Кръвен обет

Глава единадесета

— Общественият архив е точно над нас — обяви Адамат. Зад него фенерът на Сусмит престана да се поклаща, затихна и шляпането на вода.

— Този път сигурен ли си?

Инспекторът повдигна собствения си фенер към ръждясалите стъпенки пред себе си. Между тях имаше табелка, най-вероятно именно указваща горната сграда, ала буквите бяха избледнели отдавна. В последно време отходните канали на Адро не получаваха полагащата им се поддръжка. Но фактът, че са преживели земетресенията, представляваше похвала за адранската инженерна мисъл.

— Може да имам съвършена памет — заговори инспекторът, изпълвайки с ехо тунела, — само че тези канали ми изглеждат еднакви.

— Женската баня ми хареса.

— Не се съмнявам — отбеляза Адамат. — Интересно дали и друг се е сетил да използва канализацията, след като Тамас сипе снаряди из целия център на града. — Все пак той прокара пръсти по табелката, в опит да различи букви. — Това трябва да е мястото.

Сусмит дошляпа до него. Заради височината на тунела огромният боксьор вървеше ниско приведен, почти одве. Краката на Адамат го боляха, а Сусмит сигурно се измъчваше още повече.

— Ще проверя — рече боксьорът. Той подаде фенера си на Адамат и започна да се изкачва. Стълбата заскърца под тежестта му. — Дай — вече изкатерен, той протегна ръка за фенера си.

Адамат чу отместването на капак и Сусмит изчезна. Някъде над тях, много по-близо от приятното, долиташе артилерийски грохот.

— Идвай — долетя приглушеният глас на спътника му.

Адамат на свой ред се покатери и се озова в обширно мазе. Тукашните стени бяха циментови, влажни и мъхести. Близо сантиметър застояла вода покриваше пода.

Най-малко от десетилетие никой не беше стъпвал тук.

— Това е мястото — каза инспекторът.

— Сигурен ли си?

— Като малък си играех из тези канали — рече Адамат. — Майка ми побесняваше. Сигурно съм обходил половината мазета из Адро. — Той се усмихна към Сусмит. — Знаех, че сме близо, когато намерихме банята.

— Явно тя ти е позната.

— Определено. Все пак и аз някога съм бил юноша.

Двамата преминаха през още няколко склада, преди да достигнат стълбище. Вратата в края му се оказа заключена.

— Сусмит… — подканящо рече той и се прилепи към стената, за да позволи на боксьора да се промъкне край него. Едрият мъж опря ръце в стените на прохода и изрита вратата. Ключалката изпращя; миг по-късно я последваха пантите. Сред трясъка двамата се спогледаха.

Фенерите си те оставиха край разбитата врата и продължиха предпазливо. Адамат бе въоръжен с бастуна си, Сусмит носеше чифт късоцевни пистолети.

Един дълъг коридор ги изведе на първия етаж на архивите.

Сградата бе огромна и четири етажа висока. Рафтовете книжа покриваха всички стени. Отвън долитаха изстрелите на пушки и мускети. Въздухът бе прашен, миризмата на книги бе гъста — миризма на лепило, хартия и стар пергамент, на влага и минало.

— Чисто е — рече Сусмит.

Адамат погледна към него. Спътникът му разглеждаше лавиците книги с чувство, наподобяващо подозрение. Но пък, когато човек разрешаваше проблемите си, като ги удряше, книгите бяха нещо непознато.

— Не съм изненадан — рече Адамат. — Генерал Уестивън е правил дарения на поне десетина библиотеки из Деветте, включително тази. Той не би позволил да бъде докосната.

От една пътечка двамата се озоваха в средата на библиотеката. Тук имаше множество маси за посетителите. Светлината идваше от тавански прозорец, за който бяха отворени и четирите етажа. Масите бяха празни.

С изключение на една. Адамат приближи пръст до устните си и направи на Сусмит знак да го последва. Върху една от ъгловите маси бяха оставени няколко книги. Всички те стояха разгърнати, сякаш разглеждани току-що.

Инспекторът се навъси по-дълбоко, когато приближи. Виждаше се, че от книгите са късани страници; някои от редовете бяха зачеркнати. Той погледна корицата на една от тях. „В служба на краля“.

С едно рязко движение Адамат изтегли скритото острие и се извърна. Пистолетите на Сусмит щракнаха.

Между тях беше изникнала жена. Тя носеше вълнена рокля за езда; в косата си, дълга до раменете, имаше сиви кичури, а тъмните ѝ очи напомняха на Адамат за гарван. Тя носеше ръкавиците на Привилегирована; бе насочила по една ръка към него и към Сусмит.

Поредният изстрел накара сградата да се разтресе, събаряйки прах от лавиците.

Адамат навлажни устни. Сусмит бе застинал, но пръстът му трепереше на спусъка.

— Ти ще убиеш и двама ни — обърна се инспекторът към него.

— Това не ми харесва — отвърна боксьорът.

— На мен също. Коя си ти? — попита Адамат, макар вече да имаше известна представа.

— Казвам се Розалия.

— Ти си Привилегированата, която Тамас преследва.

Мълчанието ѝ бе достатъчен отговор. Адамат хвърли бърз поглед към книгите върху масата.

— Ще ни убиеш ли? — продължи той.

— Само ако се наложи.

Адамат бавно отпусна оръжието си и кимна на Сусмит да стори същото.

— Ти си Чудак — каза жената.

— Да.

— Мен ли търсиш?

— Не.

Привилегированата придоби объркан вид.

— Тогава защо си тук?

Адамат кимна към книгите. Жената още не беше отпуснала ръце; това го изнервяше.

— Ти ли си увреждала книгите? И онези в университета?

Розалия бавно отпусна ръце.

— Не — каза тя.

— Не си вземала книгите от университета?

— Взех ги. Но не съм късала страници. Тя ги скъса.

— Коя е тя?

Привилегированата не отговори.

— Какво ще правиш с книгите, които си взела?

— Очевидно същото, което и ти. Ще търся отговори.

— Обета на Крезимир — произнесе Адамат.

Розалия се навъси.

— Дребни неща — рече тя. — Съществуват много повече въпроси, отколкото подозираш.

— Мен ме интересува единствено Обета на Крезимир. Какво представлява той?

Жената леко наклони глава и погледна Адамат с котешки поглед. Пукотът на пушки запълни тишината, последван от гърма на оръдие.

— Искам да предадеш едно съобщение — каза тя.

— Какво?

— Съобщение. То трябва да бъде предадено лично.

— Ще предам проклетото ти съобщение. Кажи ми за Обета.

— Нямам ти доверие — каза Розалия. — Ако предадеш съобщението ми, ще ти кажа.

Погледът ѝ рязко се насочи встрани, към звука от разбивана врата.

— Фелдмаршал Тамас вече е тук. Не мога да остана повече. Но ще ти кажа, че в тези книги няма да откриеш отговора. Само аз мога да ти го разкрия.

Адамат преценяваше шанса за изненадваща атака. Един бърз удар по тила — и двамата можеха да я предадат на Тамас и да го оставят сам да получи отговора.

Но той прецени, че шанс не съществува.

— За кого е съобщението?

— За Привилегирован Борбадор — отвърна Розалия. — Последният жив член на кралската кабала. Ще го намериш в крепостта Рамензид. Предай му, че тя ще се опита да призове Крезимир.

— Това ли е всичко? — попита Адамат.

Жената кимна.

— А Обета на Крезимир?

Тя се засмя.

— Попитай Борбадор. Той ще знае.

Във фоайето вече кънтяха ботуши. Розалия се обърна и се затича, прескачайки една от масите с ловкостта на наполовина по-млада. Тя точно изчезваше зад един рафт, когато от другата страна на помещението се появиха войници. Те носеха наемнически униформи и насочиха оръжията си към Адамат и Сусмит.

Инспекторът повдигна ръце и въздъхна.

— Предайте на фелдмаршал Тамас, че инспектор Адамат иска да се срещне с него.

Наемниците се спогледаха.

— Той е тук, нали? — продължи Адамат.

Един от наемниците се извърна назад. Сусмит остро изгледа Адамат.

— Нито дума — прошепна Адамат. — Ако знаех, че Тамас възнамерява днес да превземе архива, нямаше да прекараме последните два дни в пълзене из канала.

— Копеле — промърмори боксьорът, загледан в подгизналите си ботуши.

— Инспекторе? — Фелдмаршал Тамас изникна измежду книгите. Той държеше дуелен пистолет; барутът по дулото подсказваше, че оръжието е било използвано неотдавна. — Какво правиш тук?

— Разследвам, сър — отвърна Адамат.

— Разбира се — разсеяно рече Тамас, оглеждайки двамата. Той сбърчи нос. — В канала ли си бил?

— Да, в тунелите.

— Остроумно. — Тамас погледна към наемниците. — Инспектор Адамат работи за мен. Проверете останалата част от библиотеката.

Войниците се отдалечиха; фелдмаршалът отново се обърна към Адамат.

— Успя ли да разрешиш загадката, инспекторе?

— Имам следа, сър. Още нищо конкретно… Книгите, които търся, се оказват обезобразени или изчезнали.

— От теб очаквам да сториш нещо повече от четене.

— Често разследването включва именно това, сър — отбеляза Адамат. — Човек трябва да проследява всяка диря.

— В такъв случай продължавай да дириш… Почакай.

Адамат спря.

— Какво знаеш за Бръснарите от Черната улица?

Инспекторът се съсредоточи за момент.

— Водачът им се нарича Тийф. Считани са за най-добрите асасини сред подземния свят на Адро. Говори се, че са склонни да се нагърбят с всякаква задача, стига плащането да е добро. Най-малко десетина Бръснари са се опитвали да убият адрански владетел в рамките на последните няколко века. Нито един от тези опити не е бил успешен — заради кралската кабала. Срещал съм се с Тийф. Той е най-нормалният от шайката. Мястото на цялата банда е в някоя лудница. Надявам се не възнамерявате да…

Тамас кимна отсечено.

— Благодаря ти — рече той и започна да се отдалечава.

— … се възползвате от услугите им — тихо довърши Адамат.

Той вдигна захвърления при появата на наемниците бастун и след кратък размисъл се обърна към Сусмит.

— Време е да заминем за Рамензид.

— Яков! — Нила избута някакъв роялист и се препъна в тухлите, разпилели се от последния изстрел. Тя веднага скочи на крака, стиснала полата си, и продължи да зове момчето.

По роклята ѝ имаше кръв. Гюлето бе прелетяло над рамото ѝ и бе отнесло главата на мъж на име Пен точно по време на скромната им закуска.

Противното пищене на снаряда все още звучеше в ушите ѝ. Прелетялото досами главата ѝ гюле бе продължило пътя си и след като бе донесло смърт, разбивайки стаята на Яков в една от малкото неразрушени постройки. А тялото на Пен бе останало в стола си, приведено, все още стиснало лъжица.

По това време Яков трябваше да се намира в леглото си, но той не беше там.

Нила откри един от телохранителите му да отупва униформата си. Гвардеецът се казваше Бистри, мъж на около тридесет и пет. Неговата спокойна сдържаност ѝ напомняше на брадатия сержант, спасил я в къщата на херцога.

— Къде е Яков? — попита тя.

— Не си е легнал? — отвърна Бистри.

— Не.

— Пак се е запилял някъде.

Експлозията на картеч накара всички да се прикрият. Нила се хвърли на земята, под Бистри.

— Добре ли си? — попита той.

— Нищо ми няма. Да намерим Яков.

Той ѝ помогна да се изправи и двамата се затичаха, зовейки детето. Нила чу пукота на мускети; навлезе в задушаващия облак на изгорял барут. Една от барикадите се намираше малко по-надолу по улицата. Зад нея се бяха прикрили кралски войници и доброволци и стреляха по адранските войници от другата страна.

Опитът за преговори беше протекъл преди пет дни. От този момент нататък войниците на фелдмаршал Тамас не бяха спрели да атакуват. Оръдия и мускети гърмяха денонощно. Въздухът се беше пропил със сериста миризма.

Нечий глас изкрещя предупреждение. Миг по-късно над барикадата започнаха да изникват сини униформи — като вода, проправяща си път през бент.

— Бягайте — Изкрещя Бистри към околните доброволци. — Отстъпете към следващата барикада!

А Нила той сграбчи за ръката.

— Трябва да намерим Яков — каза гвардеецът. В следващия момент той се извъртя рязко, събаряйки шапката си с перо, защото измежду близките постройки изникваше адрански войник. Сабята на Бистри отстрани замаха на щик. Със следващото си движение войникът стовари приклада върху челюстта му. Гвардеецът падна на земята. Войникът се приготви да го прониже.

Павето, сграбчено от Нила, я накара да се олюлее. Въпреки това тя успя да надвие тежестта му да го повдигне над главата си и да го стовари върху тила на войника, който се свлече на земята. Бистри продължаваше да лежи, стиснал челюстта си.

Бившата слугиня му помогна да се изправи.

— Ето го! — възкликна тя. Детето тичаше недалеч от барикадата. Куршум се заби пред краката му и го накара да побегне в обратна посока, ридаещо.

Адранските войници бяха завзели барикадата. Те се намираха на тридесетина метра от него. Нила беше по-близо, почти наполовина по-близо. Тя имаше шанс, затова сграбчи полата си и се затича. Бистри я последва.

Войниците проявяваха по-голям интерес към удържането на вече завоюваните позиции, отколкото към някакво лутащо се хлапе.

Нила коленичи край Яков и го сграбчи в прегръдките си. Бистри ѝ помогна да се изправи на крака; двамата се затичаха обратно назад.

Тя спря, когато осъзна, че гвардеецът е изчезнал. Бистри стоеше спрял няколко крачки по-назад, загледан към превзетата барикада.

— Безнадеждно е — рече тя.

— Това е той! — Бистри изтегли сабята си.

— За ко…

Тогава и Нила видя. Фелдмаршал Тамас стоеше на барикадата редом с хората си и оглеждаше улицата. Край него тя видя познато лице. Брадатият сержант, спасил живота ѝ в онази нощ.

— Бистри, трябва да отведем Яков на сигурно място.

— Нищо не е в безопасност от този предател.

— Генерал Уестивън…

— Генералът е мъртъв.

На това Нила не знаеше какво да отговори. Тя знаеше, че Уестивън е бил ранен по време на преговорите, но на поддръжниците му бяха казали, че е оцелял. Само той можеше да противостои на стратег като фелдмаршала. Сега излизаше, че цялата им кауза е изгубена.

Нила погледна към следващата барикада. Роялистите ѝ правеха знак да бърза. Тя притисна Яков по-силно към себе си. Детето бе притиснало длани над ушите си, а риданията му се усещаха осезаемо.

— Бистри — умоляващо изрече тя. Къде беше Розалия? Тя оставаше единствената им надежда. Нейните способности бяха в състояние да прогонят Тамас и войниците му.

Бистри сграбчи изпразненото оръжие на един мъртвец и постави щика. Той изсипа оставащия барут и се хвърли към превзетата барикада, стиснал пушката с две ръце.

Брадатият сержант посочи към Бистри и повдигна своето оръжие. Фелдмаршал Тамас се обърна. Той наклони глава, явно развеселен от вида на побеснелия хилман. В следващия момент той изтегли пистолет и дръпна спусъка. Бистри рухна, претъркулвайки се, преди да застине. От повече от тридесет метра куршумът бе засегнал окото му.

Фелдмаршал Тамас прогони с длан дима от цевта.

Нила изпищя.

Тя видя как фелдмаршалът посочва към нея. Девойката застина, очакваща на свой ред да бъде засегната от куршум. Но изстрел не последва. Наместо това неколцина от войниците се отделиха от барикадата и се затичаха към нея.

Заради смайването си Нила оставаше неподвижна. Докато не си припомни Яков.

Тя се обърна и затича към следващата барикада. Тя разполагаше с преднина пред войниците, ала те бяха по-бързи. Не помогна и спъването ѝ, предизвикано от заплитащата се в краката ѝ пола. До барикадата оставаха само десетина метра; роялистите бяха започнали да стрелят, за да прикрият оттеглянето ѝ. От паважа край нея рикошираха куршуми; усили се зловонието на барут.

Някой я удари в гръб. Тя рухна; този път не можа да се изправи — можа единствено да се извърне с писъци в опит да се брани. Но ударите ѝ не направиха никакво впечатление на войниците и Яков се оказа изтръгнат от ръцете ѝ. Един от тях се извърна към нея, готов да забие щика в стомаха ѝ. Той извъртя оръжието в последния момент и ударената с приклада Нила отново се свлече. Войниците се оттеглиха, отвеждайки крещящия Яков със себе си.

Девойката с мъка се изправи на крака и пое подире им. Тя не можеше да им позволи да го отведат, не и след като го бе защитавала толкова дълго.

За момент тя поспря край тялото на Бистри. Той лежеше по корем и бе вперил единственото си око право напред. Около кървавата дупка в черепа му вече бяха започнали да жужат мухи.

Нила се свлече на колене и повърна.

Някой я издърпа встрани, към една от покритите с отломки пресечки, за да я изведе от пътя на куршумите. Нила тежко се облегна на една полуразрушена стена.

— Ти ги остави да го отвлекат — просъска тя към спасителката си.

Розалия оглеждаше улицата, готова да раздвижи покрити пръсти срещу някоя неочаквана заплаха. Но тъй като такава не се появяваше, Привилегированата отпусна ръце.

— Тази битка вече не ме касае — обяви тя.

— Поне можеше да ги спреш — продължаваше Нила. — Можеше да убиеш Тамас. Можеше да защитиш Бистри.

Девойката усети как гласът ѝ се задавя; усети и сълзите по бузите си. Тя притисна изцапания си ръкав към лицето си.

— Генерал Уестивън е мъртъв — рече Розалия. — Няма причина да удължаваме сраженията. — Тя замълча за момент, изтърпявайки осъдителния поглед на Нила. — Да, можех да убия Тамас, ала проблемите, които са причинени, имат невъобразим мащаб. Неговата смърт само би усложнила нещата.

— Бистри…

— Не очаквам да разбереш — заяви Привилегированата. Но при следващите думи гласът ѝ се смекчи. — Ти си смело момиче. Умно момиче. Очаквам от теб да продължиш живота си. Детето вече е при Тамас. Уестивън е мъртъв. Другите роялисти ще се опитат да се съпротивляват колкото се може по-дълго, но в крайна сметка Тамас ще победи. Затова бягай, докато още можеш. В югозападната част на барикадите има проход сред руините. Нито една от двете страни не знае за него. Използвай го. Събери спестяванията си и заживей някъде далеч. — С оттенък на копнеж тя добави: — Фатраста е прекрасна по това време на годината.

— Какво ще стане с Яков? — попита Нила.

Розалия протегна ръка. Девойката я прие и се изправи на крака.

— Яков — повтори тя, когато Привилегированата не отговори. — Какво ще стори с него Тамас?

— Тамас е прагматичен човек. Ако допуснеше един наследник на монархията да оцелее, отново би му се наложило да се сражава с роялисти. По тази причина той тихомълком ще отстрани момчето.

Нила отново попи сълзите от очите си. Тя почувства как сърцето ѝ се вкоравява при мисълта за русата главица на Яков, падаща в кошница.

— Напусни Адро — продължаваше Розалия. — Самата аз ще сторя това, когато работата ми тук приключи.

Тя извади нещо от джоба на жилетката си и го постави в ръката на Нила. Монета от сто крана.

— Благодаря ви — каза девойката. Розалия махна с ръка и се отправи по пресечката. Няколко мига Нила остана неподвижна, мислейки за монетата в ръката си и среброто, скрито край града. От мястото си тя все още можеше да види трупа на Бистри. Тялото му лежеше над неспирния огън, разменян между роялисти и адрански войници.

Тя стисна до болка монетата. Само тя щеше да ѝ стигне за нови дрехи и за билет до Брудания. А среброто щеше да ѝ осигури нов живот.

Но в мислите си продължаваше да вижда как фелдмаршал Тамас хладнокръвно прострелва Бистри.

Нила не можеше да започне нов живот, не и със спомени като тези.