Кръвен обет

Глава деветнадесета

Останките от Дардън те заровиха под една малка скална могила. Гаврил им обясни, че край пътеката имало и други погребани: поклонници, починали по време на пътуването си, и монаси, които станали жертва на студа, болест или планинските хищници. Той ги увери, че Дардън ще се намира в подобаващо обкръжение.

Стиснал късче въглен, Таниел скицираше покойника. Споменът за лицето му бе започнал да чезне; барутният маг го бе познавал прекалено кратко.

Той затвори очи в опит да си припомни.

Образът на Жулин — Таниел със сигурност знаеше, че това е била тя — упорито оставаше вкопчен в мислите му. В тях тя отново и отново политаше в бездната с писък. Таниел не бе могъл да спи: всяко унасяне му беше донасяло образа на мятащата се жена или на лъвската ѝ форма.

Как бе допуснал да не предположи подобна постъпка от нейна страна? Той бе получил повече от достатъчно възможности, в които да се убеди в гнева и безразсъдството ѝ. Трябваше да очаква измяна.

Така замислен, той седеше на прага на пещерата и рисуваше, докато небето над него не започна да просветлява — от другата страна на планината, на изток, слънцето изгряваше.

Таниел бе нарушил изрична заповед. Как щеше да реагира Тамас? И каква полза имаше от тази постъпка? Тамас просто щеше да изпрати друг барутен маг. А може би щеше да свърши работата лично. И щеше да изправи Таниел пред военен съд. Но дали щеше да настоява за екзекуция? Таниел се съмняваше, че дори човек като Тамас би могъл да екзекутира собствения си син. Поне така се надяваше.

Как щеше да обясни на баща си случилото се? И какво щяха да правят, когато изникнеше друг барутен маг?

Той срита едно ледено парче. За тези проблеми щяха да се тревожат при настъпването им.

Хрущенето на лед издаде стъпките на Бо, който приседна до него. Таниел се извърна към приятеля си. Борбадор имаше вида на човек, който не е спал от седмици. Очите му бяха възпалени, лицето му бе загоряло. Той неспирно се потеше; пръстите му нервно обгръщаха палтото.

Двамата мълчаха. Бо остана загледан в звездите, а Таниел продължи да работи над скицата си. Скоро край тях се разнесоха първите викове на разбуждащите се птици.

— Станал си много добър — рече Привилегированият. — Рисунката много прилича на него.

— Радвам се да чуя това. Беше ми трудно да си спомня лицето му. — Таниел прибра въглена в кесийка и затвори скицника.

— Тамас е много дързък, за да изпраща теб да ме убиеш — рече Бо. Гласът му бе спокоен, тих. Не една жена бе извличала удоволствие да го слуша до себе си. — Не ме разбирай погрешно — продължи той. — Радвам се, че го е сторил. Някой друг щеше да дръпне спусъка. Но ти пак можеше да избереш по-добър момент.

— Ти ме очакваше — каза Таниел. Той откри, че не е изненадан. Бо имаше навика да знае много неща, дори и неща, които не би трябвало да знае.

Младият капитан духна върху ръцете си, за да ги сгрее.

— Очаквах някой барутен маг — уточни Бо. — А най-напред очаквах Жулин да изникне. За нея се бях подготвил.

Той посочи по протежение на пътеката, към манастира и надолу.

— През последните две седмици обгръщах целия път със защитни заклинания. Откакто онзи инспектор дойде да ми предаде, че тя ще се опита да призове Крезимир. — Борбадор отново повдигна ръка към яката на палтото си.

— Тя?

— Предейската кучка Жулин.

— Предеи — повтори Таниел. — Привилегированата, която преследвах в Адопещ, също се представи така.

Бо мъчително си пое дъх.

— Две ли са? В ямите да се продънят!

— Какви са тези предеи? — каза барутният маг.

— Не знаеш ли?

— Щях ли да питам, ако знаех?

Борбадор се навъси.

— Покрай кралската кабала човек научава много неща. Неща, които само учените си спомнят. Тайни на повече от хилядолетие… Ти каза, че Тамас е избил всички придворни магьосници, нали?

— Точно така.

Бо се загледа към чезнещите звезди.

— В такъв случай никой няма да се опита да ме накаже. — Той си пое дъх. — Крезимир не е пристигнал сам.

Таниел го изгледа скептично.

— От малък не съм посещавал проповеди. Само простолюдието се вслушва в подобни глупости.

— Простолюдните не са толкова глупави, за колкото ги смяташ — отвърна Бо. — Всяко суеверие се основава на някакъв факт.

— И ти вярваш в това суеверие? — продължи Таниел, поглеждайки го косо.

Привилегированият си пое дъх.

— Има разлика между вярването в нещо, което никога не си виждал или изживявал, и потвърдилото се знание.

— Искаш да кажеш, че си срещал Крезимир?

— Не, не съм срещал… — Борбадор въздъхна. — Просто мълчи и слушай. В кралската кабала ти показват неща, които са дело на поколения магьосници.

Таниел изсумтя.

— Крезимир. Добре. Дори и да приемем, че той е съществувал наистина, това е било преди хиляди години.

— О, Крезимир наистина е съществувал. Без значение дали ще го наричаш бог или изключително силен магьосник, всички хроники от въпросното време потвърждават съществуването му. Става дума за време преди хиляда и четиристотин години. Точният период е бил изгубен по време на Помрачаването. Както и да е. Крезимир е бил призован тук, може би силом, от предеите. Някои мислят, че те успели да го покорят на волята си.

— Как би могъл някой да го принуди да дойде в този свят?

Бо сгъна яката на палтото си.

— Предеите са предшествениците на Привилегированите. Пред тяхната сила днешните Привилегировани изглеждат като хлапаци. Те били владетелите във времето преди Крезимир и дирели начин да увеличат могъществото си. Те призовали Крезимир от… — Бо направи мистичен знак — и му повелили да използва силата си, за да вложи ред в Деветте държави.

— За светците ли става въпрос? — попита Таниел.

Бо поклати глава.

— Добро предположение, но не става дума за тях. Светците — Адом, Нови и останалите — се появили по-късно, когато Крезимир не бил способен да се справя сам и трябвало да призове братята и сестрите си да му помагат. Те притежавали сила и мъдрост като неговите. Когато той си отишъл, те се оттеглили заедно с него.

— Но предеите са останали? Това би означавало, че те са на повече от хилядолетие.

— Много повече. — За пореден път Борбадор сви рамене — Още преди призоваването на Крезимир те открили начин да възпират старостта и болестите. Тогава магията е била много по-силна. В днешно време се съмнявам, че някой притежава силата да убие предей.

Таниел безшумно прочисти гърло и се загледа към пропастта, в стелещите се облаци.

— Искаш да кажеш, че тя не е мъртва…

— Не зная. Вероятно не, макар да се старая да бъда оптимист. И в двата случая трябва да узнаем. Ако е оцеляла, Адро е в голяма опасност.

— Защо?

— Тя иска да унищожи нашите армии, Привилегировани и барутни магове. С избиването на кралската кабала половината работа вече е свършена. Ако тя призове Крезимир, той ще свърши останалото, а Адро ще се озове в нейна власт. Крезимир недвусмислено е заявил, че той няма желание да властва над Деветте държави. Жулин смята, че ако му докаже, че кралете и техните кабалисти не са се оказали достойни за оказаното им доверие, той ще повери властта на нея. Тя е чакала дълго време.

Таниел се навъси.

— Крезимир. Кой изобщо се сеща да мисли за подобни неща? Крезимир отдавна не е от значение.

— Жулин не смята така. Същото се отнася и за кезианските благородници, а също и за определени фракции от крезимската църква.

— Но защо ѝ е да призовава бог? Та самата тя притежава достатъчно сила, за да бъде сметната за богиня.

Това обясняваше битката в Адопещенския университет. И привидно нечовешката издръжливост на Жулин.

— Защото това не е достатъчно за нея. Тя иска да властва над другите. Историческите източници говорят за Помрачаването като за период, в който знанието за Крезимир било изгубено. Само кралските кабали знаят за случвалото се по време на този период. Той представлявал война между предеите и кабалистите на новите владетели. Жулин с гордост твърди, че самата тя е започнала тази война. В нея погинали милиони. В крайна сметка предеите били надвити. Някои били убити, други избягали. А имало и такива, които се укрили. Като Жулин.

— Изглежда знаеш много неща за нея.

— Имаше известен период, в който двамата с нея… бяхме близки. — Бо сгримасничи.

Таниел не можа да сдържи гръмкия си смях.

— Това не е от нещата, с които се гордея — додаде Борбадор.

— С какво те е привлякла тя?

— Много е добра в леглото.

— Тя е петдесет пъти по-възрастна от теб!

— Това ѝ предоставя смайващ опит. — Бо се загледа в ноктите си. — Но що се отнася до сдържаността, това не е най-силната ѝ страна. Тя си падна по мен и ми разкри неща, които не трябваше да разкрива.

— А сега тя се опитва да те убие. Защо?

Бо подхвърли камъче и проследи полета му в бездната.

— Ти каза, че тя била наета от Тамас?

— Да. За да преследва Привилегированата.

— Най-вероятно е видяла възможност, която не е могла да пропусне. Тя не харесва останалите предеи, определено не харесва мен. Ти сам видя с какво ожесточение ме нападна. Женска злост и прочие. Тя почти не обърна внимание на магиите ми — а аз бях заложил достатъчно капани, за да убия цяла армия. — Той раздразнено погледна към Таниел. — Макар че ти отстрани половината от тях.

Таниел се навъси.

— Не си ли усетил? — Бо разтърка слепоочията си. — Бога ми, колко още трябва да ти обяснявам? Ти си обвит в защитен магически слой. Дори най-силният Привилегирован не е способен да създаде подобна защита — човешкото тяло е прекалено сложно. Аз бях разхвърлял из склона достатъчно заклинания, за да обездвижат и бог, поне така си мислех, а ти мина през тях, без да забележиш. За първи път виждах нещо подобно. Тези заклинания влияят по-слабо на Отличниците, а някои от най-силните Отличници, като Тамас, са способни да ги отстраняват напълно, само че това иска и време, и умение.

— И затова ми извика да не приближавам.

— Да.

Таниел отръска снега от палтото си. Имаше толкова много неща, за които той не знаеше. Дори Бо, който притежаваше много отговори, не би могъл да изясни всичко. В Адро ставаше нещо, нещо по-значимо от преврата и приближаващата се война.

— Кой би ме защитил с подобна магия? Аз дори… — Таниел се сепна. — Тя.

Бо проследи погледа му към пещерата, към спящата Ка-поел.

— Разкажи ми за дивачката — рече той.

Ка-поел се беше увила в спалния си чувал и само няколко червеникави кичура личаха от върха му. Издутината се повдигаше равномерно.

— Тя е динизийка — обясни Таниел. — Но не от империята, а от фатрастанските земи.

— Как си се натъкнал на нея?

— Когато Фатраста обяви независимост, аз се присъединих към въстаниците. Прекарах около тринадесет месеца в нейното село, което служеше като база. Нейното племе подкрепяше фатрастанците. От това място обхождах цялата южна част на Фатраста, дирейки кезиански лагери, за да убивам Привилегировани и офицери. Дори се натъкнах на двама пазители. Нейното село се намираше дълбоко в тресавищата и освен ако нямаш местен водач, е невъзможно да го намериш. Идеалното място за щаб.

— В същото блато имаше и още едно племе. Неговите представители останаха неутрални през по-голямата част от войната, но към края ѝ кезианците ги подкупиха. Те нападнаха селото на Ка-поел. Нейното племе успя да ги отблъсне, но не и преди нашествениците да успеят да пленят тридесетина деца.

— От селото поискаха фатрастанска помощ, за да си върнат децата. Фатрастанците бяха разположени прекалено нарядко, затова отказаха. На моята част бе наредено да се оттегли от селото. Аз останах и заедно с местните отидох да спася децата. Повечето от тях намерихме мъртви.

Устата на Таниел пресъхна. Дори и сега споменът беше мъчителен — десетки невръстни трупове, приковани към шипести кръстове и окачени да висят сред клоните на блатни дървета.

— Защо? — попита Бо.

Таниел изсумтя.

— За да покажат на кезианците колко брутални могат да бъдат. Бяха получили бъчви с уиски, подправки, пушки, коне — каквото поискат, само в замяна на помощта срещу моята част. През въпросната година ние се бяхме превърнали в същинска напаст за кезианците.

— И какво направихте?

Таниел подхвърли камък.

— Въздадохме справедливост — отвърна той. — Не се гордея със стореното, но и не съжалявам.

Невидимо въздушно течение разместваше облаците. Неочакваният студ го накара да обвие ръце около себе си. Спомените от извършените убийства докоснаха мислите му, за момент избягали от дълбините на съхранение. Може би имаше някои неща, за които щеше да съжалява.

Той се отърси от унеса.

— Както и да е. Пола беше доста по-голяма от останалите, но те я бяха отвлекли въпреки това. Може би защото е костноока. Тогава не знаех какво означава това. И все още не зная точно. Вчера за първи път я видях да използва способностите си за нещо различно от проследяване, макар да знаех, че тя е нещо като Привилегирована.

Таниел започна да опипва джобовете си и раницата, докато не откри барутен заряд. Той отхапа единия край, при което устата му се изпълни с познатия серист вкус, и вдъхна половината му съдържание наведнъж.

Бо го наблюдаваше притеснено. Той се отдръпна от барута и се почеса разсеяно.

— Не ме гледай така — рече Таниел.

— Никога не бях виждал магьосничество като онова, което тя използва вчера — каза Привилегированият. — Нито като защитата, която те е обгърнала. По отношение на кралските кабали магьосниците са три вида: Привилегировани, Отличници и Чудаци. Някои вещици и шамани са способни на дребни вълшебства, но нищо като онова, което показа тя. Тя притежава ли трето око?

— В това съм сигурен. Все пак тя ми помага да преследвам Привилегировани.

Бо притисна длан до челото му, затваряйки очи. В следващия момент се отдръпна и се зае да отрива ръката си със сняг.

— Целият вониш на барут. Очите ми ще се възпалят, а между пръстите ме сърби. За защитата ти не мога да кажа много. Тя неутрализира моите капани, но не мога да кажа дали би помогнала срещу куршум или щик. Може да е само срещу магия. Във всеки случай не рискувай.

Таниел отново си спомни сблъсъка с планинския лъв — с Жулин. В този момент барутният маг щеше да лежи размазан на дъното на пропастта, ако не беше изникналата от нищото скала, спряла падането му. Това беше дело или на Ка-поел, или на Бо. Той не попита. Не му се искаше да разчита на нечия друга защита. Пък и имаше вероятност Бо да си припише заслугата. Или пък обратното. Приятелят му беше непредсказуем.

— Тамас ме изпрати да те убия — каза Таниел.

— Аха.

Двамата не се погледнаха.

— Аз не го сторих.

— Да.

Гласът на Бо беше сух. Той стрелна Таниел с поглед, сетне се ухили.

— А трябваше ли?

Усмивката на Бо изчезна.

— Излиза, че той знае за повелята?

— Истина ли е?

— Да. — Бо изсумтя. — Това е част от членуването в кралската кабала. — Той леко докосна яката си. — Някой ден ще трябва да отмъстя за краля. Ще трябва да убия Тамас.

Изпод дрехата си той измъкна медальон. Украшението представляваше скъпоценен камък, обвит със сребро. Таниел си спомни, че е виждал подобни украшения и в труповете на кезианските Привилегировани. Дори диваците не посягаха да ги свалят.

— Това ли е? — попита Таниел.

— Демонски гранат. Отвратително нещо, не ти трябва да знаеш. Повелята да защитаваш — или отмъстиш — владетеля е обвързана с него. Дори и в този момент тя ме тегли към Адопещ. За момента усещането е слабо, но с течение на времето ще се усилва. Не съм сигурен за скоростта, с която това ще става. Но ако се противя прекалено дълго, повелята ще ме убие.

— И единственият начин да се отървеш от нея е да отмъстиш за краля.

Бо не каза нищо.

— Като убиеш баща ми.

Бо взе камък и рязко го хвърли в пропастта.

— Трябва да потърсим някакъв начин да те освободим — каза Таниел. Надяваше се, че е прозвучал уверено. — Привилегированите не биха се обвързали с нещо, от което не биха могли да се измъкнат. Просто става дума за поредната пазена зорко тайна. Може би някой от предеите знае.

Едва сега Таниел осъзна колко изнурен изглежда приятелят му. Изтощението от вчерашната битка още не беше напуснало лицето на Бо; кожата му притежаваше бръчките на четиридесет години по-възрастен.

— И ние ще я открием — продължи барутният маг. — Ще те освободим. Кълна се.

Бо уморено се засмя.

— Заради теб очите ми ще смъдят всеки ден. Ела. — Той се надигна и се протегна. — Трябва да видим дали сме убили кучката.