.

Инспекторът преглътна мъчително.

— Сега ще запаля и другите лампи.

Той запали фенерите в коридора и свали ризата на Сусмит с помощта на бръснача на един от мъртвите нападатели. Единият куршум бе прелетял край лявата ръка на боксьора, отнасяйки късче плът. Другият беше попаднал в корема му — Адамат едва не се задави, когато видя раната.

— Зле ли е? — попита Сусмит, облягайки глава на стената. По челото и бузите му се стичаше пот. Някои от капките ѝ червенееха заради обърсването с кървава ръка.

— Простреляли са те в стомаха. Не е ясно дали куршумът е засегнал някакви органи. Трябва ни лекар. Продължавай да притискаш раната, аз ще отида да доведа помощ.

Не му се наложи да ходи далеч. Неколцина от съседите му бяха чули изстрелите и стояха на улицата, стиснали фенери и пистолети. Те се вторачиха в Адамат и се опитваха да надникнат зад гърба му.

— Нека някой доведе лекар — промълви той. — И изпратете вестоносец до Благородническата палата. До фелдмаршал Тамас. На всяка цена да получи съобщението. Кажете му… кажете му, че Адамат е бил нападнат от Бръснарите.

Никой не се затича по улицата или за да извика файтон. Някои от тях нервно се отдръпнаха назад, стреснати от самото споменаване на уличната шайка.

— Моля ви — настоя Адамат. Той сам долавяше отчаянието в гласа си.

Един от съседите му пристъпи напред. Това беше възрастен мъж, ветеран от гурланските войни. Той носеше дълги сиви бакенбарди и бе наметнал черно палто над нощната си риза. В ръцете си стискаше мушкетон. Адамат си спомни, че името му е Тулвард.

— Аз имам известен опит с раните. От фронта — каза Тулвард. Той се извърна към дома си. — Мили! Изпрати момчето! — Сетне той се обърна към зяпачите. — Прибирайте се по домовете си, хора.

Адамат му кимна благодарно.

— Ранен ли сте? — попита Тулвард. Инспекторът посочи към Сусмит:

— Той е засегнат по-зле. Прострелян е в стомаха.

Тулвард сгримасничи и огледа телата с опитен взор. Сетне ги прекрачи, пристъпвайки към Сусмит.

Адамат въздъхна и се облегна на стената. Той също огледа клането. Един от убийците все още беше жив — онзи пред кабинета. Адамат не обърна внимание на умоляващия му поглед. Трупът на втория се намираше на върха на стълбите — покосен от куршума, предназначен за Адамат. Въпросният куршум бе засегнал бузата му, убивайки го на място.

Последният от нападателите все още стоеше прав, врязал глава в стената. Със залитане Адамат се приближи до него. Това беше онзи, стискал фенера. Сусмит го беше сграбчил за лицето и беше стоварил главата му дълбоко в стената, сред тухлите и мазилката.

Тулвард бе приклекнал над Сусмит и тихо разговаряше с него, опипвайки корема му. Адамат се приближи до оцелелия убиец и свали палтото му, като се стараеше да не причинява излишна болка. Мъжът простена.

— Опитвам се да помогна — поде Адамат и застина. За първи път той се вгледа внимателно в лицето на убиеца. — Коел!

Това беше секретарят, прислужвал по време на посещението му при Рикар. Адамат бавно си пое дъх.

Той сне палтото. В паниката си бе наръгал Коел десетина пъти с джобния си нож. Раните не бяха дълбоки, но той бе изгубил много кръв. Той дръпна ръкава на ризата му, за да се убеди. Както очакваше, върху ръката откри татуировката на бръснач.

Коел беше издъхнал по времето, когато войниците се появиха. Домът се изпълни с хора, което сложи край на страховете на инспектора, че Бръснарите ще се върнат, за да довършат работата. Неколцина военни лекари отнесоха Сусмит във всекидневната; разнеслите се негови ругатни и крясъци издаваха, че те правят опит да извадят куршума. Адамат седеше на стълбите, вперил невиждащ поглед в предния вход, през който непрекъснато сновяха хора.

— Май ще трябва да се шие.

Адамат повдигна очи. Тамас стоеше в подножието на стълбището, отпуснал едната си ръка върху перилата, а с другата опрян на патерицата. Той вонеше на барут.

Инспекторът погледна към гърдите си, към които бе кимнал Тамас. Раната бе плитка, но продължаваше да го гложди неприятно. И все още кървеше.

— Първо да приключат със Сусмит — отвърна Адамат. — А вие не беше нужно да идвате лично.

Няколко мига Тамас го наблюдава мълчаливо.

— От Бръснарите не се очакваше да приемат други възложения. На сутринта ги очакват неприятни неща. А ти имаш късмет. Виждал съм как работят те. — Тамас погледна към кървавите петна на пода. — Жалко, че няма оцелели.

— Така е — рече Адамат. — Не можах да мисля трезво, когато бях нападнат от хора с бръсначи. — Той изсумтя. — С месеци няма да мога да се бръсна.

Той прокара ръка по шията си, където бе получил първата си рана. Там имаше ивица засъхнала кръв. А ръката му затрепери.

Споходи го внезапен импулс да каже на Тамас за лорд Ветас и за близките си. Може би Тамас вече знаеше. Той не беше от наивните.

Но Тамас нямаше да позволи на Адамат да продължи разследването си, ако сметнеше, че той не е обективен. Инспекторът се изчерви.

Тамас не обърна внимание.

— Имаш ли подозрения кой е поръчал смъртта ти? — каза той.

Беше очевидно.

— Бръснарите са верни на Рикар Тамблар. — С глава той посочи към тялото на Коел, избутано встрани. — А преди месец, когато посетих Рикар, този човек поднесе виното.

— Сериозни доказателства за вина — рече Тамас. — Има ли други причини, поради които Рикар би искал смъртта ти?

— Не — мрачно отвърна Адамат. Той си спомняше, че преди около петнадесет години Рикар бе затворен за поредния си опит да организира работнически съюз. Адамат, още тогава притежаващ завидна репутация за честност, беше свидетелствал в негова полза, което бе довело до освобождаването му на следващия ден.

Две години по-късно, когато Адамат не бе разполагал с достатъчно пари, за да купи на децата си подаръци за деня на свети Адом, Рикар бе изникнал на прага му с подаръци, струващи колкото половината годишна заплата на инспектора. В течение на годините двамата бяха разчитали един на друг. Беше му трудно да повярва, че подобно приятелство може да свърши по подобен начин.

— Ще изпратя един взвод да го доведе — рече Тамас и се извърна към един от войниците си.

— Почакайте.

Тамас бавно се обърна обратно към него. Адамат затвори очи.

— Дайте ми още малко време. Не сме сигурни, че е бил Рикар.

Тамас повдигна вежди.

— Бръснарите не оставят недовършена работа, инспекторе. Случилото се не е било шега. Те докладват на Рикар. Когато приключа с тях, те повече няма да съществуват.

— Те са наемници — каза Адамат. Това беше слаб аргумент, дори и за него. — Миналата седмица Рикар имаше шанс да ме убие. Но той не се възползва от него.

Тамас го наблюдаваше безстрастно.

— Ако изчакаме дори часове, той ще научи, че убийците са се провалили, и още преди изгрев-слънце ще плава към Кез.

— Дайте ми време до обед.

— Не мога да си позволя това. — В Тамасовия глас започваше да се долавя гняв. — Ако предателят се измъкне, ще изгубя влиянието си над съвета и останалите ще се обърнат срещу мен.

— Хубаво, изпратете войниците — рече Адамат. — Нека да арестуват Рикар. Може би той ще избяга, ако се чувства виновен. Но ако допуснете грешка сега, все още сред съвета ви ще има предател, а Благородните воини на труда ще се обърнат срещу вас.

Тамас се поколеба.

— Дайте ми време до обед — повтори инспекторът. — Мисля, че ще успея да разнищя нещата.

— Как?

Адамат преглътна с мъка.

— Ще ви помоля да ми заемете един от барутните си магове. Възнамерявам да посетя Бръснарите.