Кръвен обет

Глава тридесет и първа

Тамас се събуди сепнато. Дрехите му бяха подгизнали от пот, тялото му беше загрято. Съдейки по слънцето, видимо през прозореца, вече минаваше десет.

— Добро утро, сър — поздрави Олем. В едната си ръка телохранителят държеше купа с овесена каша, а в другата — вестник. Той изглеждаше отпочинал, макар да не беше ясно дали беше спал. Във всеки случай погледът му изглеждаше по-оживен, а лицето му имаше по-спокоен вид.

Олем остави закуската и помогна на Тамас да приседне.

— Със специални поздрави от Михали — обясни той, докато оставяше купата на масичката.

Тамас тръсна глава, за да проясни мислите си. Струваше му се, че сънят не е донесъл отмора. Бяха минали пет дни от операцията и смъртта на бригаден генерал Барат, а болката в проклетия крак не отслабваше, а даже напротив, тя се усилваше с всеки изминал час. И най-малкото движение пораждаше пулсиране.

— На балкона ли предпочитате да четете? — попита Олем. — Доктор Петрик каза, че свежият въздух ще ви се отрази добре.

Тамас погледна към слънчевия ден. И сведе поглед към крака си. Болка или цял ден да стои вътре?

— Добре.

Олем му помогна да се изправи, подаде му патерицата и двамата бавно се отправиха към балкона. Телохранителят влезе обратно, за да донесе стол, а Тамас докуца до перилата.

— Днес е страшно шумно — промърмори той. Площадът действително бе оживен.

Повторното вглеждане му показа, че площадът е много повече от оживен. За последно подобна тълпа бе виждал по време на изборите.

— Олем!

Той се обърна и се сепна, защото телохранителят стоеше точно зад гърба му.

— Слушам, фелдмаршале?

Олем се усмихваше самодоволно с все захапаната цигара и понесения стол. Тамас бе жегнат от лошо предчувствие.

— Какво става там? — Ветеранът посочи към площада.

Олем протегна врат.

— Това е работа на Михали, сър.

Площадът бе отрупан с десетки, не, стотици маси и подредени край тях столове. Край никоя от масите нямаше свободни места, а безброй правостоящи изчакваха реда си за трапезите. Опашките чакащи бяха съставени от мъже, жени и деца и се простираха по целия Мъченически булевард и отвъд. Тамас се приведе, напук на болката, за да зърне началото на опашката.

То се намираше точно под тях. Дълги, правоъгълни маси — Тамас ги разпозна от Залата на лордовете — се издигаха като барикада пред сградата. И масите бяха покрити с храна. Планини хляб. Огромни котли супа. Цяла ограда шишове. Дори на кралски пир човек рядко можеше да зърне толкова храна.

Тамас се обърна към Олем.

— Махни тази самодоволна усмивка от лицето си и ми помогни да сляза.

Отне им известно време, но в крайна сметка Тамас се озова долу. От балкона тълпата бе изглеждала смайваща, но от тази перспектива изглеждаше два пъти по-многобройна. Фелдмаршалът се спря на стълбите, смаян.

— Извинете, сър.

Тамас пристъпи встрани. Неколцина войници минаха край него, понесли още една маса от Залата на лордовете. Следваха ги чиновници със столове и една готвачка, която по цяло чудо носеше огромния си казан. Навсякъде се виждаха хора, които ядяха, изчакваха реда си или помагаха в организирането на гощавката. Счетоводители, войници, обикновени граждани, виждаха се дори моряци и докери. Никой не стоеше без работа.

— Приемам, че ти си отговорен за това?

Тамас се обърна по посока на заговорилия го глас и се озова лице в лице с Ондраус. Разгневен Ондраус. Неизменните очилца все така защипваха носа му, той стискаше стара счетоводна книга. Но освен това бе сбърчил устна, а по челото му лъщеше пот. Лицето му беше зачервено, явно от крясъци.

— Никого не мога да намеря за работа! Казват, че Михали ги бил помолил за помощ, и ме подминават.

Тамас не знаеше какво да каже. Той продължаваше да разглежда тълпата, дирейки високата, пълна фигура на майстора.

— Откъде е дошла цялата тази храна? — продължаваше Ондраус. — Кой ще плати за нея? — С книгата той удари по дланта си. — Нищо от това не е осчетоводено! Няма дори разписки! Не липсва нито крана, а изведнъж това пиршество! Не разбирам. Ти каза, че неговата чудатост засяга храната, но това е нелепо. Нищо не е безплатно, Тамас! Трябва да има цена!

Тамас откри, че тактично е започнал да се отдалечава. Скоро гласът на Ондраус бе заглушен от мълвата. А тя долиташе от разнообразни гърла. На масите търговци седяха редом с миячки на чинии, дребни благородници споделяха чиниите си с войници и безпризорни.

Фелдмаршалът се препъна. Нечия силна ръка го улови и му помогна да се задържи изправен.

— Не разбирам — рече той, обръщайки се към стоящия до него Олем.

Телохранителят не каза нищо.

От другата страна на площада портите на Черния зъб бяха разтворени; затворнически коли се присъединяваха към редицата товарни, изчакващи да бъдат натоварени и разпратени из всички краища на града. Тамас разпозна сини униформи да следят за реда сред колите.

— Кой е дал разрешение за това? — попита той, сочейки към кулата.

— Ти — отвърна гръмък глас. Сякаш от нищото Михали изникна до Тамас, пъхнал ръце в джобовете на престилката си. Той се усмихваше широко.

— Аз?

— Именно. — И с известно смущение Михали добави. — Поне аз така им казах. Но ти не се тревожи, това няма да попречи на задълженията им. Да следи за натоварването възложих на барутен маг. Името ѝ е Влора, ако не се лъжа.

— Къде е лейди Винцеслав? Тя трябваше да отговаря за празника.

— Херцогинята се оттегли, сър — обясни Олем. — Михали я замени.

Тамас не отговори. Той се огледа и се обърна към Михали.

— Какво си направил?

Майсторът готвач се усмихна още по-широко, а очите му заблестяха.

— Благодарен съм — каза той. — Благодарен съм, че се погрижи за архидиоцела. Благодарен съм, че най-накрая ме приветствахте като един от вас. От благодарност аз се вслушах в сърцето на града. И открих от какво се нуждае Адопещ, фелдмаршале.

— От какво? — тихо попита Тамас.

— Хората са гладни — рече Михали. Той разпери ръце, показвайки целия град. — Трябва да бъдат нахранени. Нужни са им хляб, вино, супа и месо. Но това не е достатъчно. Нужна им е и дружба. — Той посочи към един дребен благородник, виконт, облечен в най-скъпите си одежди, който наливаше фестивално вино на неколцина гамени. — Нужни са им приятелство, обич и братство.

Той повдигна ръка и допря длан до бузата на Тамас. Инстинктивно фелдмаршалът понечи да се отдръпне. И откри, че това е невъзможно.

— Ти ги пои с кръвта на аристократите — тихо продължи Михали. — И те пиха, но не утолиха жаждата си. Те погълнаха омраза, но това не ги засити, а само ги настърви още повече. — Той си пое дъх. — Твоите намерения бяха… не чисти, но справедливи. Ала справедливостта сама по себе си никога не е достатъчна.

Майсторът пусна Тамас и се обърна към площада.

— Но аз ще оправя нещата. — Той изду гръд и разпери ръце. — Ще нахраня цял Адро. От това се нуждае народът.

Михали се обърна към една от помощничките си, понесла кошница хляб към колите.

— Само хляб не е достатъчен. Вземете месо, супа и сладкиши. На бедните поднасяйте в сребърни чинии. Нека заможните кусат от дървени купи. Отнесете храна до целия град. Колите ще бъдат защитени.

— Как…? — промълви Тамас.

— Аз съм прероденият Адом — отвърна Михали. — Адро трябва да бъде единен. Моят народ ще встъпи в битка сит.

— Адом — навъси се Тамас. Но смръщването му не беше силно.

Някакъв мъж в работнически дрехи се приближи към Михали.

— Изпраща ни Рикар Тамблар — бавно обясни той, когато майсторът готвач се обърна към него. — Той ни каза да помогнем с каквото е нужно.

— А кои сте вие? — попита Михали.

Другият посочи. Сред масите крачеха още работници, чиито престилки бяха зацапани със сажди, кръв и брашно. Изглеждаше, че работниците от всички пристанищни фабрики и мелницата край реката са се струпали тук.

— Той затвори фабриките — усмихнато обясни работникът. — Но ние пак ще получим надниците си, стига да дойдем да помогнем.

— Благородните воини на труда — рече Михали.

Мъжът кимна.

— Целият съюз.

Михали бе придобил изумен вид.

— Отлично! Ела, ще ти покажа от какво има нужда.

И той се отдалечи, редуващ нареждания с препоръки. Тамас го придружи с поглед.

— Луд или не — промърмори той, — това е забележителен човек.

Нила не харесваше храната на Михали.

Тя бе започнала да подкопава решителността ѝ. С всеки ден ненавистта ѝ намаляваше. С всеки ден тя обръщаше по-малко внимание на навиците на фелдмаршала, следеше с намаляващо внимание възможността да сложи край на кървавата му кампания. Макар да не можеше да обясни защо, тя беше сигурна, че се дължи на храната.

Тя направи опит да си взема храна от пекарския квартал. Но вкусът не беше същият. А Михали раздаваше безплатна храна на Изборния площад.

Нила не можеше да чака повече. Трябваше да го стори тази нощ. Олем беше дежурен, но нямаше как. Тя наистина го харесваше. През последните няколко дни той се бе отнасял много по-мило с нея от всички мъже, които бе познавала по време на службата си у херцога. Но Тамас трябваше да бъде спрян.

Най-напред тя изпра дрехите от долните етажи, след като всички си бяха легнали. И продължи по обичайната си рутина с изпиране, гладене и връщане на униформите. Дрехите на фелдмаршала остави за най-накрая. Тя винаги правеше така, защото на тях се полагаха специални грижи.

Коридорът, отвеждащ до кабинета на Тамас, имаше четирима пазачи. Те вече я познаваха; самата Нила също знаеше някои от тях по име. Откакто Олем бе започнал да я ухажва, ничий поглед не се задържаше върху нея, шегите също бяха престанали.

Войниците я пуснаха да мине. Отсъствието на Олем я смути. Ами ако той се намираше вътре?

Помещението на фелдмаршала беше тъмно. Нила продължи по усет и памет, а също и с помощта на ивицата лунна светлина, долитаща от балконските прозорци. Тя се увери, че Олем не е някъде из сенките, и се приближи до фелдмаршала. Той похъркваше тихо, излегнат по гръб върху походното си легло.

Тя изтегли кинжала от ръкава си.

Лицето на фелдмаршала беше покрито с пот. Той промърмори нещо и се размърда.

Тя повдигна ножа си.

— Ерика! — промълви Тамас в съня си.

Нила застина. Той отново затихна, все още спящ. Слугинята си пое дъх няколко пъти, за да успокои ръката си.

— Нила — прошепна някой.

Нила затвори очи. Вратата на кабинета се открехна.

— Нила — отново прошепна гласът. Беше Олем.

Тя прибра ножа в ръкава си и взе мръсната униформа, която трябваше да изнесе. Щеше да открие какво иска Олем и да го отпрати. И да направи нов опит при следващото отнасяне на дрехите.

Олем я чакаше в кабинета. Останалите войници се престориха, че не забелязват как той я хваща за ръката и я целува по бузата. Устните му бяха топли.

— Опасявах се да не те изпусна — каза той, докато тръгваше редом с нея по коридора.

Тя се насили да се усмихне.

Олем я хвана под ръка.

— За което се радвам. Рядко получавам свободно време. Покрай моята чудатост фелдмаршалът обича да ми възлага повечко работа.

— Така е. — Тя замълча за момент. — Трябва да си почиваш повече.

— Не бих отказал. Но само ако прекарвам това време с теб.

Така нямаше да стане.

— Сигурен ли си?

— За кое?

— Че искаш да бъдеш с мен? — Тя спря и освободи ръката си. — Защо с мен, Олем? Аз не съм обещаващ избор. Не съм заможна. Ти не се опитваш да ме принудиш, макар че нищо не би те спряло. Не те разбирам.

Той се усмихна.

— Когато настъпи моментът, няма да се налага да те насилвам.

Тя го удари по рамото, неволно изчервена.

Олем се засмя.

— Ела, искам да ти покажа нещо. — Той отново я хвана под ръка и я поведе по един страничен коридор. — Трябва да знаеш, че се чудех какво е станало с теб, след като изчезна от дома на херцога.

— Наистина ли?

— Особено след като не можахме да намерим момчето.

Нила се препъна и щеше да падне, ако Олем не я държеше под ръка. Сърцето ѝ започна да бие ускорено.

— Тогава те видях на барикадите — продължи Олем. — Тогава не можах да дойда при теб, защото не можех да оставя фелдмаршала, но казах на войниците да не те нараняват.

Цялото ѝ тяло беше започнало да се тресе. Олем знаеше. През цялото време той бе знаел, че тя е роялистка. Защо я беше разкрил чак сега? И защо в момента тя не се намираше на дръвника, а се разхождаше по коридорите с него?

Пред вратата в края на коридора стоеше постови, който отдаде чест на Олем (в отговор Олем докосна челото си с пръст) и им отвори.

Ясно. Тя щеше да бъде поставена под стража. Да изчезне, за да бъде екзекутирана при следващата масова екзекуция. Дали щяха да я изпратят направо в кулата?

Ножът все още се намираше в ръкава ѝ. Тя можеше да нападне Олем… но той щеше да очаква това. Не, Нила щеше да изчака оттеглянето му.

Стаята беше мрачна; само на масата край прозореца пламтеше фенер. Тя не приличаше на килия. Вътре имаше легло, писалище и диван. Възрастна жена в слугински дрехи дремеше в стола край бюрото.

— Върви — тихо каза Олем.

Нила влезе в стаята. Олем отиде до фенера и го повдигна. На масата до фенера имаше нещо. Дървено конче.

Нила откри, че е коленичила край леглото. В него, завито до брадичката, спеше дете.

Яков изглеждаше по-здрав. Косата му беше подстригана и боядисана, бузите му бяха по-пълни, а по лицето му личаха бръчиците от усмивка.

— Тамас не е толкова безсърдечен, колкото смятат повечето хора — каза Олем. — Той не би убил невинно дете. В деня на изборите той не изпрати на гилотините хора под седемнадесет години. Но той бе насърчил слух, че децата на благородниците били удушени тихомълком — за да обясни отсъствието им.

Нила леко докосна челото на Яков.

— А какво е станало с тях? Какво ще стане с него?

— Всички те биват отпращани. Някои в Нови и Розвел. Други в провинцията.

— Може ли да идвам да го виждам?

— Не. Той не бива да среща хора от предишния си живот. Не бива да расте с мисълта, че е специален. Ще бъде изпратен във ферма, където животът му ще бъде труден, но няма да е нито опасен, нито сложен. Някой ден той може да се ожени за някоя перачка. Но никога няма да стане крал.

Нила остана край леглото още няколко минути, преди Олем да я отведе. Лампата бе върната на масата; пазачът заключи вратата след тях. Нила притискаше униформата на фелдмаршала към гърдите си.

Олем стоеше мълчалив, сключил ръце зад гърба си.

— Сигурно ни мразиш — рече накрая той, — задето сме разрушили света ти. Тамас и всички ние… Направихме го, за да могат обикновените хора да имат шанс да живеят добре. За да не бъдат вече роби.

— Струва ми се, че бях щастлива.

— И най-приятната разновидност на робството пак си остава робство. — След миг той каза: — Ще те разбера, ако поискаш да бъдеш преместена на друга служба. Сигурно ти е трудно да работиш за човека, сторил подобно нещо на хората, при които си служила. Макар че той ще побеснее. Той казва, че ти си първата перачка, която правилно колосва яките му от Гурла насам.

— Ами ти?

Олем драсна клечка кибрит и запали цигара. Дима той изпусна с дълга въздишка.

— Ти не би могла да харесваш човек, който знае тайната ти. Фелдмаршалът опрости роялистите, но армията все още не се отнася към тях с доверие. Аз няма да кажа на никого. И ще те оставя на мира.

Тя се взираше в лицето му, опитвайки се да открие неискреност. Но не откриваше. Тя не се съмняваше, че стига да поискаше това от него, той наистина нямаше да я заговаря повече.

Олем отново дръпна от цигарата си и я свали, извръщайки поглед. Той ѝ даваше време да размисли.

— Сигурен ли си, че в предишния си живот не си бил благородник? — попита Нила.

— Абсолютно. — Олем отново се извърна към нея, с необичайно сериозно лице.

Нила се опита да си каже, че това не променя нищо. Че Тамас пак си остава чудовище, което щеше да заплашва Адро, докато е живо. Но Олем беше разкрил, че Тамас също е човек и притежава състрадание. Нила не можеше да отнеме живота на друг човек, за когото знаеше, че все още притежава човечност.

Тя мразеше Олем за онова, което бе сторил.

— Бих предпочела — каза Нила, хващайки китката си зад гърба, за да скрие треперенето на ръцете си — да не разговаряме занапред.

Олем застина. Той сведе поглед, а сериозният му лик трепна за достатъчно дълго, за да може тя да зърне тъга.

— Както желаете, госпожице.

Нила го наблюдаваше как се отдалечава по коридора и обърса сълзица от окото си. За да стори онова, което трябваше да бъде сторено, тя трябваше да бъде жестока. Нямаше време за сълзи. Все още ѝ предстоеше пране.