Кръвен обет

Глава тринадесета

— Тя е тук — каза Жулин.

Таниел се навъси към нея. Наемничката се подсмихваше грозно — заради белега, изкривяващ мимиката, а в очите ѝ личеше неестествено вълнение. Жулин му напомняше на някакъв звяр. На пумата, която бе видял в един цирк.

Те стояха пред главния вход на Адопещенския университет. Отвъд древните стени, обграждащи кампуса, се издигаха кулите на академичните постройки. Долиташе студентски смях. Това място не беше подходящо за сблъсък с Привилегирована.

Но пак бе за предпочитане пред претъпкания град.

— Сигурна ли си? — попита Таниел. Той не бе отварял третото си око от дни. При последния подобен опит едва не бе припаднал. Тогава бе си казал, че усещането няма нищо общо с четирите седмици барутен транс. Той не бе споходен от наченките на барутна слепота. Не се беше пристрастил.

Той изсипа ивица барут върху опакото на дланта си и вдъхна. Жулин не обърна внимание на въпроса му. Таниел се обърна към Готън.

— Да, тя е тук — кимна неутрализаторът.

Барутният маг подири с поглед Ка-поел — девойката разглеждаше гаргойлите над портата, а неколцина младежи разглеждаха нея. Таниел ги изгледа остро, отпускайки ръка върху пистолета си.

— Това истинска дивачка ли е? — попита един от студентите.

— Трябва ти разрешително, за да носиш оръжие на територията на университета — важно го уведоми друг.

— Върви на майната си — рече Таниел. — Къде мога да намеря карта на университетското градче?

Момчето (Таниел го смяташе за момче, макар че то можеше да е и на неговите години) изсумтя.

— Ти върви на майната си.

Таниел се извърна към студентите, за да видят символа на барутен маг.

— Това да ни впечатли ли трябваше? — попита студентът.

Таниел се ухили.

— Ще те впечатли, когато ти изкъртя зъбите. — Той изтегли пистолета и го подхвърли, хващайки го за дулото; в следващия момент го извъртя отново, стискайки дръжката.

— Браво — през смях каза един от студентите. — Карта ще намериш в администрацията. Право напред и надясно. Все някога ще я намериш. По-вероятно е администрацията сама да те намери.

— Благодаря — отвърна Таниел. — Впрочем тя наистина е дивачка. Моята дивачка.

Усмивката му изчезна, когато забеляза острия поглед на Ка-поел.

— Да вървим да намерим карта. Жулин, колко можеш да се доближиш, без тя да те усети?

— Не ме е грижа дали тя ще ме усети.

— Но мен ме е грижа — процеди Таниел. — Не се дръж като глупачка.

Ка-поел се потупа по гърдите и раздвижи два пръста във въздуха.

— Можеш да се приближиш? — попита барутният маг.

Девойката подбели очи.

Естествено, че можеше. Ка-поел бе в състояние буквално да се приближи досами някой Привилегирован, без да бъде усетена. Къде му беше умът?

Проклетият барут беше виновен. Когато този лов приключеше, цял месец Таниел нямаше да докосва и прашинка.

— Добре. Ка-поел, намери я. Искам да зная къде точно е, включително в коя сграда и коя стая. А вие двамата — обърна се той към наемниците — изчакайте капитан Аюкар.

От една седмица въпросният капитан ги следваше съгласно нарежданията на Тамас — от достатъчно разстояние, за да не ги затруднява, но достатъчно близо, за да може да се намеси навреме.

Един бърз поглед назад показа на Таниел група конници.

— Кажете му да започне да евакуира университета. Ще нападнем Привилегированата тук. Готън, ще успееш ли да отрежеш достъпа ѝ Отвъд?

— Разбира се.

— И този път няма да има проблеми?

— Няма да има — увери го неутрализаторът. — Няма да допусна предишната грешка.

Достатъчно беше Готън да се доближи до нея, за да отстрани влиянието ѝ. Ако куршумите и щиковете не бяха достатъчни, за да я убият, то Жулин щеше да получи възможност да използва собствените си умения.

— Евакуацията ще отнеме от предимството ни — каза Жулин.

— Няма да допусна студентите да бъдат убити, ако двете с нея започнете да се замеряте с магия.

Жулин го изгледа презрително.

— Чакайте тук — нареди Таниел и се отправи към административната сграда. Указателните табели, на които се натъкна, го упътиха далеч по-добре.

От подобни знаци определено имаше нужда, защото територията на университета представляваше малък град. Постройките бяха огромни, изградени от сиви каменни блокове, с извисяващи се кули и високи арки. Между отделните сгради имаше тревни пространства, върху които се бяха разположили студенти.

Таниел прекоси обширен правоъгълен двор и подмина библиотеката, като през цялото време оръжието му привличаше погледи.

— Мога ли да ви помогна?

Мъж на около четиридесет изникна на пътя му на стълбището на административната сграда.

— Аз съм барутен маг Таниел. А вие сте…?

Мъжът отметна глава.

— Аз съм личният секретар на ректора. Професор Ускан, на вашите услуги.

— Тук ли е ректорът, професоре?

— Той е в града, по работа. Простете, вие Таниел Двустрелни ли сте? Синът на фелдмаршала?

— Всеки момент на територията на университета ще нахлуе рота войници. Тук се е укрила Привилегирована, която ние преследваме по нареждане на ба… на фелдмаршал Тамас.

Ускан го изгледа смаяно.

— Не можете да се сражавате тук. Това е висше учебно заведение.

— Ще се постараем да не се стига до това. Разполагате ли с план за евакуация?

— Моля? Не. Никога не ни се е…

— В такъв случай ще трябва да импровизирате. Войниците са наемници от Крилете на Адом. Предайте на студентите си да напуснат територията на университета.

— Да напуснат? Та тук има почти пет хиляди студенти! Кампусът се простира на километър и половина! Какво очаквате от мен да сторя?

— Ще измислите нещо.

— Ами Привилегированата?

— За нея ще се погрижим ние.

Секретарят започна да кърши ръце.

— Привилегирована! Това ще означава, че щетите…

— Сигурен съм, че няма да се стигне до…

Таниел застина. Тя тъкмо изникваше от библиотеката, на няма и сто метра от него. И не носеше ръкавиците си: това му даваше предимство.

— Хайде, вървете — каза Таниел. — Започнете да извеждате студентите.

— Но какво да им кажа?

— Не зная — изръмжа барутният маг. Той бавно посегна към пистолета си, стараейки се да не привлича внимание.

Ускан прочисти гърло и отстъпи с един последен умоляващ поглед.

— Само внимавайте с факултета по приложни науки. Сградата му е съвсем нова.

Подир това секретарят си пое дъх и рязко повдигна ръце.

— Безплатен обяд! — изкрещя той. — Безплатен обяд край северната порта! — И сам се затича.

Таниел изруга.

Викът привлече погледа на жената. Магът изтегли пистолета си, но се поколеба. Студентите от двора бавно се отправяха подир Ускан. Младият мъж стисна зъби.

Жената се затича в противоположна посока.

Таниел се прицели и дръпна спусъка. Гърмежът от изстрела отекна из околните сгради. В последния миг магът трябваше да отмести куршума, за да не уцели изникнал студент. Изстрелът пропусна, поразявайки стената на библиотеката. Някой изпищя. Студентите се затичаха.

Барутният маг се затича след жената, изваждайки втория си пистолет. Когато тя изчезна иззад ъгъла на библиотеката, Таниел спря — имаше вероятност Привилегированата да го причаква иззад ъгъла. Нейната магия щеше да го разкъса много преди той да е успял да стреля.

Младият мъж се огледа; погледът му се спря на кулата зад административната сграда.

Камбанарията представляваше най-високата постройка на територията на университета. Таниел пое назад, влезе в административната сграда и прекоси помещение, представляващо ботаническа градина, обградена с големи стъклени панели с рамки от железен обков.

По пътя си към вратата на кулата магът едва не се спъна в езерцето, което се опитваше да прескочи.

Към върха той тичаше през две стъпала. При един прозорец някъде по средата на изкачването си Таниел поспря, за да огледа двора. В този момент се намираше някъде на пет етажа над земята. От Привилегированата нямаше и следа. Той се приближи до следващия прозорец. Този път я откри — тя прекосяваше двора между музея и някаква висока сграда, обградена с балкон: Банашерова зала, ако можеше да се съди по надписа ѝ.

Таниел смъкна пушката от рамото си. Той затвори очи, вдиша спокойствието на барутния транс и усили съсредоточението си. Следващият му поглед я различи с пълна яснота, сякаш стоеше на пет крачки от него. Тя беше красива жена, с остри черти и бенка над едната вежда. Жената крачеше бързо, все още облечена в академична роба, слагаше си ръкавиците вървешком и се оглеждаше.

— Розалия!

Отекналият из ограденото пространство вик сепна Таниел. Привилегированата също се стресна и се огледа уплашено. Магът допря пръст до спусъка.

Проявата на магия скри целта от погледа му. Пръснаха се тревни чимове, предшестващи изригващ от земята огън. Таниел премигна.

Сипещата се като дъжд мръсотия скриваше половината двор. Към мястото на Привилегированата крачеше Жулин, отдадена на див смях.

Зърнал робата на целта си, Таниел бързо пренасочи оръжие и стреля. Куршумът рикошира на сантиметри от главата на Привилегированата, отскочил със звън от невидим щит. Таниел изруга.

Мълния се вряза в Жулин, запращайки я назад. Макар и прокарала две бразди сред тревата, наемничката се задържа на крака, все така разперила ръце над главата си. Сред пукот на енергия мълнията полетя обратно към преследваната. Последвалият гръм блъсна Таниел назад.

Той се претърколи върху няколко стъпала, преди да успее да се изправи. Взе оръжието си и го подготви за нов изстрел, като напъха куршум в цевта и разкъса фишек. Без да се бави, магът се върна до прозореца, прицели се и отново стреля.

Привилегированата се извъртя, уцелена в рамото, и рухна на колене, подпряна на една ръка. И погледна към кулата.

— Мамка му — промърмори Таниел.

С другата си ръка жената рязко разсече въздуха.

Таниел стисна очи. Нищо не последва. Той внимателно повдигна клепачи.

И видя, че светът около него се движи. От долните етажи долиташе отвратителното стържене на каменни блокове.

Кулата падаше.

Таниел застина само за миг. В следващия момент той скачаше от прозореца, стиснал оръжие.

По време на падането си установи, че не му е останал дъх да крещи. Стъкленият таван на ботаническата градина мълниеносно се надигаше насреща му. Краката му се подвиха при сблъсъка, стъклото поддаде. Падането му продължи още десетина метра и се приземи на една страна.

Таниел се извърна по гръб и остана да лежи задъхан, навсякъде около него лежаха огромни късове стъкло. За негов късмет нито една от тези прозрачни отломки не бе го засегнала.

В транс барутните магове бяха особено издръжливи. Те можеха да понасят много повече наранявания от обикновен човек, и съответно да издържат на повече болка. И въпреки това подобно падане трябваше да го е убило. Или поне да е строшило някоя от костите му.

Земята се разтресе. Ударната вълна раздвижи Таниел: цялата горна половина на кулата се стовари в постройката под нея. Камъните се врязваха едни в други; пукаше дърво.

Когато войникът отдели ръце от тила си и се огледа, прахта започваше да се сляга. Беше безопасно да се изправи на крака.

Винтовката лежеше на няколко метра от мястото му. Със залитане Таниел се отправи към нея. Стъклото и отломките хрущяха под краката му. Цялото тяло го болеше, но счупвания нямаше. И скицникът си беше налице.

— На двамата с теб много ни се струпа на главата в последно време — каза той на оръжието си.

Сепна го пореден гръм. Таниел напусна градината и навлезе обратно в долепената до нея сграда, напредващ сред отломки. Той откри зала, от която се виждаше дворът. В едната си част помещението бе разрушено: кулата се бе стоварила върху нея. Дано поне нямаше премазани.

Той притисна гръб до стената край прозореца и се заслуша. Пореден гръм. И нечий смях. Жулин.

Таниел стисна зъби, зареди нов куршум и погледна навън.

Дворът бе разрушен. Цялата му площ бе разровена: стотина копачи не биха могли да изровят толкова пръст за цял ден, колкото магията бе струпала в мигове. Под погледа му ивица огън изникна изпод една от могилите и се вряза в Банашеровата зала, оказала се на пътя ѝ. По прозорците на сградата се виждаха лица, наблюдаващи битката. В следващия миг те вече изчезваха, отнесени с все сриналата се фасада. Ала израженията им на предсмъртен ужас останаха запечатани в паметта на Таниел.

Младият мъж отново се прикри край прозореца и пое дъх. Не, това не беше обикновена битка. Не за първи път той присъстваше на сражение между Привилегировани — бе виждал подобни сблъсъци на фатрастанското бойно поле. Там магьосниците насочваха едни срещу други мълнии, лед и огнени кълба. Но не и сили от подобен мащаб. И Жулин, и другата Привилегирована си служеха с немислимо могъщество. Всяка от тях спокойно би могла да оглави кралска кабала.

Къде ли беше Ка-поел? Поредният гръм замая мислите му. Нали я беше изпратил да търси Привилегированата? Дано да не бе сторила нещо глупаво. Дано се намираше в безопасност.

Той отново надникна. Привилегированата стоеше на върха на стълбището на постройка, разположена по диагонал срещу неговата. Музеят. Таниел бавно повдигна оръжието си.

Пръстите на възрастната жена танцуваха във въздуха. Тя рязко протегна едната си ръка напред, с разперени пръсти, към средата на двора. Познатият тънък огън отново изникна от дланта ѝ. Жулин отхвърча иззад струпалите се могили и полетя към останките на Банашеровата сграда. При сблъсъка останалата част от постройката се свлече около ѝ и я обгърна.

Привилегированата обърса ръце в робата си и влезе в музея.

Таниел скочи на крака. Той бе прекосил половината зала, преди да осъзнае какво възнамерява да стори. Тази жена притежаваше способности, срещу които той бе неспособен да се опълчи. Безсмислено беше да продължава да я преследва. Какво можеше да направи?

Но той си помисли за разрухата, която бе съзрял. Привилегированите също се изморяваха. Подир подобни прояви тя надали можеше да се сражава още дълго.

Сградата, в която се бе прикрил, бе свързана с музея с тясна каменна алея. Таниел се огледа, преди да притича и да нахлуе през вратата. Той се озова в тясно помещение, където се съхраняваха метлите на уредника. Следващата врата отвеждаше към главното помещение. Там имаше галерии, отрупани с реликви: мумифицирани трупове, кости от някогашни създания, чирепи от древни съдове, ценни минерали. Върху мраморния под се долавяха нечии забързани стъпки.

Привилегированата крачеше сред главната галерия. Рамото ѝ все още кървеше от единствения засегнал я изстрел. Тя се огледа, но не видя Таниел. И със сигурност не видя неутрализатора над себе си.

Готън прескочи парапета и се приземи на около два метра от нея. Той се надигна с победоносна усмивка, стиснал къс меч.

Таниел изкрещя и изскочи на открито. Този път тя нямаше да им избяга. Без способностите си…

Жената разгърна ръце. Робата ѝ започна да сияе. Готън я изгледа изумено.

Барутният маг спря и направи крачка назад. Тялото на неутрализатора започна да проблясва.

Готън рухна на колене и отвори уста да изкрещи. Звук не последва, но челюстта му продължи да се разгръща. В следващия миг тя се отдели от черепа, разтапяйки се във въздуха. Плът и кост се топяха като восък. Острието на меча се озова на пода под формата на локва разтопена стомана. Към тази локва се вляха останките от наемника.

Таниел скочи зад една колона. Пипнешком той посегна към табакерата с барут, макар да не бе сигурен в следващите си действия.

Подир вдъхването на поредната ивица той забеляза, че върху ръката му има кръв — капките се стичаха от носа му. Въпреки това спокойствието на барутния транс успокои ръцете му.

Той стисна зъби, откачи щика от колана си и го прикрепи. Ръцете му възобновиха треперенето си почти веднага. Таниел провери пистолетите си и се приготви отново да изникне.

Нещо докосна главата му.

Привилегированата стоеше край него, протегнала пръст към него.

— Хайде, приключвай — промърмори Таниел с въздишка.

Наистина личеше, че е уморена: косата ѝ лепнеше от пот, бръчките по лицето ѝ изглеждаха по-дълбоки.

— Искам да престанеш да ме преследваш — каза тя.

— Ти си убила приятелите ми.

— Барутните магове в двореца? Това беше грешка. Не, не беше грешка. Щях да избия всички им, ако бях пристигнала навреме, за да спра Тамас и глупавия му преврат. Намерението ми беше да предупредя кралската кабала, но пристигнах прекалено късно. Когато видях, че всичко е свършило, просто исках да си вървя.

— Коя си ти?

— Казвам се Розалия.

— А какво си?

Тя въздъхна.

— Аз съм една от малцината оставащи предеи. Или поне бях. В последно време не съм в особено добра форма.

— Това название не ми говори нищо.

— Защото си обикновен глупав хлапак, като всички Привилегировани и барутни магове. Вие не знаете нищо.

— Тогава ме убий.

— Ако го сторя, баща ти ще изпрати подире ми и последния си барутен маг. Не бих могла да намеря покой.

Таниел изсумтя. Значи тя знаеше кой е той.

Розалия продължи:

— Кажи на дивачката си да не напада. Не искам да се бия с нея.

— Ка-поел? — Таниел се огледа. Нямаше и следа от нея. — Бягай, Ка-поел — извика той. Иззад една от витрините той зърна отблясъка на червена коса.

— Остави ме да си вървя — каза Розалия — и аз ще напусна страната още тази нощ. Кълна се. Повече няма какво да правя тук.

— Просто така?

Таниел разсъждаваше трескаво. Жулин несъмнено бе мъртва, след като бе запратена в средата на рухваща сграда. От Готън бе останала локва. С какво можеше да я заплаши той? Нима толкова се страхуваше от баща му?

Той забеляза, че възрастната жена нервно поглежда към Ка-поел.

Нима се боеше от нея? Та Ка-поел бе още дете.

— Просто така — потвърди Розалия. — Казах ти, че от самото начало аз възнамерявах да си вървя. Баща ти е разбудил гнездо на оси; аз възнамерявам да се махна преди появата на осите.

— Какво искаш да кажеш?

Тя поклати глава.

— Ти наистина не знаеш, нали? Вие се заигравате с нещо опасно… не, не просто опасно. Безумно. Но вече е прекалено късно. Няма шанс монархията да бъде възстановена. Уестивън разбираше, но вие сте слепци.

— Ти си побъркана.

— Попитай Борбадор, ако не ми вярваш. Той е последният от кралските кабалисти. Той ще ти каже истината.

— Ще го сторя.

Розалия отпусна ръка. Таниел се изправи на крака.

— Не мога да гарантирам, че Тамас няма да изпрати други подире ти. Но на мен ми втръсна.

— Преди да е минала седмица вече ще се намирам на борда на кораб, който ще ме отвежда далеч от Деветте държави — каза тя. — Извън неговия досег. Пък и той ще си има далеч по-сериозни проблеми.

Таниел наблюдаваше как тя се отправя към главния вход на музея.

— Почакай. — Барутният маг я догони, за да излезе първи. Той се постара да не поглежда към течните останки на Готън, докато притичваше край тях.

Пред вратата имаше десетина войници с натъкнати байонети.

— Свалете оръжие — каза Таниел. Когато те го погледнаха неразбиращо, той повтори: — Свалете оръжие, иначе с всички ни е свършено.

Цевите бавно се насочиха надолу. Розалия слезе по стълбите с достойнството на кралица, почетена от своите гвардейци. Без да обръща внимание на наемниците, тя се отправи към университетската порта.

По пътя тя спря и се обърна към Таниел.

— Пази се от Жулин — рече Розалия, преди да продължи.

Някъде час по-късно Таниел зърна Жулин да се приближава насреща му, прекосявайки двора. Ставаше дума за различен двор, незасегнат, в едно спокойно кътче на кампуса. Ка-поел седеше на земята край него. Таниел бе облегнат на стената и рисуваше Готън в скицника си. Макар и наемник, той бе храбър човек и заслужаваше да бъде почетен.

Главата на Таниел го болеше, тялото му го болеше. А жената, крачеща към него, не трябваше да се намира сред живите.

Жулин имаше вида на човек, стъпкан от цял табун военни коне. Дрехите ѝ бяха обгорени и разкъсани: непристойна гледка, от която тя не се интересуваше.

Тя спря досами Таниел, опряла юмруци на хълбоците си.

— Къде е Готън?

— Стопен.

Жулин пребледня при тези думи, но се овладя почти веднага.

— Капитан Аюкар казва, че ти си я оставил да си иде.

Таниел кимна.

— Тя каза, че напуска страната.

Жулин се приведе, доближавайки лицето си на сантиметри от неговото.

— Оставил си кучката да избяга? — Тя повдигна ръката си.

Таниел дори не осъзна как е изтеглил пистолета си. Само преди мигове той бе отпуснал ръце в скута си; в следващия момент дулото на единия пистолет бе притиснато под брадичката на Жулин. Тя го изгледа смаяно.

— Махай се — промълви барутният маг.